Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (14)

13.

В мига, в който Бен отвори вратата на апартамента си, в носа го удари характерният и необичаен мирис на рибни продукти. Ненавиждаше риба и въобще всякаква храна, свързана по някакъв начин с морето. От нея винаги получаваше уртикария.

— Здравей, Джони! — поздрави Бен и остави куфарчето си на кухненската маса. Джоуи беше в кошарката си и се занимаваше посвоему. — Благодаря ти, че взе Джоуи от училище.

— Няма проблеми.

— Трябваше да прегледам малко информация по едно вероятно ново дело…

— Знам. Кметът. Олеле!

— Не е чак толкова…

— Ами да. Кметът Барет събира свой собствен екип от звезди — и ти си в него. Хич не е толкова!

— Аз наистина не…

— Винаги съм казвала на сестра си Джейми — ти, казвам, подценяваш нашия Бенджамин. От него един ден ще излезе нещо!

— О, колко мило!

— Той наистина е адвокат и виси по цял ден с ченгетата, но само му дайте възможност…

— Вече поех курса. Между другото напоследък не съм виждал Джейми. Как е тя?

— О, много е клисава!

Бен премига:

— Моля?

— Виж, навярно преди да поема отговорността за грижите към това дете, не съм забелязвала много неща, но сега разбирам, че тя не прави точна разлика в общественото положение на хората. Стана извънредно потисната, след като изгуби работата си във „Всичко за тялото“. Вече не може да получава отстъпка за онези шампоани от екзотични треви. Най-често си седи на верандата в едни и същи скапани дрехи и панталони за сърф. Станала е царица на времегубенето.

— Съжалявам да го чуя. Още веднъж ти благодаря, че взе момчето.

— Беше ми приятно. Това е голямо извинение да мога да вземам семейния велосипед. Иначе нямам много поръчки, за да го покарам.

Бен леко наклони глава встрани:

— Поръчки ли казваш?

— Точно така.

— И вземаш Джоуи със себе си?

— Именно.

Той разхлаби връзката си:

— А… Джони… Нали не го водиш на… неподходящи места?

— Неподходящи ли? Какво имаш предвид? В книжарница само за възрастни? В някое свърталище за пушене на опиум? В бар на велосипедисти?

— Джони, бъди сериозна! Знаеш, че отговаряш за него.

— Човече, я го повтори! — Тя остави лъжицата и изключи печката. — Издишаш, Бен. Какво мислиш, че съм, някаква развейпрах глупачка? Отидохме с Джоуи да купим някои неща.

По лицето му се изписа облекчение.

— И какво взехте?

— Паприка. За сос от скариди.

Бен се наведе през рамото й и надникна в тенджерата:

— Предполагам, че това са… въпросните скариди?

Тя се засмя:

— Ето че острият ти аналитичен ум отново се прояви. Понякога си страхотен!

— Ха-ха!

Той вдъхна аромата, който се носеше над печката. Да, определено морски продукти!

— Вечерята ще е готова след пет минутки. Нямам търпение да разбера какво мислиш за нея. Никога преди не съм опитвала такова нещо.

— Наистина.

— Надявам се, че е добро. Искам да кажа, ще бъда толкова разочарована… Но не искам да ти оказвам натиск. Желая честната ти преценка!

— Знаеш ли, Букър навярно ще е по-добър съдник…

— Той е на работа цяла нощ. А мисис Мармълстийн е настинала. Не, ти ще си моят човек, Бен.

— О, божичко! — Сега реши да смени темата: — Как е Джоуи?

— Както винаги, съвсем тих. Все пак малко съм загрижена за него.

Бен усети как нещо лекичко пробожда сърцето му:

— Какво, да не би да е бил неразположен?

— Не съм забелязала.

— Тогава не е слушал? Не е правил, каквото си му казвала?

Джони се извърна от печката към него:

— Бен, какво ти става?

— Да не би…

— Единствената ми грижа са дрешките на Джоуи.

