Джеймс Хадли Чейс
Смърт край Лаго Маджоре (10)

ДЕСЕТА ГЛАВА

Следващата сутрин се събудих в седем без десет. Лежах в тясното малко легло и гледах към отрязъка синьо небе, който се виждаше от прозореца.

Днес е денят, мислех си и прокарах пръсти през косата си. Утре по това време…

Раздвижих неспокойно крака под завивката. Долових движение някъде на долния етаж — тракане на чаши и чинии, тежко тътрене на крака, тих говор. Ясно чух как Бичи се изкашля.

Утре по това време…

Чудех се дали ще бъда в същото легло, в тази стая, дали ще слушам шумовете, които идват от долния етаж, или ще бъда в миланския затвор, или пък ще се крия из планините отвъд швейцарската граница.

Отхвърлих завивката и спуснах крака на пода. От напрежение стомахът ми се беше свил до премаляване и независимо от растящата горещина в стаята почувствувах тръпки, като че ли през отворения прозорец духаше източен вятър.

Седях на края на леглото, гледайки босите си крака. Мислех си, че след по-малко от тринадесет часа ще съм убил двама души. Все едно, че си казвах: „След сто години ще съм умрял“ — нещо, което човек изрича, но не осъзнава.

Размислих се върху подробностите, но бързо престанах. Нямаше смисъл повече да ги предъвквам. Направил го бях вече няколко пъти. Бях се погрижил за всичко. Повече от това не можеше. Сега всичко зависеше от късмета. Ако не ми изневери, ще се измъкна. Ако ме заловят, причината ще е в нещо непредвидено, което не зависи от мен. Каквото и да правя или умувам сега, не би могло да ми помогне. Замисълът, подготовката бяха изпипани. Излишно беше да предъвквам плана. Само трябваше да изчакам до девет часа вечерта, а след това да пусна в ход операцията.

Станах и тръгнах по коридора към малката баня. Взех студен душ, после се обръснах. Ръката ми беше спокойна и не се порязах. Дори не престъргах никъде кожата си, както очаквах.

Облякох се и слязох.

Синьорина Бичи сложи пред мене две пържени пъстърви и чаша силно кафе.

Бичи беше вече на колонката за бензин. Виждах го през прозореца как държи ръчката и разговаря с шофьора на камион.

След закуска отидох до брега и изпуших една цигара. На ярката слънчева светлина езерото изглеждаше много красиво. Водата беше спокойна и синя, а по небето плуваха лениви бели облачета.

Около осем часа тръгнах към вилата.

Без униформа, със сива рокля и малка сламена шапчица сестра Флеминг изглеждаше изненадващо добре. Чакаше нетърпеливо на верандата.

— Вече мислех, че тази сутрин ще закъснеете — каза язвително.

— Никога не закъснявам. Бичи веднага ще докара колата.

Последвах я до стаята на Бруно. Вече го беше измила и избръснала и той ме изгледа с живите си очи, когато малко сковано му се поклоних.

— Добро утро, синьор — поздравих. — Надявам се, че тази сутрин се чувствувате по-добре.

— Той се подобрява — каза сестра Флеминг, бутайки стола към леглото. — Но прекара много неспокойна нощ.

Преместих го от леглото върху стола, застанах отстрани, докато тя го покриваше, а след това закарах стола на верандата.

Лаура чакаше край парапета. Хвърли ми бърз и изпитателен поглед и каза добро утро със студен и равен глас.

— Можеш да отнесеш чантата на сестра Флеминг до колата, Дейвид — рече.

— Да, синьора.

Довечера, помислих си, гледайки я, ще те убия. Това са последните ти часове живот. Порадвай им се, бъди великодушна, няма защо да изглеждаш толкова студена и раздразнителна. След тринадесет часа ще си мъртва. Ако беше направила усилие, би могла да прекараш прекрасно живота си, без да кроиш планове, да заговорничиш и да си мислиш за парите, които си въобразяваш, че ще обсебиш. С нетърпение ще чакаш да минат часовете, вместо да се опиташ да забавиш времето и пълноценно да използуваш живота, който ти остава.

— Дейвид! Чуваш ли ме!

Стреснах се.

— Извинете, синьора — казах и се обърнах.

