Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (2)

1.

Бен Кинкейд гледаше с празен поглед жената с черната мантия и не беше сигурен дали вярно я е чул.

Съдия Сара Л. Харт прочисти гърлото си:

— Какво друго би могла да направи тя с една замразена риба?

— О! — промърмори Бен. — Помислих, че съм чул точно това.

Съдията се засмя:

— Тогава ще ми помогнете ли?

Разбира се, размишляваше Бен, би й помогнал, ако можеше. Преди известно време. Съдия Харт имаше безпогрешен подход, за да стигне до същината на въпроса. Той знаеше, че тя е един от най-добрите съдии в окръг Тълса. Разбира се, Бен понякога не желаеше непременно най-добрия съдия в окръг Тълса.

— Ваша чест — каза Бен и се прокашля в ръката си, — рибата всъщност не беше замразена. Тя беше… съхранена.

— Не съм сигурна, че разбирам каква е разликата.

— Има сладководни риби. Костур. Пъстърва. Те се съхраняват в резервоари със сладка вода.

— Ах, колко съм невежа! Защо ли това не се преподава в училищата за съдии? — Тя свали очилата си и потърка основата на носа си.

— Бен?

Той усети, че някой го дърпа за сакото. Беше клиентката му, Фани Финиман, риболовката, за която ставаше въпрос. Бен се опита да не й обръща внимание.

Тя подръпна сакото му по-енергично:

— Бен! Ей, Бен!

— Тихо, Фани!

Разбрал, че усилията му са напразни, той помоли съдията да му разреши да поговори за минутка със своята клиентка.

— За какво става въпрос?

Тя се наведе към ухото му:

— Не мисля, че нещата вървят твърде добре.

— Действително. Какво те кара да мислиш така?

Фани неудобно помръдна в дрехите, които Бен я беше накарал да облече вместо нейните обичайни мушама и гумени ботуши:

— Съдийката изглежда много объркана.

— А ти нямаше ли да бъдеш?

— Мистър Кинкейд — каза съдия Харт, — ако мога отново да привлека вниманието ви…

— Да, Ваша чест. Разбира се, Ваша чест.

— Помислих, че бихте ми помогнали да сложа малко ред в тези неща.

— За мен е удоволствие да опитам.

— Добре. Нека поставя някои въпроси.

Бен мислено вече си поставяше някои свои въпроси. Например: Защо съм тук? Защо винаги на мен се падат такива дела? Защо съм следвал право?

— Вашата клиентка има известно реноме като… хм… риболовец. Така ли е?

— Световна известност — заяви подчертано Фани.

— Световна известност — повтори съдията. — Вероятно в риболовните кръгове. Вашата клиентка е спечелила многобройни състезания през последните няколко години, права ли съм?

— Всички състезания — отвърна Фани.

— Мис Финиман — продължи съдия Харт, — сигурна ли сте, че имате нужда от адвокат? Вие, изглежда, сте в състояние сама да се защитавате, защото адвокатът ви едва успява да вмъкне думичка.

Фани сведе очи и нацупи устни.

— И така — продължи съдията, — длъжностните лица при състезанията казват, че мис Финиман мами и отправят някои криминални обвинения срещу нея. На прав път ли съм все още?

Окръжният помощник-прокурор, Мартин Едуардс, се изправи:

— Точно така, Ваша чест. Тя неправомерно е взела над шест хиляди долара като награда от състезания. Това си е мошеничество. Истинско мошеничество.

— Разбирам. И така, вие решихте да насолите тази опасна… измамничка с риби. Да я спрете, преди отново да почне да лови риба. Така ли е?

Едуардс оправи вратовръзката си:

— Аз може би… не бих употребил точно тези думи.

— Предполагам, всички онези тройни убийства и извратени сексуални престъпления във вашия регистър бледнеят пред това рибно мошеничество?

— Ваша чест, едно престъпление си е престъпление.

— Разбира се, разбира се — каза съдия Харт и вдигна ръце. — Не можем да правим изключения. — Тя размести някакви документи. — Другото, което навярно знаете, е, че има хора, които навсякъде разказват рибарски истории. Да, а и самият израз „рибарски истории“ означава разказ, който е преувеличен и на който не може да се вярва.

— Ваша чест, ние хванахме тази жена на място. Намерихме резервоар с прясна вода в задната част на пикапа й. Според плановете й, тя изчаква да започне състезанието и другите въдичари да се настанят по местата си, после се промъква до колата, слага на въдицата рибата, която предварително е донесла в резервоара, а после твърди, че я е уловила.