Бен се отпусна на един стол:

— О! Какво им е на дрешките? Току-що му купихме няколко комплекта!

— Беше преди пет месеца, Бен. А той е дете. И расте. И ги износва. Погледни коленете на чорапогащника, който носи.

— Добре, добре — отговори Бен. — Какъв избор трябва да направя?

— Нямаш избор, Бен. Има само един императив. „Детски рай“.

Бен изглеждаше озадачен:

— Това магазин ли е?

Джони завъртя очи:

— Господи, Бен, ти съвсем не си в час!

— Никога не съм си купувал дрехи! Майка ми обикновено ме водеше на онези безкрайни експедиции, за да…

— Моля ти се! Недей да ме товариш с кошмарната приказка за богатото дете, което е принудено да си купува чудесни дрехи против волята си. Сърцето ми няма да почне да кърви за теб!

— Ти никога не си ходила на тържество за нечий рожден ден с вратовръзка!

Джони се върна към готвенето си.

— Само ми остави малко пари, Бен. Утре ще отидем с малкия сладуран до „Удланд Хилс“ и ще премерим някои неща.

— Щом казваш.

— Да. И не забравяй, Бен, че ние не сме просто детегледачки. Ние трябва да знаем със сигурност, че той се развива!

— Правилно. — Бен вдигна Джоуи от кошарката му: — Как се е развивал днес този малък мъж?

Джоуи не изглеждаше недоволен, че са го измъкнали от кошарката, но в същото време и не изразяваше някакво особено удоволствие.

— Хайде, Джоуи. Искаш ли да дадеш усмивчица на вуйчо Бен?

Никаква усмивка не се появи.

— Добре, а какво ще кажеш за поне блед признак на веселост?

Никаква промяна.

— Тогава за мъничко въодушевление?

Нищичко.

— Ще ми смигнеш ли с дясното оченце?

Джоуи почна да чопли носа си.

Бен подхвърли детето във въздуха и го настани в стола му за хранене:

— Ето че стигнахме! Време е да хапнем нещичко!

Той се наведе към ухото на Джоуи и прошепна:

— Все пак нали се радваш да ме видиш, детенце?

Той се загледа в ясносините очи на детето. Какво не би дал, за да можеше да види в тях искрица, която да показва, че то го познава, някакъв отблясък, който да означава, че го различава, слабо отражение на собствената му любов. Но не можеше да се самозалъгва. Не виждаше нищо. Не виждаше нищичко, освен собственото си разстроено лице, отразено в зениците.

— Готови сме — обяви Джони. Тя постави основното блюдо в центъра на масата, сложи чинии и даде на Джоуи обичайното му зеленчуково ястие. — Яж сега! Хоп! Толкова е хубаво!

Бен спокойно си сипа прилична порция от соса със скариди. Какво значение имаха няколко плюски от уртикария между приятели?

 

 

След вечерята Бен направи някои безуспешни опити да си поиграе с Джоуи, после седна пред пианото да му посвири, което на Джоуи, изглежда, му беше приятно или поне не му бе неприятно. Отначало Бен посвири малко Моцарт (защото бе прочел някъде, че коефициентът на интелигентност при децата може да се увеличи, когато слушат Моцарт). После подхвана една песен на Кристин Лавин — „Старомоден романс“, и любимата им с Майк — „Когато крия сърцето си от чужди погледи“, която свиреха някога в колежа. Към края й забеляза, че очите на Джоуи почнаха да се затварят. Той набързо изкъпа племенника си, сложи го в леглото и му прочете няколко приказки. След като Джоуи заспа, Бен включи успокоителното устройство със записи на природни шумове („Слушайте прилива в собствената си спалня!“) и напусна стаята.

Беше изморен, но знаеше, че няма да може да заспи. Първо трябваше да направи нещо, което предварително бе решил. Би желал да разполага с повече време, но нямаше право да държи кмета Барет в неизвестност. Трябваше веднага да реши да поеме делото.