Забелязах, че сестра Флеминг смутено се взира в мен. Знаех, че Лаура гледа подире ми, докато вървя по верандата. Не ме бе грижа. Беше вече твърде късно, з а да направи каквото и да е. Капанът е заложен.

Пренесох ръчната чанта на сестра Флеминг надолу по пътеката до колата, която я очакваше, и я поставих върху седалката до Бичи.

Тя дойде и влезе в колата.

— Докато ме няма, внимавайте да не го тръскате — каза и колата тръгна.

— Ще се погрижа — обещах и останах да наблюдавам как старата таратайка подскача и се друса по прашния път.

Е, завесата се вдига. Първата стъпка по моя план, а също и според плана на Лаура, беше направена. Сестра Флеминг замина. Следващата стъпка щеше да е, когато Мария си тръгне вечерта. Другите стъпки щяха да последват бързо. Но докато Мария не е тръгнала от вилата, завесата щеше да остане вдигната пред празна сцена.

Взех лодката на Бичи и въдица. Когато се отдалечих на около петстотин метра от пристана, загасих мотора и опънах кордата.

Слънцето припичаше. Върху лицето си чувствувах лъчите му, които се отразяваха във водата. В далечината виждах рибарските лодки, които се прибираха в Пескатори след нощния риболов. Мислех си дали Белини е станал. Очите ми бяха вперени в часовника. Осем и четиридесет и пет. Като че от цял час е осем и четиридесет и пет. Минутите се точеха като часове, а часовете — като месеци. Наведох рамене и се опитах да не мисля.

Лодката леко се полюшваше. Малка локвичка от мръсна вода на дъното заплашваше да изцапа краката ми.

Забелязах, че Валерия слиза по стъпалата на пристана. Облечена беше в жълт бански костюм. Изглеждаше много млада, както беше застанала на кея и си слагаше шапката за плуване. За пръв път осъзнах, че има хубава фигура — почти като тази на Лаура, но от нейната, устата ми не пресъхваше и сърцето ми не се разтуптяваше. Чувствата ми към Валерия бяха различни. Тя щеше да ми бъде жена, когато станеше моя, щеше да има време да събуди у мене същите чувства.

Видях я как се гмурка във водата и започва бавно да плува към мен. Когато се отдалечи на около петдесет метра от пристана, се върна. Разбрах, че не ме е забелязала в малката зелена лодчица. Зарадвах се. Не исках да разговарям с нея, докато не свърши всичко.

Наблюдавах я как се изкачи на кея, след това се затича по стъпалата, и свали плувната шапка. Гледах я по целия път нагоре до вилата, а след това тя изчезна.

Поиграх си с въдицата, подръпвах кордата и си мислех за нея. Мислите за общото ни бъдеще ми се струваха като да гледаш Тадж Махал на лунна светлина.

Около десет и половина мъжът с бялата риза, който ме стресна с въпроса дали съм ходил в главната квартира на генерал Костен, мина с моторницата си.

Беше с момиче — русо и дундесто, облечено със зелена рокля, която не отиваше на лицето му. Беше такъв тип момиче, за което би се оженил сержант от армията, за да му народи много деца.

Той ми махна и ми се усмихна широко и приятелски. Аз също му махнах, но моята усмивка беше скована. Видях как лодката се отправя към Паланца и когато се изгуби от погледа ми, поех дълбоко въздух и ме побиха тръпки.

Всичко е наред, казах си. Той не си мисли за мен. Не ме е разпознал. Нямаше да ми се усмихне така, ако смяташе, че съм Дейвид Чизхолм — дезертьор и убиец.

Разклатих кордата и се наведох.

Предстоеше ми работа цяла нощ, рекох си. Той беше човекът, от когото се страхувах, олицетворяваше непредвиденото събитие. Сега вече нищо не можеше, да попречи на моя план.

Все едно, че се взирах в червената светлина на светофара и как тя се превръща в зелена.

През знойния следобед гледах да съм далеч от вилата. От два до четири лежах в леглото си вторачен в тавана, опитвах се да пропъдя всякакви мисли и броях мухите, накацали по стените и тавана.

Не успях да заспя. Знаех, че ако се отпусна, съзнанието ми ще се изпълни с картини за онова, което щеше да се случи в девет вечерта. Непрекъснато трябваше да правя опити да не се замислям и броенето на мухи се оказа много добро занимание.

