Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (34)

33.

Съдебният разпоредител на съдия Харт бръкна във фунията и извади първото име:

— Елизабет Макфърсън!

Една млада жена от третия ред в галерията, вероятно около тридесет и няколко годишна, остави романа с мека обложка и тръгна към определеното за съдебните заседатели каре. Като стигна там, тя седна на първия стол в най-отдалечения край на задния ред.

— Харисън Джеймс Дентън!

Дентън беше по-вежлив, по-енергичен, по-буден. Той скочи и бързо се отправи към карето, дългата му коса се развяваше зад него, върху лицето му бе изписана загрижена усмивка.

— Той знае — прошепна Харълд Сакс в ухото на Бен.

Бен кимна в знак на съгласие.

Така процесът най-после започна. След като всички юридически формалности приключиха, след като по исковете бяха издадени постановления и безкрайните разгорещени спорове в съдийските кабинети бяха приключили, накрая се стигна до избора на дванадесетимата души (четиринадесет, като се броят и двамата алтернативни кандидати), които щяха да решат съдбата на Уолъс Барет. Дали да живее, или да умре; дали да стане свободен човек, или да прекара остатъка от живота си в затвора.

Краят на седмицата се бе превърнал в невъобразим кошмар за Бен, като се почне с разрушаването на кантората му и влошилото се оттам положение. Кристина бе получила няколко по-незначителни нарязвания и одрасквания, лекарите бяха извадили няколко стъклени парченца от Джоунс, но те всички бяха останали живи и можеха да действат. Най-лошото беше последвалият психически шок; никой не може да избегне една едва ли не неминуема ужасна смърт и след това да не чувства някаква травма.

Експлозията бе унищожила кантората, но бе нанесла сериозни щети и върху заложната къща и ресторантчето. Според предварителните съобщения от полицейския отряд сапьори и специалисти по експлозии на Тълса, тя е била предизвикана от устройство, вероятно поставено в пакета, получен от Бен с пощата му, но който той, слава богу, не беше отворил. Основните съставни части на бомбата били две всеобщо използвани химически течности, които човек би могъл да открие в буквално всяка кухня или перално помещение в Тълса. Поотделно те бяха безвредни. Но поставени в бомбата, получаваха възможност едната да проникне в другата и така се образуваше бавнозапалима течност, която в резултат неизбежно предизвикваше силна експлозия. Майк бе проявил професионален интерес към случая и беше уверил Бен, че полицията ще го разследва възможно най-внимателно, но простичката истина беше, че тя не разполагаше с никакви значителни улики. Никой нямаше и най-бегла представа кой бе изпратил бомбата. А като се имаше предвид огромният предварителен интерес към процеса, бомбаджията би могъл да бъде едва ли не всеки.

На Бен ужасно му се искаше да може да прекара един дълъг възстановителен период, може би няколко седмици, на някой мексикански плаж, но нямаше време. Не можеше да разчита, че съдия Харт ще му даде отсрочка, особено след като очите на света бяха вперени в нея и Бълък дишаше във врата й и вече я беше обвинил, че проявява пристрастност към Бен. Не, трябваше да бъде готов.

За щастие, веднъж в живота си Бен защитаваше клиент, който всъщност разполагаше с пари. Те наеха помещение в един апартамент на хотел „Марк“ на Адамс, близо до съдебната палата. Разбира се, разноските щяха да изядат част от хонорара на Бен, но при тези обстоятелства той почти нямаше избор.

Все пак имаше един светъл момент — Кристина бе занесла по-голямата част от бележките по процеса и доказателствата за копиране в „Кинко“, тъй че те не бяха пострадали при експлозията. Но почти всички материали на Бен бяха унищожени. Както и цялото им офисоборудване. И цялата информация, събрана от Джоунс в компютъра му. Дори нямаха пишеща машина, с която да работят. Изобретателна, както винаги, Кристина бе успяла да вземе под наем най-необходимото и то беше доставено в хотелското помещение. Но Бен нямаше застраховка против злополука, а неговият хазаин не беше сигурен, че неговата собствена полица включва и терористични действия.

Все пак най-лошата част от уикенда, вероятно дори по-лоша и от самата експлозия, се дължеше на Харълд Сакс. Сакс беше консултантът по състава на съдебните заседатели, когото Барет бе настоял да наеме. Той беше един дребничък мъж от Бостън, свръхсамоуверен, свръхсамомнителен, очевидно свикнал всяка негова дума да се приема като току-що получена от планината Синай.