Фани скочи на крака:

— Това е гнусна, долна лъжа! Никога не съм виждала преди в живота си този резервоар!

Бен я натисна на мястото й:

— Не е наш ред.

— Но той казва…

— Сядай!

Фани неохотно се подчини.

Едуардс продължи:

— Ако погледнем реалистично, Ваша чест, как би могла същата тази жена да спечели всички онези състезания, ако тук няма някаква специална стратегия? Човек сяда в лодката и чака да се появи риба.

— Ти ще кажеш! — измърмори Фани.

— Навярно — започна да размишлява гласно съдия Харт — тайната е в движението на нейната китка, когато тя хвърля кордата.

— Точно така — отговори Едуардс, — или пък омагьосва рибите с красивата си външност.

Фани вече не можеше да се сдържа:

— Тук играе стръвта.

Всички глави в съдебната зала се обърнаха към нея.

— Моля да ме извините… — каза съдия Харт, взирайки се през стъклата на очилата си.

— Стръвта — повтори Фани. — Аз сама си я приготвям. Рибата никога не отказва на тази стръв.

— Та значи така стоят нещата — каза съдия Харт и се облегна в креслото си. — Аз съм доволна.

Фани скръсти ръце на гърдите си.

— Не я харесвам тази съдийка — прошепна тя на Бен. — Мисля, че се опитва да бъде саркастична.

Опитва ли се?, помисли Бен.

Той внимателно слушаше, докато обвинението привлече редица експерти от шумния свят на професионалния риболов. Съдът научи за това как рибата може да се проследи чрез звук, за прътове от фибростъкло и за химически подсилена с афродизиак стръв. Все пак всички експерти се съгласиха, че една непрекъсната поредица от успехи на риболовни състезания — като тази на Фани — е безпрецедентно и доста необичайно явление. По време на кръстосания разпит Бен покорно изиска всеки свидетел да приеме, че да спечелиш четиридесет и седем последователни състезания всъщност не е чак толкова абсолютно и категорично невъзможно. Тъй или иначе той се съмняваше, че това „допускане“ ще помогне особено много на нейното дело.

За свой последен свидетел обвинението призова един мъж на име Ърнест Самсън Хемингуей. („Нямаме роднински връзки“, обясни той, докато се заклеваше.) Мистър Хемингуей често участваше в състезания и бе организатор на последното, в което Фани бе взела участие. Освен това той беше човекът, който я бе дисквалифицирал и не бе я допуснал до други състезания на лигата. Беше възбудил разследването срещу нея и в края на краищата беше намерил главното веществено доказателство, използвано за установяването на вината на Фани.

Едуардс ръководеше прекия разпит и задаваше всеки въпрос с мрачен тон, който намекваше, че разискваният проблем е също толкова важен, колкото и походът за световен мир.

— Мистър Хемингуей, какво направихте, след като състезанието започна?

— Проследих обвиняемата. Мис Финиман.

— Мис Финиман! — измърмори Фани.

— И защо го направихте?

— Е, аз и момчетата от известно време почнахме да подозираме някои неща около нея.

— Защо?

— О, нали знаете, всички онези състезания, едно след друго. Това не е естествено. Дявол да го вземе, аз съм ловил риба през целия си живот и никога не съм хващал като онези, които тя всеки път показваше!

— Че ти не можеш да хванеш риба и в аквариум! — прошепна Фани.

Бен я сбута в ребрата.

— Значи — попита Едуардс, — вие я заподозряхте в измама?

Хемингуей изправи раменете си:

— Започнах да я подозирам, че хитрува, ако точно това имате предвид.

— Именно.

Едуардс обърна една страница от предварителните си бележки:

— И какво видяхте, след като я проследихте?

— Разбирате ли, ние бяхме във водата, всеки на собствената си лодка, и аз трябваше да стоя на известно разстояние, тъй че тя да не знае, че е наблюдавана. И все пак успявах да й хвърлям по едно око. Носех си един лъскав бинокъл. „Канон 540“.

— И какво видяхте?

— Тя отначало отплава като всички други. Намери си място, хвърли въдицата — всичко съвсем натурално уж.

— А след това какво се случи?

— Значи… трябваше да изчакам трийсет-четирийсет минути, но тя не правеше нищо особено, само си седеше и ловеше.