Малко след четири отидох в гаража.

Бичи поставяше нови свещи на един камион.

Повъртях се; наблюдавах го и правех безсмислени забележки. С него трудно се разговаряше, тъй като никога нямаше свое собствено мнение. Винаги се съгласяваше с всичко, което казвах, колкото и глупаво и скандално да беше.

Скоро се изморих да разговарям с него, отидох до брега и започнах да хвърлям камъчета във водата.

Много често поглеждах часовника. Дори веднъж го допрях до ухото си, сигурен, че е спрял, но не беше. Времето вървеше непоносимо бавно. Най-накрая реших да правя нещо, за да убия оставащите четири часа, иначе щях да полудея. Тласнах лодката на Бичи във водата, запалих мотора и се насочих към Стрела.

Карах бавно, моторът леко мърмореше на половин обороти, не мислех за нищо.

Корабчето за Паланца мина покрай мен. Няколко туристи, облегнали се на парапета, ме зяпаха така, като че ли никога не са виждали мъж в лодка.

Промених леко курса, за да заобиколя Пескатори. Минах много близо. На брега, седнал върху преобърната лодка, с пура между зъбите седеше Белини и намръщен се приличаше на слънце.

Докато завивах, го видях да гледа часовника си. Във вилата Лаура щеше да поглежда от време на време своя часовник. Ние бяхме трима души, чакащи да стане девет часът, трима души, които си мислеха за убийство.

Минавайки покрай Изюла Белла, видях мъжа с бялата риза и жена му, застанали на терасата. Любуваха се на градините под тях.

Като чу лодката ми, той вдигна поглед, каза нещо на жена си и ми махна. Махнах в отговор.

Той направи знак, че ме кани да се присъединя към тях, но аз поклатих глава, сочейки часовника си. Нямаше да му дам друга възможност пак да ми задава въпроси.

Дадох газ и се насочих към Стреза, но не слязох на брега. Движех се наблизо, успоредно на крайбрежната улица, гледах хората, които се скупчваха по парапета и файтоните и колите, които се мотаеха под слънчевите лъчи. Отклоних лодката от брега и я насочих към вилата.

Беше шест и половина, когато я завързах надлъжно на кея. Излизайки от нея, чух, че някой тича по брега. Погледнах. Беше Валерия.

— Къде изчезна целия ден? — запита ме тя усмихната. — Търсих те навсякъде.

— Ходих в Стреза — отговорих и веднага продължих — Бичи искаше някои резервни части. Нямаше какво да правя, затова отидох.

— Хайде да се скрием на сянка, Дейвид. Искам да говоря с теб.

— Тя горе ли е при него?

— Да. Аз съм дежурна през нощта.

— Тя ли нагласи така?

Погледна ме изненадано.

— Да, тя го предложи.

Пресякохме плажа и стигнахме сянката на върбите.

— Имам новина за тебе, Дейвид.

Замръзнах.

— Хубава новина ли е?

— Да, скъпи, прекрасна.

Тя седна на един камък и ме дръпна до себе си.

— Говорих на Бруно.

— За нас ли?

— Не точно. За работата. Той иска да я започнеш, Дейвид.

Застинах за момент, чувствувайки триумфална тръпка по гърба. Кой каза, че няма да изплувам? Всичко бе в моя полза — първо мъжът с бялата риза, а сега и това.

— Сигурна ли си, Валерия?

— Да, познах по погледа му. Той се зарадва.

— Но нищо не си разправила за нас?

— Не. По-нататък. — Тя се завъртя и ме погледна. — Радваш ли се, скъпи?

— Да се радвам ли? Това не е точната дума. Прекрасно е!

— Трябва да говоря с доктор Перели. Всички материали на Бруно са при него, а ако Бруно е съгласен, доктор Перели няма да възрази.

— Така че няма защо да заминавам в понеделник?

— Разбира се, че не. Ще разполагаш и със стая във вилата. Утре ще я подготвя за теб, скъпи. Ще имаш нужда от бюро. Може да отидем до Милано и да изберем някое.

— Не виждам защо да не продължавам да вдигам Бруно — казах. — Какъв е смисълът да се наема някой непознат за тази работа, след като аз съм тук?

— Добре, кажи на доктор Перели да не изпраща никого.

Тя плъзна ръката си в моята.