— Ето как виждам нещата аз — бе казал Сакс, след като току-що бе изял последния залък от сандвича на Бен, донесен му като румсървис в хотелската стая, — ние имаме нужда от чернокожи заседатели. Колкото е възможно повече. Всичките дванадесет, ако може.

— Това няма да стане — осведоми го Бен. — Ние сме в окръг Тълса. Ще имаме късмет, ако получим и двама. Най-много — трима.

— Е — каза Сакс, усмихвайки се с онази противна усмивчица, която Бен ненавиждаше, — зависи от това колко бели заседатели ще отхвърлиш, нали така?

— Съдия Харт не е идиот. Тя няма да отстрани никого, освен ако няма основателни причини. И аз евентуално ще получа шест отвода. Казах ти — двама, най-много трима чернокожи.

— Хм!

Сакс започна да потупва с пръсти челото си и потъна в мисловен процес, който, подозираше Бен, беше по-близък до Макиавели, отколкото до Кларънс Дароу.

— Може би ще можем да направим нещо.

— Всъщност каква е тази твоя натраплива мисъл за чернокожите заседатели? Да не би да мислиш, че чернокожите ще се отнесат по-съчувствено към Барет, защото и той е негър?

— С една дума — да.

— Не вярвам.

— Погледни анкетите, които съм направил.

Сакс беше прекарал миналата седмица в провеждане на редица анкети на стойност почти тридесет хиляди долара от парите на Барет.

— Анкетираните афроамериканци са далеч по-склонни да мислят, че Барет е или би могъл да е невинен. Това не би трябвало да ни изненадва особено много. Трябва ли да ти напомня за станалото с О. Дж. Симпсън?

— Е, ние, разбира се, няма да имаме преимуществено чернокожи заседатели, каквото и да показват анкетите ти.

— Предпочитаната от мен втора демографска категория са младите бели жени.

Бен започна да мига:

— Аз мислех, че като стереотип жените са повече склонни да се произнесат за обвинително заключение.

— Вярно е, особено ако обвиняемият е жена. Но в този случай с млади бели жени ние имаме едно по-специално привличане.

— И какво е то?

— Сексът.

Бен за втори път премига:

— Ще бъдеш ли така добър да се поясниш?

Сакс го сръга в ребрата:

— Е, стига, Бен. Съвсем не си толкова наивен, на какъвто се правиш!

— Не съм ли?

— Това е очевидно. Ние имаме за обвиняем един много красив мъж. Медийна звезда. Строен, мускулест атлет. Преди всичко с голям черен чеп. Белите жени обожават черни любовници. Знаеш ги какво казват. Когато веднъж си опитала с черен, няма връщане назад.

— Това е най-обидното…

— Дори и онези, които никога не са имали черни любовници, вероятно си фантазират на тази основа. Вероятно два-три пъти на ден.

— Откъде знаеш?

— Правил съм изследвания. Проучванията го доказват като неоспорим факт. Имам статистика. — Той смигна: — Защо според теб получавам толкова пари?

— Защото има богати обвиняеми, които правят всичко, за да не влязат в затвора!

Сакс скръсти ръцете си:

— Е, не мисля, че ти си се захванал с това дело безплатно!

Точка за него!

В неделя следобед нещата още повече се влошиха, когато шерифите донесоха въпросниците за кандидатите за заседатели, попълнени от всички евентуални съдебни заседатели. Всеки от кандидатите е трябвало да попълни подробен въпросник от четиридесет и пет страници за себе си.

— Чудесно — каза Сакс, като взе няколко попълнени въпросника. — А сега нека си поиграем на предварителен разпит на кандидатите.

Бен си помисли, че изразът на лицето му определено прави излишен всеки облечен в думи отговор.

— Кинкейд, нека да ти помогна. Моля те. Утре, когато застанеш пред тях, вече ще бъдеш сам.

— Знаеш ли, имам да свършвам толкова много работа…

— Не знам какво да мисля за отношението ти, Кинкейд!

По едно време през уикенда Бен беше понижен от „Бен“ на „Кинкейд“.

— Не знаеш ли, че разпитът на кандидатите е най-важната част от процеса?

