Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (30)

29.

Когато на другата сутрин Бен пристигна в окръжния затвор, за да посети клиента си, с удивление видя, че Кристина вече е там.

— Имаш ли вести за Лавинг? — попита тя в мига, в който го видя.

— Не, но още не съм ходил в кантората.

— Аз ходих и той не беше там — продължи тя.

Бен прочете тревога в лицето й.

— Сигурен съм, че е наред. Какво би могло да му се случи?

Тя се намръщи:

— Винаги сме се държали така, сякаш той може да направи всичко, сякаш на него нищо не може да му се случи. А не е така.

Бен постави ръка на рамото й:

— Ако не се появи скоро, ще накарам Джоунс да разпрати описанието му. Но ще се появи.

После насочи вниманието си към Барет. Той изглеждаше добре — извънредно добре, ако се имат предвид обстоятелствата. Избръснат и лъснат, беше облечен в шит по поръчка костюм, а не в обичайната затворническа торба. Сякаш специално се бе погрижил за вида си.

— Предполагам, че не си се наконтил така заради мен!

— Вярно е.

Барет отбягваше да срещне очите му. Бен погледна бързо към Кристина, после сведе поглед надолу.

— Какво е това? — попита. — Какво става?

Барет оправи връзката си, после се изправи в целия си ръст:

— Бен, днес ще дам няколко интервюта.

— Какво?

— Виж, знам, че не одобряваш тези неща, но не мисля, че имам друг избор.

— Избор ли? Разбира се, че имаш избор. Само трябва да кажеш „не“.

— Досега правех точно това. Изпълнявах съвета ти. И виж какво става!

Внезапен нюанс в басовия регистър на гласа му подсказа на Бен, че Барет силно преживява нещо.

— Всеки в този проклет свят мисли, че аз съм избил собственото си семейство!

— Това ще се промени на процеса.

— Ти се самозалъгваш! Съзнанието на всеки един поотделно ще е обработено, преди още да отидем на процес, ако не е вече и обработено. Колко дълго според теб хората могат да продължават да се съпротивляват на тези непрекъснати бомбардировки от страна на медиите, ден след ден, чрез които постоянно им се внушава, че съм виновен? О, разбира се, те никога не използват тези думи, но говорят точно това. Можеш да го видиш в ракурса, който операторите избират за репортажите си, и по онова, което предпочитат да оставят извън кадър. Те не искат истината. Искат да направят един герой убиец. Ето къде са високите рейтинги!

— Но все пак…

— Как, мислиш, се чувствам аз, който прекарвам целия си ден в затворническата килия, докато слушам лъжите, които се разпространяват за мен? Ще ти бъде ли приятно за теб да се говорят такива неща?

Бен поклати глава:

— Делата се решават в съдебните зали, не в медиите!

Огромните ръце на Барет се свиха в юмрук:

— На теб ти е адски лесно да го кажеш, господин Всемогъщи! Тоягите не се сипят по собствения ти гръб! Хората не говорят, че ти си убил жена си и прекрасните си деца!

Бен извърна поглед. Не знаеше какво би могъл да му отговори.

— Кристина, поговори с него.

Кристина не помръдна.

— Съжалявам, Бен, но мисля, че е прав.

— Какво?

— В един съвършен свят аз съм сигурна, че това, което казваш, би било вярно. Но ние не живеем в съвършен свят. Живеем в свят, където слуховете минават за новини, а сензациите — за журналистика. Ако не играем по неговата свирка, ще изгубим.

Бен се обърна към Барет:

— Виж какво, аз съм ти адвокат, а не майка. Не мога да ти казвам какво да правиш. Но мисля, че това е грешка. Все пак, ако я направиш, помни, че всичко, което кажеш, вероятно ще се използва срещу теб от обвинението.

— Разбирам — отвърна Барет. — Знам как да се държа. Не давам интервю за пръв път.

— Много добре. — Бен отвори куфарчето си: — Някакви други малки изненади, които си ми приготвил?

— Да, всъщност има. — В очите му се върна същата нервност, която Бен бе забелязал преди малко. — Бих желал да поговоря с юридическия ти помощник тук.

— Да?

Барет дълбоко пое дъх:

— Мисля, че ще трябва да наемем консултант по състава на съдебните заседатели.

— Господи!

Барет вдигна ръце:

— Знам, Кристина ми каза, че според теб това си е просто прахосване на пари.

— Още по-лошо. Това може да ти изиграе много лоша шега.

