Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (28)

27.

Дийна паркира колата си в алеята и тръгна към входната врата. Спря, за да вземе пощата и я пъхна в голямата найлонова торба, която й бяха дали в магазина. Ще я прегледа по-късно. Сега има по-неотложна работа.

Тя отново прехвърли мислено всички възможни начини на действие.

„Правя го, защото съм ти майка и те обичам.“ Може и така — но тази баналност караше стомаха й да се бунтува.

„Съжалявам, Марта, но ти си мое дете и аз трябва да те пазя.“ Не, никой тийнейджър не желае да го пазят.

„Марта, ти вече си голяма и защото си голяма, имаш не само привилегии, но и отговорности.“ Добре, в това има известен ласкателен призив, но Дийна подозираше, че той няма да я отведе твърде далеч в дългото бягане, а последиците от известяването, че Марта има нови привилегии, щяха да бъдат катастрофални.

Проклятие! Какво да прави? Който и начин да избереше, знаеше, че сценарият ще пропадне още в минутката, когато Марта си отвори устата. Погледни фактите в очите, каза си тя. Ти си в задънена улица. И кой можеше да я обвини? Не знаеше какво щеше да стане, но в едно бе абсолютно сигурна: то нямаше да е особено приятно.

Тя се стегна, няколко пъти дълбоко пое дъх и влезе в дома си.

— Марта! Върнах се!

Никакъв отговор. И какво очакваше тя в края на краищата? „Чудесно, мамичко! Радвам се да те видя!“ ли? Май нямаше да има нищо подобно.

— Марта, искам да поговоря с теб! — извика тя пред една заключена врата на спалня. Изчака няколко мига, за да даде възможност на момичето да реагира спокойно, преди да сложи началото на военните действия.

Миговете изтекоха. Решена да не губи енергия, Дийна тръгна по коридора. Като приближи, чу, че Марта говори по деривата в стаята си.

— Не мога да го намеря — казваше тя. Думите й можеха прекрасно да се разберат през вратата. — Да, опитах. Потърсих навсякъде. Не знам какво е станало с него. Вече не е тук.

Не беше нужно някакво особено въображение, за да предположи с кого говори Марта. По дяволите! Отдавна трябваше да махне това нещо оттам!

— Да. Обещавам ти. Какво…

Настъпи мълчание, после се чу ахване. Дийна чу как връзката бързо прекъсна.

— Марта?

Последва суматоха и шум от енергични движения. Дийна й даде няколко секунди, после отвори вратата.

— Казах, че искам да поговоря с теб!

Марта се бе проснала на леглото и четеше някаква книга от Р. Л. Стайн.

— Чух.

— Не става въпрос за избор!

— Чета.

— Вече не четеш.

Дийна измъкна книгата от ръцете на момичето и я затвори.

— Трябва да поговорим!

Марта отбранително скръсти ръце на гърдите си:

— Няма за какво да говорим.

— Мисля, че има. Намерих фотоапарата под леглото ти.

Марта зяпна. Изглеждаше удивена. Очевидно тази възможност никога не й бе идвала наум.

— Но той беше в моята стая!

— Правилно. И аз го намерих, извадих филма и трябваше да го промия. — Тя измъкна плика със снимките от чантата си.

— Но това е моята стая!

— Точно така. В моя дом.

Очите на Марта се уголемиха, широко разтворени и пълни с гняв:

— Това не ти дава право да се бъркаш в личния ми живот!

— Мисля, че ми дава.

— Къде се намираме, в нацистка Германия ли? Аз съм американка. И имам права!

— Не и в моя дом.

— Не можеш да се отнасяш с мен, сякаш съм твоя собственост! — изкрещя Марта. — Не можеш просто да влезеш и… да вземаш неща, които не са твои!

— Когато съм в дома си, мога да правя каквото си искам.

— Добре. Тогава ще ида при Бък.

Това възражение накара Дийна да млъкне за малко. Каквато и всъщност беше целта му.

— Виж какво, не си бях наумила да провеждам с теб дискусия върху човешките права!

— Ти си ме шпионирала!

— Не съм те шпионирала.

Дийна притисна с длан челото си. Как винаги става така? Как Марта винаги успява да й причини това? Прибра се вкъщи със съвършено разумен план как да получи информация, а сега се бе превърнала просто в мишена на огневата линия на една тийнейджърка.

— Трябваше да разбера дали си била ти.

— Какво дали съм била?

— Момичето. Онова от вестниците. Което съседът е видял.

Очите на Марта се ококориха насреща й:

— За какво говориш?

— Не четеш ли вестници? Разбира се, че не четеш. Е, откъде да започна? Знаеш ли, че семейството на кмета е било убито?

Марта изсумтя:

— Да, м-а-а-мо!

— Знаеш ли, че един от съседите на кмета е казал, че е забелязал някакви подозрително изглеждащи скитници да обикалят из квартала преди убийството?

— Така ли?

— Знаеш ли къде живее кметът?

— Не. Откъде да знам!

— Живее на Теруилиджър. Край Уудуард Парк. Точно по пътя към Филбрук.