Бен захвърли писалката си:

— Слушай, знам, че това е важна част от процеса. Но аз, за разлика от теб, трябва да се подготвя и за всички останали части!

— Хайде, хайде! Нека минем няколко теста. — Той погледна към най-горния въпросник от купчинката, която държеше. — Чудесно, този момък кара голям черен пикап с лепенка върху бронята на колата с надпис: „Отстранете Клинтън и нейния мъж!“. Искаш ли той да е съдебен заседател?

Бен сви рамене:

— Трябва да знам малко повече за него.

— Грешиш. Трябва да знаеш, че той не ти трябва просто заради факта, че има пикап с противна лепенка върху него.

— Половината от населението на Тълса има пикапи с противни надписи на лепенките!

— Тогава на нас не ни трябва тази половина. — Сакс разлисти следващия въпросник: — А този? Той е бял и над петдесетте, педиатър е, има часовник с Мики Маус с диаманти и притежава басейн зад дома си. Него искаш ли го?

Бен се опита да влезе в тон с играта:

— Лекар, а? Ами вероятно е интелигентен.

Сакс му подхвърли въпросника, като се хилеше:

— Чакай, чакай! Сякаш интелигентността е онова качество, което ти трябва у един заседател! Ти си в защитата, помниш ли?

— Това не значи…

— Ти възнамеряваш да пледираш, че Барет е бил несправедливо обвиняван, нали така?

— Е, нещо такова…

— Че цялата тази работа е един голям заговор? Че някои са имали намерение да го махнат?

— Така е.

Сакс сръга Бен в ребрата и му намигна:

— Повярвай ми. На теб не ти трябват интелигентни съдебни заседатели!

— Но истината…

— И още повече че той е богат бял доктор. Нали знаеш кого наистина мразят те?

— Юристите ли?

— Да. Но знаеш ли кого мразят белите повече и от юристите? Момчета, които са имали безсрамието да се измъкнат от гетото, към което принадлежат.

Бен го изгледа с отвращение:

— Това научен анализ ли е? То не е нищо повече от куп стереотипи и фанатизъм, струпани на едно място и продавани като наука за повече от шестдесет хиляди долара!

— Кинкейд, има си основания за превръщането на стереотипите в стереотипи! И те са, че са верни!

— Понякога да. Но понякога не. Ето за какво съществува процедурата за предварителното разпитване на кандидатите за съдебни заседатели! Когато всичко се каже и направи, никой не знае кого ще изберат на другия ден. Човек не може да влезе в главите на тези хора. Не може да се промъкне в сърцата им. Всичко, което можем, е да им зададем правилните въпроси, да ги погледнем в очите и да се надяваме!

— Кинкейд, ти започваш утре и… се надяваш? — Той особено подчерта тази дума. — По същия начин можеш да купиш на клиента си еднопосочен билет за коридора на смъртта.

— По-скоро ще направя това, отколкото да застана пред групата евентуални заседатели, като мисля, че всички те са отвратителни, ограничени фанатици!

Оттук всичко тръгна надолу. Двамата все още продължаваха да си говорят, но отношенията помежду им бяха развалени до крайна степен. Джоунс пренасяше бележките от едната до другата страна. Двамата отидоха в съда с отделни коли.

Стражата бе довела Барет при масата на защитата преди пристигането на заседателите. Той изглеждаше впечатляващо спокоен и съсредоточен, като се има предвид какво щеше да започне. Бен обаче знаеше, че вътрешно се разкъсва.

След като разпоредителят съобщи имената, обвинението — трима души, възглавявани от Бълък, можеше пряко да се обърне към заседателите. След него беше Бен. А после идваше времето за истинската работа.

Кристина, слава богу, е тук, помисли Бен. Той вярваше в нейния инстинкт. Искаше само да се надява, че тя ще държи Сакс настрана от себе си с неговите статистики и проучвания.

Разпоредителят извика последното име, но никой не мръдна. Всички погледи започнаха да оглеждат съдебната зала.

— Тук ли сте? — попита разпоредителят.

Бен забеляза една жена на предния ред в галерията — крехка, на около четиридесет и пет години, върху чието лице бе изписано огромно колебание. В съзнанието й ставаше нещо. Каквото и да беше то, тя не можеше да се реши.

— Ще опитам отново — заяви разпоредителят. Той погледна към листа хартия в ръката си. — Последният съдебен заседател е Дийна Мийндърс.