— Ще можем да се виждаме по-често. Ти ще работиш в къщата. О, Дейвид, толкова съм щастлива.

Прегърнах я.

— Какво ли ще каже Лаура?

— Какво значение има какво ще каже тя? — запита Валерия. — То няма нищо общо с нея.

Е, във всеки случай утре нямаше да има нищо общо с нея.

Притеглих Валерия към себе си и я целунах.

 

Малко след седем и половина Валерия и аз тръгнахме нагоре към вилата.

Лаура седеше на верандата и четеше. Бруно лежеше върху стола си, погледът му бе вперен в далечния връх Монтероне.

— Толкова ли е късно? — запита Лаура и затвори книгата. Погледна часовника си. — Време е да се прибереш, Бруно. Тази вечер Валерия ще остане с теб. След вечеря ще сляза до къщата с лодките. Малко суинг добре ще ми се отрази, а зная, че това не е любимата ти музика.

Бруно я погледна с тревожни очи, но лицето й беше студено и безизразно.

Преместих стола в стаята, а тя се оттегли по верандата към стаята си.

— Синьор, не мога да ви благодаря достатъчно, че ми давате тази възможност — казах на Бруно, след като го преместих върху леглото. — Ще направя всичко възможно да продължа работата ви така, както вие бихте искали.

Очите му се усмихнаха, той погледна Валерия и после пак мен.

— Сутринта ще говорим за това — каза Валерия, като леко погали челото на Бруно. — Той днес се измори и смятам, че вече трябва да си почине. Иди и вечеряй, Дейвид. Какво ще правиш тази вечер?

За щастие бях застанал с гръб към светлината и не се наложи да я погледна в очите.

— Ако не съм необходим тук, ще изляза за риба.

— Отбий се в десет и половина, преди да си легна — рече тя — да видиш как съм. Мисля, че сега Бруно ще поспи. Гледай да влезеш безшумно.

— Той дали разбира колко съм му благодарен? — запитах, когато се преместихме от спалнята на верандата.

— Няма защо да бъдеш благодарен. Така ти му помагаш. Той се безпокоеше за записките си.

— Добре, кажи му повече да не се тревожи.

Докато стояхме един до друг до парапета на верандата, си помислих, че следващият път като я видя, всичко щеше да е свършило.

Докоснах ръката й.

— Обичам те, Валерия.

— Колко е приятно, че ми го казваш, и аз те обичам.

Оставих я и тръгнах към стъпалата, водещи към градината.

Лаура се появи от стаята си.

— Дейвид, нещо не е наред с колата — заяви, идвайки към мен. — Не зная какво се е случило. Стартерът не работи. След вечеря би ли я погледнал? Утре рано сутринта имам една среща в Милано.

Няма да имаш никаква среща утре сутринта, нито пък която и да е сутрин, помислих и я изгледах.

Лицето й беше каменно, като издялано от мрамор, очите й блестяха.

— Да, ще погледна.

— Ще се опиташ ли да я поправиш?

— Ще я оправя.

— Ако съм сигурна, че колата ще е готова за утре сутрин…

— Ще я оправя.

Погледна ме продължително и твърдо и отново влезе в стаята си.

Беше осем и тридесет и пет. От отворената врата на гаража видях как Мария си тръгва по пътеката към портата.

Наблюдавах я как върви тежко и бавно надолу по пътя, докато изчезна от погледа ми. Разполагах само с тридесет и пет минути, докато започна да действувам. Пистолетът беше в джоба на панталона ми, а торбичката с пясък — под ризата. Владеех се, бях изненадващо спокоен, но от напрежението ми се повдигаше целия ден.

Погледнах към вилата. Лаура беше тръгнала през верандата към мен.

Взех една отвертка и се върнах при колата. Когато тя влезе в гаража, дадох си вид, че съм много зает.

— Откри ли каква е повредата? — запита, застанала на прага.

Обърнах се. Светлината на залеза я огряваше по същия начин както онзи ден, когато бяхме в кръчмата на Пиеро и през полата видях стройните й крака и закръгления ханш.

Беше сложила перлите си и отново почувствувах онази тръпка на триумф по гърба си. Развръзката наближаваше. С ужас осъзнах, че съм забравил за перлите. Щях да отида до къщата с лодките без тях и оставах без мотив, който да припиша на Белини.