— Но мисля, че ние ще имаме нужда от такъв човек.

— Искаш да кажеш, ти мислиш, че аз ще имам нужда от такъв човек.

— Всички ние имаме нужда, Бен! И сега повече от всеки друг път!

— Кристина е великолепен познавач на хората — забеляза Бен. — Тя е по-добра от който и да е професионалист всезнайко, каквито съм срещал в цялата си кариера.

— Вероятно е така, но точно сега тя трябва да си върши собствената работа. Бих желал да имаме някого, който ще може да излиза и да напипа пулса на хората, вероятно да направи някои анкети, да разбере какво мислят. Тогава ще можем да планираме съответно и защитата си.

— Навярно съм старомоден, но винаги се опитвам да планирам защитата си, като поставям истината в центъра.

— Хайде, Бен, съгласи се. Ние, разбира се, ще кажем истината, но този консултант ще ни посъветва как да я кажем. На кои нотки да наблегнем, кои копчета да натиснем. Как да убедим хората в тази истина.

— Уолъс, според мен ти си объркан. Това е процес, не предизборна кампания.

— Има ли някаква разлика? Опитваме се да спечелим гласовете на дванадесет души.

— Кристина?

Тя сви рамене:

— Съжалявам, Бен. Аз…

— Значи да. Ти си съгласна с него. — Бен отново се обърна към Барет: — Много добре. Парите са си твои. Щом искаш да ги пилееш — твоя си работа. Но аз не желая той да ми се петлее в краката и да ми казва какво да правя на процеса. Веднага щом приключи изслушването на кандидатите за съдебни заседатели, той ще се махне.

— Разбрано. — Барет седна на долната койка в килията си. — И още нещо, Бен.

— Има ли и друго?

— Да. Нещо, което не съм ти казвал.

На Бен тези думи не му прозвучаха твърде добре.

— Тогава кажи ми го.

— В живота ми имаше един период, когато… добре де, когато бях страхотно депресиран. Това беше, след като приключих футболната си кариера, преди бизнесът ми да тръгне. Не знаех какво да правя със себе си. Сякаш никой вече не се интересуваше от мен. Изведнъж бях излязъл от постоянната светлина на прожекторите и бях станал никой. Не можех да се справя с това.

Бен съчувствено кимна:

— Да?

— Малцина само знаят, Бен, но аз получил нервен срив. Трябваше да се консултирам с психиатър. Всъщност прекарах две седмици в една болница. Във… нали знаеш. Една от онези болници.

Бен се опита да не покаже реакцията си, но евентуалното влияние на това незначително събитие върху процеса беше очевидно.

— Да, знам — продължи Барет. — Ако обвинението разбере, те ще ме изкарат луд. Ще кажат: веднъж луд, значи винаги луд. Ще използват картона ми от психиатрията, за да се опитат да ме изкарат небалансиран човек, някакъв психо.

Бен мрачно кимна. Извади някакви книжа от куфарчето си:

— Виждаш ли? Това е призовка. Те искат да получат медицинската ти документация.

— Тогава вече знаят.

— Не мисля. Призовката е твърде неопределена. Това си е само една стандартна процедура. Опит да се улови някаква риба, като въдицата се хвърля наслуки. — Бен върна призовката в куфарчето си и шумно щракна заключалката му. — Ще трябва да направим така, че да не уловят нищо.

— Можеш ли?

— Ще положа всички усилия. Слушането е непосредствено преди започването на процеса.

Тук неочаквано се намеси един глас:

— Извинявайте. — Беше един от хората на шерифа, застанал пред вратата. — Нямах намерение да ви прекъсвам, но има съобщение за вас, мистър Кинкейд. Изглежда спешно.

Бен пое съобщението и му хвърли бърз поглед:

— О, господи!

Кристина широко отвори очи:

— Какво има?

Бен грабна куфарчето си:

— Ще се видим по-късно, Уолъс. Трябва да се върнем в кантората. — Той кимна към Кристина: — Да вървим.

 

 

Лавинг се бе проснал на един стол в преддверието. Джоунс притискаше голям пакет с лед върху темето му.

— Какво се е случило? Добре ли си? — попита Бен, докато двамата с Кристина се отправяха към него.

— Съжалявам, Капитане — отвърна Лавинг. Всяка дума като че ли му причиняваше болка. — Оплесках я.

— Не мисли за това. Ранен ли си?

— Ау… нищо сериозно. Някой ме прасна по главата с бейзболна бухалка.