Някаква едва уловима искрица в ъгълчето на очите на Марта подсказа на Дийна, че тя започва да прави връзка.

— Виж дали това описание не ти говори нещо — продължи Дийна. — Мъжът е бил висок, мършав, окосмен. С рядка козя брадичка и в зелена униформа.

Марта премига, но не каза нищо.

— Момичето е описано като по-ниско, тъмнокосо. Поне в един от случаите е носело боди. И винаги било със синя превръзка на главата.

Марта инстинктивно посегна към лентата през челото си. Нейната запазена марка.

— Би могъл да бъде всеки.

— Съгласна съм, биха могли да бъдат и други, а не Бък и ти, въпреки че съвпадението е поразително. Затова претърсих стаята ти. Намерих червеното боди, за което почти бях сигурна, че го имаш. И намерих черния спортен сак. Съседът споменава и за него. Представи си каква беше изненадата ми, когато в него намерих скъп фотоапарат. Много-много по-скъп, за да бъде твой.

Марта не отговори, но Дийна бе удовлетворена, че веднъж в живота си е привлякла вниманието на дъщеря си изцяло и без да го дели с друг.

— Трябваше да проявя филма — продължи тя, извади снимките от плика и ги разсипа по леглото. — Би ли могла да ми обясниш защо сте снимали дома на кмета Барет?

Марта безмълвно гледаше цветните снимки, разпилени по леглото й.

— Можеш да забележиш, че тази къща е била фотографирана от най-различен ъгъл. Отпред, отзад. Съвсем отблизо вратите, прозорците. Сякаш някой е искал да я разчертае. Или е замислял нещо… престъпно.

Марта гледаше снимките като вцепенена.

— Марта, искам да отговориш на въпросите ми. Да не ме лъжеш — това е важно. Защо Бък е направил тези снимки на дома на кмета?

— Не знам — каза тихо Марта. — Искам да кажа, че не знам кой е направил тези снимки. И не знам защо.

Дийна пренебрегна това слабо отричане:

— Ти беше ли с него?

— Не, искам да кажа… — Тя замълча, като се опитваше да се съсредоточи. — Никога не съм го виждала да прави каквито и да е снимки. Не знаех, че има фотоапарат. Той обича скъпи играчки.

— Значи си била с него. Разхождала си се с него из квартала на кмета. Но не си го видяла да прави снимки.

— Да. — Гласът й беше толкова тих, че едва се чуваше. — Да.

Дийна седна на леглото до дъщеря си. Сложи ръка върху коляното й:

— Марта, съжалявам, но трябва да ти задам този въпрос. Трябва. Имаш ли нещо общо със… със…

Марта се обърна и погледна майка си, а очите й бяха изпълнени с недоверие:

— В какво ме обвиняваш?

— В нищо не те обвинявам. Само че трябва да знам.

— Мислиш, че аз съм го направила! — изкрещя Марта. — Мислиш, че аз съм убила онази госпожа и двете й дъщери!

— Не, Марта, не мисля. Искам да кажа, надявам се, че не си. Искам да кажа… — Стисна дъщеря си за раменете: — Марта, вече не знам какво да мисля. Искам ти да ми кажеш. Имаш ли нещо общо с това?

От ъглите на очите на Марта потекоха сълзи. Тя извърна глава:

— Не, нямам.

— Тогава Бък сам го е направил.

— Бък? — Марта скочи от леглото. — Значи затова е било всичко! Да обвиниш Бък! Мамо, знаех, че го мразиш, но не знаех, че можеш да стигнеш дотам, че да го обвиниш в убийство!

— Скъпа, аз просто гледам доказателствата!

— Но Бък не е сторил зло на никого! Той е добър, мамо. Той е добър с мен! — Гласът й се прекърши: — Бък ме обича.

— Марта, моля те…

Беше много късно. Марта изхвърча от стаята. След няколко мига Дийна чу как входната врата се затръшна.

Добре, каза си Дийна, ти наистина я свърши добре. Практически я хвърли в ръцете на този кретен. И ако преди може би не е била съвършено отчуждена от теб, сега вече е.

Тя събра снимките от покривката на леглото. Все пак, ако не друго, бе постигнала нещичко. Беше получила от устата на дъщеря си пълното отрицание, че тя има нещо общо с убийството на семейство Барет. Беше й го заявила недвусмислено.

Да, каза си Дийна, недвусмислено.

Тя пъхна снимките обратно в чантата си, после извади пощата. Може би щеше да намери известна утеха от нещастието, което я бе сполетяло. Някакъв знак, че в света има щастие. Например покана за сватба. Или съобщение, че някой си получава дипломата.

Един плик почти незабавно привлече вниманието й. Беше от тънка хартия, от онези, на които човек трябва да откъсне перфорирания край, за да извади отвътре съобщението. Дийна откъсна края му и с известни усилия успя да извади съдържанието.

Беше официален документ, съобщение от Двадесет и пети юридически район на щата Оклахома. Окръг Тълса.

Дийна прочете съобщението, после ахна.

Призовка да участва в състава на съдебните заседатели.