Но съдбата работеше за мен. Лаура сама поправи първоначалната ми грешка.

— Някой си е поиграл тук — казах. — Запалителната система е объркана изцяло. Ще ми отнеме половината нощ, за да я оправя.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм. Ако искаш колата да е готова за утре сутрин, по-добре ме остави да работя. Налага се да проследя всеки проводник. Страхотна бъркотия е.

— Направи каквото можеш, моля те.

— Ще стане.

Чух я, че си тръгва и се наведох над мотора. Така изчаках мъничко, после се изправих. Беше изминала половината път към къщата с лодките.

Оставих отвертката, отидох до пейката и избърсах ръцете си с един парцал. Сложих си ръкавиците.

Погледнах часовника. Беше осем и четиридесет и пет.

Дадох й три минути да слезе по стъпалата и да влезе в къщата с лодките, след това тръгнах след нея.

Смрачаваше се бързо.

Преди десетина минути слънцето се беше спуснало зад планинската верига, хвърляйки червена светлина върху Лаго и върховете.

Бях обут с гуменки. Никакъв звук не се чу, докато слизах по стъпалата към пристана. Когато стигнах място, откъдето се виждаше къщата с лодките, спрях и се ослушах.

Видях как светлината струеше от големия отворен прозорец, а малко след това звуците на суинга нахлуха в тихия нощен въздух, силни и пронизителни. Музиката се засилваше, докато Лаура нагласяваше грамофона.

Сега Белини не можеше да е далече, си помислих, бързо изминах стъпалата и стигнах до входа. Спрях и се обърнах към Лаго, но вече беше твърде тъмно, за да забележа една малка лодка, насочваща се насам.

Погледнах часовника си.

Беше девет без девет минути.

Изкачих стъпалата към апартамента, стигнах до вратата и леко докоснах дръжката с пръсти. Беше заключено.

Извадих ключа-дубликат. Ръката ми беше твърда и при първи опит уцелих ключалката. Не се страхувах дали ще ме чуе. Грамофонът свиреше с пълна сила. Не се страхувах, че ако извика, някой ще я чуе.

Превъртях ключа и внимателно отворих вратата.

Беше се надвесила върху перваза на прозореца, гледаше навън с гръб към мен.

Затворих вратата.

— Лаура.

Трябваше да извися гласа си, за да надвия гърмящата музика.

Забелязах как потрепери, отстрани се от перваза и се обърна. Лицето й имаше цвят на стара слонова кост, очите й се разтвориха широко от изумление, страх и ярост.

— Какво търсиш тук? — ахна тя и направи една несигурна крачка към мен.

— Прецених, че е по-добре да дойда — казах. — Не мога да поправя колата.

Тя хвърли поглед към часовника върху камината, паниката и яростта я загрозяваха.

— Иди в гаража и пак опитай! — изрече яростно. — И не се връщай тук да ме безпокоиш! Твоя работа е да я оправиш.

Приближих до полицата над камината с очи върху бюста на Данте.

— Не съм в състояние да извърша невъзможното.

И двамата крещяхме, за да надвикаме музиката.

— Прави това, което ти казвам! Веднага върви!

— Нищо не мога да направя — продължих. — Сега отивам до Стреза. Имам среща с един приятел. Ако е толкова важно, ще вземеш колата на Бичи.

Виждаше как внимателно подготвеният план се разпада пред очите й.

Стоеше и се взираше в мен, а аз четях мислите й така лесно, като че ли изказваше с думи онова, което минаваше през ума й.

След три минути Белини щеше да бъде тук и аз щях да налетя на него. Белини трябваше да бъде спрян.

За това си мислеше.

Бързо се упъти към грамофона. Ако изключеше музиката, Белини щеше да се върне.

Ръката ми стисна главата на Данте.

Тя посягаше към копчето, когато хванах ръката й и я обърнах.

Вторачи се в мен, лицето й беше изкривено от ярост. Видя бюста в ръката ми. Забеляза, че съм с ръкавици. Спогледахме се. В тази последна секунда живот тя като че ли успя да види в очите ми какво смятам да извърша и как се е хванала в собствения си капан.

Алените й устни се разтвориха, за да извика. Злобен, страховит пламък мина през очите й, като у диво животно, попаднало в клопка.