— Да. А после?

— Ами видях я как остави въдицата и се огледа наоколо, да се убеди, че никой не я наблюдава, беше много подозрително. После запали мотора и се насочи към брега. Но не бързо, разбирате ли? Караше бавничко и тихичко, да не вдига никакъв шум. След това слезе от лодката и изчезна.

— Изчезна?

— Ами тръгна по брега.

— Видяхте ли я къде отива?

— Не. Не бях достатъчно близо.

Едуардс придоби малко загрижен вид:

— Значи… вие не знаете какво е направила след това?

— Знам. След десет минутки се върна в лодката си. А след още трийсет отплава до пристана с най-голямата проклета канадска пъстърва, каквато съм виждал в живота си.

— А вие какво мислите, че е правила на брега?

— Възразявам! — каза Бен и се изправи. — Предлага хипотези!

Съдия Харт кимна:

— Нека ограничим показанията до онова, което свидетелят е видял и чул, мистър Едуардс. Повярвайте ми, историята е достатъчно добре подплатена, за да я допълваме и с догадки.

Едуардс слабо се усмихна:

— Мистър Хемингуей, какво направихте, след като обвиняемата се върна на пристана с тази голяма риба?

— Ами метнах се на камионетката си и отидох до мястото, където я видях да излиза от колата. И какво, предполагате, открих там?

— О… обикновено аз задавам въпросите, а свидетелите отговарят.

— Да, правилно.

— И така, какво открихте, сър?

Хемингуей се наведе напред:

— На стотина крачки от мястото, където тя слезе от лодката, открих пикапа на Фани, паркиран до едно дърво, един яркочервен форд.

— Претърсихте ли колата?

— Ами как, претърсих я, разбира се.

— И какво намерихте?

— Възразявам! — заяви Бен. — Той не е имал правдоподобно основание да претърсва колата.

— Добър ход — каза съдия Харт. — Но мистър Хемингуей не е член на юридическата общност, нали? Неговите действия не представляват оторизирано от държавата действие.

— Обаче неговите показания се използват от държавата!

— Да, така е. Колко тромаво понякога се задвижват нещата, нали? Възражението се отхвърля. — Тя кимна към Едуардс: — Продължавайте.

— Мистър Хемингуей, какво открихте вътре в пикапа?

Хемингуей се облегна, очевидно доволен от себе си:

— Точно тогава намерих резервоара с прясна вода.

Едуардс показа веществено доказателство А, един огромен преносим резервоар за прясна вода. Сякаш направен точно за огромни риби.

— А какво направихте, след като намерихте резервоара? — попита Едуардс.

— Значи, вече беше ясно, че тя мошеничества. Какво друго можех да направя? Дисквалифицирах я и й казах да върне всички пари от наградите. Когато отказа, си тръгнах и имах малък разговор с помощник окръжния прокурор.

С братовчед си, помисли си Бен.

— Благодаря ви — заяви Едуардс. — Нямам повече въпроси.

Съдия Харт се обърна към масата на защитата:

— Ще проведете ли кръстосан разпит, мистър Кинкейд?

Бен се изправи на крака:

— А, да.

Фани лекичко го избута:

— Дай им да разберат, тигре!

Бен се опита да ограничи ентусиазма й:

— Мистър Хемингуей, аз се казвам Бен Кинкейд и съм застъпник на мис Финиман. Бих желал да ви задам няколко въпроса.

Хемингуей приведе главата си:

— Карайте!

— Мистър Хемингуей, факт е, че вие всъщност не сте видели мис Финиман да вади нещо от този резервоар, нали?

— Е, не съм.

— И не сте видели какво е правила тя, след като е слязла от лодката?

— Вярно.

— Ще бъдете ли много изненадан, ако научите, че тя е слязла на брега само за да… — Лицето на Бен пламна. — … да се облекчи?

По лицето на Хемингуей бавно се плъзна ухилване:

— Ами няма да се изненадам, ако чуя, че тя го казва.

— Отговорете само на въпроса, сър.

Погледът на Бен обходи съдебната зала. Той знаеше, че в момента споменава нещо, разбиращо се само по себе си; никой в залата не изглеждаше особено впечатлен и всъщност не беше.

— Пс-с-с-т!

Бен чу изсъскването зад себе си, но не желаеше да се въвлича в нов изблик на негодуванието на Фани.

— Мистър Хемингуей, не е ли вярно…

— Пс-с-с-т!

