Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (18)

17.

Дийна сигурно щеше да се самозалъгва, ако се правеше, че изпитва особено желание да се върне вкъщи. Не че работата й доставяше огромно удоволствие, но вкъщи, изглежда, бе далеч по-лошо.

Миналата вечер беше истински ад. Марта се бе заключила в спалнята си и не се появи до сутринта. Дори и тогава тя полагаше всички усилия, за да не забелязва Дийна, заобикаляше я отдалеч, не проговори нито дума и съхраняваше през цялото време оня надменен и глупав израз върху лицето си. Социален бойкот от страна на шестнадесетгодишната ти дъщеря! Не е ли животът страхотно нещо?

Днес без съмнение щеше да бъде още по-лошо. Мама и Марта заедно сами — през цялата дълга вечер. Колко забавно!

Тя остави куфарчето си в предния коридор:

— Марта! Върнах се!

Не последва никакъв отговор. Е, не беше кой знае каква изненада.

Марта не беше във всекидневната. Обикновено когато Бък го нямаше, по това време тя гледаше някое от онези таблоидни телевизионни предавания. Но във всекидневната беше тихо.

Предполагам, че се е заключила в стаята си, помисли Дийна, и се пази да не влезе в нежелан контакт с мен. Е, наистина стига! Не съм сменяла памперсите й в продължение на три дълги години, за да се отнася с мен, сякаш съм прокажена!

Тя почука по вратата на Мартината спалня. Нямаше отговор. Не се чуваше никакъв шум, никакво стерео, никакво радио.

Космите по врата на Дийна настръхнаха. Много странно! Тя натисна бравата.

Вратата не беше заключена. И Марта не беше вътре. По дяволите!

Тя изтърча към кухнята да провери дали върху хладилника няма някаква бележка.

Нищо. Нито дума.

Може би бележката е паднала, каза си тя, като се опитваше да потисне внезапно нахлулото в нея чувство за паника. Марта може би не я е закрепила както трябва…

Коленичи на четири крака и започна да търси по пода. Нямаше никаква бележка. Но в другия ъгъл на кухнята, под масата, забеляза нещо. Нещо малко и плоско.

Дийна пролази под масата. Там лежаха две карти, очевидно изпаднали от тестето. Едната беше „Каналите на Ийстмарк“. Другата бе „Двойникът на Везувий“. Магически карти.

Той е бил тук.

И Марта си бе отишла.

Божичко, божичко, божичко! Дийна притисна ръце към гърдите си и се опита да се успокои. Я не прави от мухата слон, помисли си. Недей да си правиш никакви заключения. Изчакай фактите!

Какви факти, глупачко? Марта си беше отишла.

Беше заплашвала, че ще избяга, и беше избягала.

Каква невежа, тъпа майка беше! Как можеше да бъде толкова сляпа? Практически тя самата бе хвърлила дъщеря си в ръцете на това арогантно, отвратително влечуго. Толкова се опитваше да я пази, беше толкова мека с нея! И сега какво имаше? Нищо.

Отпусна глава върху масата. Как губя във всичко! Животът ми е свършен. Нека умра сега, преди да съм направила още поразии!

И точно в този момент чу как задната врата се отваря.

Вдигна глава. После скочи от стола, като се удари в един крак на масата, и се втурна към всекидневната.

— Марта!

Марта идваше откъм задния двор. Лицето й пламтеше и сияеше. Тя вирна брадичка и отдалеч заобиколи майка си.

— Е, не! — сграбчи я Дийна за рамото. — Какво си правила?

Марта бавно вдигна очи и ги впи като кинжал в една точка някъде по средата на лицето на Дийна:

— Опитвам се да получа тен. Това стига ли ти? Или трябваше предварително да поискам разрешение?

Дийна й подаде двете магически карти:

— Намерих ги на пода в кухнята.

Марта си ги прибра:

— Благодаря.

— Откъде са попаднали там?

Марта я изгледа, сякаш майка й си бе изгубила ума:

— За твоя информация играх сама, преди да изляза вън.

— Сама!

— Точно така. Сама-саменичка. Това сигурно те прави щастлива!

Марта се освободи от майка си и се вмъкна в спалнята си.

Дийна не знаеше да плаче ли, да се смее ли. Имаше добри основания и за двете. Върна се при кухненската маса, отново отпусна глава върху нея и даде воля на сълзите си. Господи, беше толкова изплашена! Толкова се боеше! Защо никой не й беше казал колко трудно се отглеждат деца?

Защото това би било краят на човешкия род, изведнъж разбра тя.

Без да иска, се изсмя. Започваше да идва на себе си. Толкова се бе изплашила!

Отново се изсмя, без точно да знае защо, и разгъна вечерния вестник. Може би страданията на света щяха да отклонят съзнанието й от страданията в собствения й дом.

Дийна хвърли бърз поглед на първата страница. Цялата заглавка бе посветена на новината, че кметът е арестуван. Тя не можа да прочете първия пасаж, без да потръпне. Бедните момиченца! Навярно са били не на себе си, объркани и ужасени. Какво ли са си мислили! Особено след като убиецът наистина е бил собственият им баща!

Прехвърли статията, за да разбере дали полицията подозира и други. Имаше няколко цитата от пресконференцията на някой си лейтенант Морели, в която той доста ясно даваше да се разбере, че полицията мисли, че кметът е извършил това престъпление. Един репортер беше разпитал съсед на кмета, който го бе видял да бяга от къщата си приблизително по времето, когато е било извършено убийството.

Съседът обаче имал доста повече за разказване. Дийна два пъти прочете пасажа, за да се увери, че го е разбрала правилно. Съседът твърдеше, че е видял някакви подозрителни личности в квартала преди няколко дни — мъж и жена. Тя прочете описанието.

Висок, мършав. С козя брадичка. С високи маратонки. Самата тя не би могла да опише Бък по-добре.

А момичето? Нисичко, мургаво. С боди. И синя превръзка на главата.

Тя сгъна вестника и го пъхна в чантата си, сякаш се опитваше да скрие доказателството. Можеше ли да бъде съвпадение? Описанието беше твърде общо.

Но пък двамата? Заедно?

Знаеше, че Марта и Бък понякога излизат заедно следобед, дори и това да не им бе позволено. Но какво, за бога, можеха да правят в квартала на кмета?

По гърба й полазиха тръпки, усети как някаква ледена тежест се промъква във вътрешностите й и смразява кръвта във вените й. Какво се бе случило? Какво бе станало с живота им?

Не можеше да подреди мислите си. Не можеше да мисли трезво. Единственото, за което можеше да мисли, беше онзи основен въпрос и той непрекъснато се въртеше в главата й.

Очите й неволно се насочиха към вратата на спалнята на дъщеря й.

Марта… Наистина ли си била ти?