Вдигна ръка, за да предпази главата си, но хванах китката й и с цялата си сила стоварих бюста отстрани на главата й. От силата на удара тръпки плъзнаха нагоре по ръката ми. Ъгълът на основата се заби в черепа й и почувствувах как нещо топло и мокро ме опръска по лицето. Хвърлих бюста, тя политна напред, пръстите й се бяха вкопчили в ризата ми.

Освободих се. Тя падна настрани и се претърколи по гръб, а полата й се вдигна над бедрата.

Стоях над нея. Вдишвах въздух на големи глътки, потта пълнеше очите ми и ме заслепяваше.

Нямаше нужда да я докосвам, за да разбера, че мъртва. Никой не можеше да изглежда така и да не е мъртъв.

Останах така две-три секунди, дълбоко поемайки си дъх, направих усилие да не гледам разширяващия се кръг от кръв, която попиваше в косата й с цвят на мед. Издърпах перлената огърлица от врата й и олюлявайки се тръгнах към вратата.

Луната се показа иззад планините и разпръсна бяло сияние върху неподвижните води на Лаго.

Застанах пред вратата на хангара за лодките и гледах езерото. На около четвърт миля разстояние различих малка лодка с гребла, която се насочваше към мен и бавно и продължително поех въздух с облекчете.

Лодката нямаше да стигне до пристана за по-малко от петнадесет минути. Независимо, че й обеща, че я уверяваше в точността си, закъсняваше!

Облегнах се на стената. Краката ми трепереха, сърцето ми биеше така силно, та помислих, че ще се задуша.

Прииска ми се да избягам. Мисълта, че трябва да се занимая с Белини, сега ме изпълни с ужас.

— Чизхолм?

Изненадата да чуя този мек глас наблизо беше толова голяма, че за малко не припаднах. Бавно погледнах в посоката на гласа, бавно като човек, който очаква да види призрак и чува подозрителен шум зад гърба си.

Откъм сянката на върбите към мене се отправи високата костелива фигура на доктор Перели.

— Чизхолм?

— Да.

— Скрийте се. Какво правите тук?

Грамофонът продължаваше да гърми суинг с все сила и едва чувах какво ми казва. Толкова бях уплашен, че не можех да мръдна. Хвана ме за ръката.

— Онзи Белини е тръгнал насам — каза той бързо. — Скрийте се в сянката. Не искам да ни забележи.

Оставих се да ме отведе в сянката.

— Защо сте слезли тук долу, Чизхолм?

А бях достатъчно глупав да си мисля, че всичко върви по план.

— Исках да кажа на синьора Фанчино за колата.

Гласът ми излизаше като задъхано хриптене.

— Срещнахте ли се с нея?

— Не. Вратата беше заключена. Не ме чу.

— Добре. Страхувах се да не сте я предупредили. Знаете ли какво планира?

— Планира? — повторих глупаво. — Какво искате да кажете?

— Тя и Белини планират да убият Валерия тази вечер. — Сега той е тръгнал насам — каза Перели. — Поставил съм му капан. Мястото е заобиколено от полиция.

Замълчах. Сърцето ми едва биеше.

— Тази жена е неуравновесена — продължаваше Перели. — Винаги ме е притеснявала. Невероятна е. Тя е причинила катастрофата на Бруно. Повредила спирачките. Стреми се към парите му, разбира се. Убедила Белини да убие Валерия тази вечер, а след това планира да убие Бруно. Организирала е всичко така, че да ви обвинят за смъртта на Валерия. Невероятен план.

— А откъде знаете? — запитах като думите едва излизаха от устата ми.

— Не могла да се стърпи да не разкаже на Бруно какво смята да направи. Мислела си е, че е безопасно, тъй като той не може да говори. Но шокът и тревогата му върнаха речта. Казах ви, че ако положи усилия, той ще си възвърне говора. Разказа ми го навреме, за да взема необходимите мерки.

Мислех си как лежи мъртва горе в апартамента, дълбоко поех въздух и ме побиха тръпки.

— Защо не сте ми казали?

— Страхувах се, че няма да изиграете достатъчно добре ролята си. Исках да гн хвана на местопрестъплението. Освен това едва вчера научих цялата истина за вас, Чизхолм. Довчера вие бяхте под подозрение.