Бен покорно сведе глава:

— Не е ли вярно, че вие никога…

— Извинявайте! — Този път гласът се разнесе отпред. Беше на съдия Харт. — Господин защитник, струва ми се, че вашата правна помощничка се опитва да привлече вниманието ви.

Бен се обърна с лице към Кристина Маккол, която се бе навела през перилата, които отделяха галерията от съда. Тя протегна ръка и му подаде парче хартия. Бен пое хартията и я разгъна.

Съдия Харт любопитно се взираше от масата си:

— Любовно писъмце от някой загазил?

— А… не съвсем.

Бен погледна бележката, която съдържаше само две думи: „Той лъже“.

— Ваша чест, може ли за момент да се консултирам…

— А това ще ускори ли процеса?

— Сигурен съм, че да.

— Тогава безусловно.

Бен отиде в дъното на залата. Кристина беше в паневропейската си фаза; беше облечена в рокля на френска ученичка на червени и сини карета, бе се напъхала в черен чорапогащник, който според Бен беше предназначен да я кара да изглежда толкова дългокрака, колкото една жена, висока само около метър и петдесет, би желала да изглежда.

— Кристина, мисля, че ставаш все по-ексцентрична и по-мистериозна с всеки ден!

Тя се засмя:

— Прочете ли бележката ми?

— Да. Какво значи това?

— Точно каквото е написано.

Тя отметна главата си назад и живата й червена коса, вързана на конска опашка, се разлюля между ключиците й.

— Той лъже. Vis-a-vis^[1] резервоара. Това е инсценировка.

— Рибарска инсценировка. Как?

— Не знам как.

— Тогава откъде знаеш, че лъже?

— Защото съм femme de monde^[2] — или поне femme^[3].

— Остави френския и ми кажи теорията си. Според мен това трудно може да се повярва.

— Защото предварително си приел, че клиентката ти е виновна.

Бен избегна погледа й:

— Виж какво, списъкът на нейните успехи е твърде озадачаващ.

— Точно така. Никоя жена не може да е толкова добра.

— Не исках да кажа това.

— Не искаше! Но погледни оня момък на свидетелската скамейка.

Бен погледна към Хемингуей с неговата фланелена риза, джинсите, с катарамата на колана му, голяма колкото юмрук, и обърната с козирката назад бейзболна шапка, която рекламираше риболовни принадлежности на „Шекспир“. Х-м-м-м.

— Значи мислиш, че на него не му е било приятно да изгуби четиридесет и седем пъти поред?

— Мисля, че не му е приятно да губи от съперник, който няма косми по гърдите си.

Бен продължи да оглежда мъжа на свидетелската скамейка. Нищо друго да не бе усвоил в годините след юридическия факултет, беше се научил да вярва на инстинкта на Кристина. Тя бе далеч по-добър съдия, отколкото сам той би могъл да бъде.

— Готови ли сте да продължим? — попита съдия Харт.

— Да. Благодаря ви, Ваша чест.

Бен отвори предварително подготвените си бележки. Канеше се да хване този човек.

— Мистър Хемингуей, вие практически сам сте участвали в някои от тези състезания, нали?

— Винаги съм обичал да хвърлям въдицата.

— Вероятно не ви е било много приятно, че сте изгубили всички тези състезания заради моята довереничка, нали?

— Възразявам! — скочи на крака Едуардс. — Въпросът е неуместен.

— Ваша чест — вметна Бен, — аз се опитвам да установя…

Съдия Харт го пресече:

— Няма смисъл от много приказки, господин защитник. Знам накъде биете. Възражението се отхвърля.

Бен се обърна към свидетеля:

— Отговорете на въпроса.

— Аз, значи, по-скоро печеля, отколкото губя, ако искате да кажете това. Не ми е много кеф да губя.

— И особено от жени, нали така?

Очите на Хемингуей заиграха встрани:

— Не познавам човек в Сам Хил, който да обича да губи.

Бен направи няколко крачки към свидетеля:

— Мистър Хемингуей, вие поставихте този резервоар за прясна вода в пикапа на Фани, нали?

Гласът на Хемингуей литна нагоре:

— Да пукна, ако… — Той погледна към съдията, после се поправи: — Искам да кажа, съвсем не.

— Вие се заклехте!

— Знам.

— И твърдите под клетва, че не сте слагали този резервоар в пикапа на Фани?