Защото самото обстоятелство, че представляваш някого, който е виновен, не е чак толкова ужасно. И преди се беше заемал със случаи, когато — е, ако не знаеше със сигурност, че клиентите му са виновни, то поне имаше силни подозрения, че не са невинни. Но сега бе съвсем различно. Обвинението беше в убийство. В убийството на собственото семейство на обвиняемия. Отвратително, абсолютно непростимо престъпление. Само мисълта, че се намираш в едно помещение с някого, който би могъл да извърши такова нещо, вледеняваше кръвта на Бен.

Другият фактор беше обстоятелството, че си изложен на погледа на медиите. Майк беше прав; това щеше да бъде цирк. Той и преди бе имал работа с пресата, обикновено отношенията им бяха доста нелепи, но никога на такова равнище. Разбира се, публичността би могла да се превърне в предимство за един адвокат, повел борба за спасяването на своя довереник. От друга страна обаче, не можеше да понесе мисълта, че милиони ще му лепнат етикета на човек, който защитава семейния убиец. Убиеца на малки деца. Предпочиташе по-скоро да се откаже.

Но защо пък да не приеме? Често беше мислил за това през деня. Какво щеше да каже майка му?

Знаеше, че съществуват някои морални основания да поеме делото, но все още не желаеше да го направи. Искаше да бъде на страната на ангелите.

Тогава защо се колебаеше? Просто трябва да кажеш „не“ и въпросът се решава. Но нещо в него продължаваше да го човърка, нещо, което той все още не бе формулирал достатъчно ясно.

Като въздъхна, Бен измъкна сандъчето си изпод леглото и започна да рови съкровищата си, докато накрая видя онова, което му трябваше. Вдигна черното кълбо с двете си ръце и го обърна надолу.

— О, вълшебен Оракуле на кълбото, дай ми наставление в този кризисен момент! Трябва ли да приема делото?

Загледа се в белите букви, които се появиха в мастиленосинята течност: „Няма отговор засега“.

Това не му помагаше особено много. Зададе отново въпроса и пак обърна топката надолу.

„Опитай по-късно!“

О, адски съм ти благодарен, Оракуле на кълбото!

Може би докато все още го държеше в ръце, би трябвало да потърси съвет и за това какво да прави с Джоуи. Все още не можеше да повярва, че Джоуи се чувства нещастен, че в цялата тази работа има нещо сгрешено. Може би нещо сериозно. Но доказателствата все по-трудно можеха да се пренебрегват. Тази вечер, когато се бе загледал в очите на това малко дете…

Почакай! Нещо далечно проблесна в паметта на Бен. Докато гледаше в очите му…

Спомените му се върнаха назад, те прескочиха Джоуи, прескочиха тази вечер и се спряха в онази петъчна вечер — във Фориствю, преди да арестуват Барет, преди трагедията.

Разбира се. Сега ясно го виждаше, сякаш се бе случило преди минутки само. Виждаше как Барет прегръща двете си дъщери. Спомняше си го добре, защото тогава изпита силна ревност. Ревност към изпълнения с обожание начин, по който двете момиченца сияеха от любов към баща си.

И заради начина, по който той също сияеше.

Барет обичаше тези момиченца. Обичаше ги с цялото си сърце, с цялата си душа, с цялото си съзнание. Обичаше ги с всяка фибра на съществото си. Сякаш цялата любов, която пазеше в себе си, бе изкристализирала и блестеше в очите му.

А очите не лъжат.

Мъжът, когото Бен бе видял, не можеше да причини нищо лошо на тези момиченца. В това беше абсолютно сигурен.

Той върна кълбото в сандъчето. Уолъс Барет не бе убил дъщерите си. Беше го направил някой, когото полицията дори не диреше.

Да, все някой трябва да го е направил.

Бен напъха сандъчето под леглото си, вдигна слушалката на телефона до леглото и набра един номер:

— Кристина?… Да. Да, ние. Виж сега, ето какво имам намерение да предприема.