Зяпнах го, а кръвта затуптя в слепоочията ми.

— Какво искате да кажете?

— Тя казала на Бруно, че сте убили някаква жена във, Флоренция по време на войната. Отидох в американското посолство, за да науча повече. — Погледна през рамо. — Капитан Бус, бихте ли дошли тук, моля?

Един мъж се показа иззад дърветата.

Познах го, докато се приближаваше в тъмнината — човекът с бялата риза, само че сега беше облечен в униформа.

— Аз съм Джон Бус от военната полиция. Ние ви издирваме — продължи той. — Не сте ли срещали обявите ни в пресата? Мислех си, че никога няма да ви открием. Вече всичко е наред. Преди една година хванахме Костен да извършва поредното си престъпление и той ни каза, че ви е набедил за онова убийство във Флоренция. Няма от какво да се тревожите. Чист сте.

Бях застанал като истукан, не можех нито да се движа, нито да говоря, само се взирах в него.

— Идва — прошепна Перели и ме бутна назад към стената.

Лодката с гребла беше само на стотина метра от брега, но в нея не беше Белини. Мъжът, който гребеше, беше по-дребен и като приближи, видях, че носеше полицейско кепе.

— Какво става сега? — измърмори Бус на Перели и се отлепи от стената.

Полицаят спря лодката настрани.

— Намерихме Белини намушкан с нож — каза той и погледна Бус. — Мъртъв е. По начина, по който е пронизан, изглежда работа на мафията.

— По дяволите! — възкликна Бус. — Това разваля капана ви, докторе. Какво ще правите сега?

— Ще се кача и ще говоря с нея — каза Перели мрачно. — Може да се издаде. Искам да дойдете с мен — каза той на полицая.

— Да беше спряла този проклет шум — отбеляза Бус, поглеждайки към осветения прозорец. Сложи ръка върху рамото ми. — Радвам се за вас, Чизхолм. Прекарали сте ужасни дни. Но сега сте окей. Ще ви закарам до Милано и ще ви издадем паспорт. Ако искате да се приберете у дома, само кажете. Ще покрием всичките ви разноски.

Бях толкова стъписан, че не можех да мисля. След няколко минути щяха да я открият там горе. Ако щях да бягам, сега беше моментът. Но останах, където си бях, смазан от чутото. Нямало е нужда да я убивам. Само ако ми бяха казали!

— Идвате ли, капитан Бус? — запита Перели.

— Мисля, че няма смисъл. По-добре да остана надалеч от това. Ще остана тук с Чизхолм.

Перели и началникът на полицията влязоха в къщата с лодките.

Бус извади цигара, запали я и ме огледа на светлината на клечката. Видях как в погледа му се прокрадна изумление.

— Какво е това? Наранили ли сте се.

Не отговорих.

Лъчът на фенерчето му освети лицето ми.

— Целият сте в кръв. Какво сте правили?

— Защо не ми казахте? — извиках яростно. — Защо вчера не ми казахте, че съм чист?

Той ме хвана за ръката.

— Убихте ли я?

— Да, убих я. Мислех, че само така ще се спасим с Валерия. Убих я, защото държахте проклетите си уста затворени!

Бус се поколеба.

— Ако вземеш моторницата, няма да те хванат — каза съвсем тихо. — Ще се кача и ще ги разприказвам. Вземи лодката и тръгвай. От онова, което съм чувал за нея, не е заслужила нищо по-добро.

Горе музиката изведнъж престана.

— Върви! — караше ме той.

Замислих се за последните шест години, през които се криех. Винаги имах надежда, че ще хванат Костен и това беше възможност да изляза на чисто. Сега нямах такава надежда. Трябваше да се крия през целия си живот.

— Къде си мислите, че бих отишъл? За какво ще живея? — казах. — Крия се вече шест годинии, да не мислите, че искам такъв живот?

— Стига си говорил, върви!

— Не се заблуждавайте, че ми правите услуга — казах. — Оставам тук и ще си понеса последствията.

Перели се появи на прозореца и се наведе.

— Капитан Бус! Не пускайте този човек да избяга!

Бус вдигна масивните си рамене с неудобство.

— Той не се и опитва — заяви и тръгна към къщата с лодките.

Седях на пристанищната стена, гледах тихите води на Лаго и се чувствувах по-самотен отвсякога.