— Да имаш да вземаш, адвокатче! По дяволите, никога в живота си не съм имал такова нещо! Дори не бях виждал резервоар, докато не намерих веществено доказателство А в колата й!

— И не сте искали да накърните репутацията на Фани като риболовка?

— За това пък най-малко ми пука!

— Х-м-м-м! — Бен се отдръпна на крачка: — Мистър Хемингуей, кога всъщност за последен път сте печелили на състезание по риболов?

— Беше… — Хемингуей така извърна очите си нагоре, че те почти се скриха в орбитите: — Ами… преди известно време.

— Преди известно време… Искате да кажете — преди години?

— Да.

— Преди колко години?

— Не мога да си спомня точно.

— Трябва да имате някаква представа!

— Преди пет години осем месеца и тринадесет дни, доволен ли сте?

Сега рязко се беше навел напред от стола си и балансираше върху връхчетата на пръстите си.

— Какво състезание беше това? Което спечелихте, искам да кажа. Преди пет години.

— Беше по покана на Бийвър, за ваше сведение. Също дяволски тежко състезание.

— Разбирам.

Невроните в мозъка на Бен започнаха да щракат, но той все още не можеше да събере парченцата в едно цяло. Бийвър. Бийвър. Името на града му говореше нещо, но не защото бе столица на състезания по яздене на крави. Имаше нещо, което бе прочел в досието на свидетеля…

Погледна към дъното на залата и видя как една червена конска опашка се мята над ключиците. Кристина вече бе разровила досиетата и сега тръгна към него.

След няколко мига тя му подаде една изрязана от вестник статия, която бяха получили от обвинението по време на проучването. На съпровождащата я снимка се виждаше Хемингуей, в ръце със силно впечатляващ костур. Зад него слънцето залязваше и хвърляше розови отблясъци върху езерото.

Бен подаде статията на Хемингуей:

— Това ли беше състезанието?

Хемингуей погледна снимката. Усмивка, изпълнена със спомена за преживяната гордост, се появи на устните му.

— Да. Аз спечелих това състезание. Беше преди тя да се включи във веригата.

— Чудесна риба сте хванали!

— Аха, беше красота.

— И с чудесен блясък. С хубав цвят.

— Да-а-а.

— Работата е, че… рибата не става ли… не почва ли да повяхва, след като е престояла известно време на слънце?

Бен трудно можеше да се нарече специалист, но Кристина веднъж го бе замъкнала на експедиция за риба в Арканзас.

— О — отговори Хемингуей, — кожата започва да изсъхва. Люспите почват да падат. Загнива — като всичко друго.

— Но, мистър Хемингуей, тази риба изглежда прекрасно! Вие сам го казахте!

— Навярно снимката е била направена веднага щом съм я уловил.

— Не мисля, че е така.

— Тъй трябва да е.

— Не. — Бен посочи един ред в статията: — Във вестниците пише, че сте я хванали някъде към дванадесет и четиридесет по пладне.

— Ами… да.

— Това е било през лятото в Оклахома. Там слънцето залязва — в колко часа? Около осем и половина? Около девет?

— Да-а-а…

— Значи тази снимка е била направена осем или девет часа след като сте я уловили. Но изглежда, сякаш току-що сте я извадили от водата.

Хемингуей премести тежестта на тялото си:

— Ами нали знаете, фотографите наистина имат талант!

— Намеквате, че това е фотографски трик, така ли? Може би е имало въздушно течение? Не мисля, мистър Хемингуей. Убеден съм, че сте я купили.

— Не съм я купил!

— Би трябвало да сте я купили!

— Не съм!

— Тогава сигурно сте уловили друга риба и сте я заменили с купената от вас, преди да бъде направена снимката.

— Не съм правил такова нещо!

— Напразно отричате, мистър Хемингуей. Снимката говори сама за себе си!

Юмруците на Хемингуей се свиха:

— Това е лъжа!

— Признайте си, сър. Вие сте измамили!

Хемингуей повиши тон:

— Не съм мамил!

— Доказателството е точно пред вас. Престанете да отричате.

— Аз не съм измамил!

— Тогава как така рибата е останала свежа през целия следобед?

Хемингуей скочи на крака:

— Защото я държах в моя… — Изведнъж се запъна и замръзна. Огледа се наоколо със зяпнала уста, после бавно се отпусна на стола си.

Бен отстъпи от подиума на свидетелите, а очите му ликуваха:

— Да не би думата, която търсехте, да е случайно… резервоар?