— Това ли е всичко? Лавинг, ходи ли на лекар?

— Нямам нужда от доктори. И преди са ме удряли, дори по-лошо. Само съжалявам, че се оставих онова влечуго да ме издебне. — Прехапа долната си устна. — Те бяха в парка. Точно както ти каза.

— Видя ли нещо?

— Всичко видях. Уитман и оня дългокос пънк, дето прилича на влечуго.

— Призна ли си, че е убил семейството на Барет?

— Не с толкова много думи. Но няма никакво съмнение — Уитман е изпратил оня момък в квартала на Барет. А че е един евтин наемник, просто е изписано по лицето му.

— Но как можем да го докажем?

Лавинг сведе глава, очевидно обзет от чувство за вина и срам:

— Не чрез мен. Аз изгубих фотоапарата. И филма. Оня, който ме халоса по главата, избяга с всичко.

Кристина прегърна детектива:

— Не мисли за това! Радваме се, че си останал жив.

Лавинг сви рамене:

— Ще застана на свидетелската скамейка, ако искаш, Капитане, но…

— Но кой ще повярва на човек, който работи за адвоката на защитата!

Бен беше съгласен, тази перспектива не обещаваше много. Особено откакто знаеше, че Бълък е почнал да души около Лавинг.

— Ти си почини сега и се опитай да се оправиш. По-късно ще помислим какво да правим.

— Още нещо, шефе! — Гласът на Джоунс потреперваше, което не беше нормално за него. Потреперване, което вече бяха чули веднъж. — Това дойде със сутрешната поща.

Бен колебливо пое претъпкания плик от Джоунс и извади оттам една видеокасета.

— Предполагам, че не е последният епизод от „Мелроуз Плейс“.

Джоунс поклати глава:

— Взех назаем едно видео от заложната къща на Бърис отсреща. На бюрото на Кристина е.

Бен отиде до апарата, включи го и сложи касетата. След няколко мига, в които на екрана се виждаха само снежинки, лентата оживя. Камерата бе фокусирана върху гола стена, някакъв ъгъл. В кадъра нямаше нищо друго. Като звуков фон обаче се чуваше ритмичен звук.

Бен увеличи силата на звука. Беше тиктакане. Часовник може би? Не, всяко тиктакане като че ли бе двойна пулсация. Т-тум. Т-тум. Т-тум.

Беше биене на сърце.

Над ритъма на сърцето се разнесе звукът от някакво позвъняване, последвано от щракване, сякаш някой бе преместил лостче. След около миг се разнесе бръмчене, сякаш се бе задействал малък машинен двигател.

Изведнъж в стаята се разнесе остър писък, който накара всички да настръхнат. Крясъкът продължаваше и продължаваше. Той изразяваше ужасна болка, сякаш крещеше някой, изпитващ страдания, които не може да понесе. Ужасяващ, смразяващ кръвта писък.

— Господи! — прошепна Лавинг. — Какво е това?

Кристина бе скрила лице в ръцете си:

— Това… човек ли е?

Джоунс поклати отрицателно глава:

— На мен ми звучи повече като животно. Животно, което измъчват.

Острият, агонизиращ писък продължаваше да се носи от телевизора.

— Но какво е това?

От касетата изведнъж долетя глас. Дълбок и тъмен глас, който говореше неестествено бавно.

— Какво… става… с Кити?

Последва мълчание, после се разнесе смразяващ кръвта кикот.

— Кити… страда!

Последва още един кикот, после внезапен звук, сякаш нещо се чупеше.

Образът стана черен, но касетата не бе свършила. Те чуваха тиктакането на часовника, тик-так, тик-так, тик-так, а след секунди избухна ужасяваща експлозия.

След като екът от експлозията накрая се разнесе, дълбокият глас отново се появи и каза още три думи:

— Следващият си ти.

Бен изключи видеото. Този път трепереше неговата ръка.

— Струва ми се, честно ще е да отбележим, че нашият кореспондент е напреднал, като е преминал от дразнене към заплахи.

Кристина изглеждаше потресена:

— Но кой може да е той?

— А кой не би могъл да бъде? — подхвърли Джоунс. — Всеки на тази божия земя вече е чул за делото.

Лицето на Кристина не се успокои:

— Кого преследва? Кого заплашва?

Бен бавно се извърна:

— Знаеш ли дали Барет има котка?

— Не — отвърна Кристина, — няма.

Бен рязко обърна главата си:

— Аз имам.