Стив Бери
Изчезналият орден (73)

71

Вашингтон, окръг Колумбия

2:30 ч.

Дани отново беше в движение. След срещата им Пол го бе закарал до болницата, където беше прекарал два-три часа до леглото на Стефани. Състоянието й оставаше непроменено, макар в гласа на лекарите да се прокрадваше надежда. Накрая се бе унесъл в дрямка, от която го изтръгна бръмченето на мобилния му телефон. След като изслуша доклада на Малоун, той му каза, че незабавно ще се заеме с проблема.

И така, той взе такси до жилището на Уорън Уестън. Новата шефка на кабинета му го бе снабдила с адреса, след като я бе събудил от здрав сън. Тази жена все повече му харесваше, още повече след като безропотно бе приела поръчката му с думите: „След секунда ще ви звънна обратно“. Напомняше му на Едуин Дейвис, дясната му ръка в Белия дом. Чутото от Малоун за Уестън го бе пронизало като кинжал в стомаха. Но в едно агентът беше прав: Франк Брекинридж му бе дал да подуши следата, която щеше да го изведе до целта.

Не без известна изненада Дани откри, че председателят живее в центъра на Джорджтаун. Уорън Уестън не се славеше като заможен човек. Заплатата му едва ли надвишаваше 250 000 годишно. Нелоша сума, разбира се, но не би му стигнала за такава къща.

Той си даваше сметка, че може би ще му се наложи да се разправя с охраната, натоварена да пази членовете на Върховния съд. До входната врата на Уестън имаше поставен на пост агент. Той с учудване видя, че единият от прозорците на първия етаж свети. Извървя застланата с червени тухли алея и се приближи.

— Добър вечер, господин президент — поздрави го мъжът.

— Сигурно се чудиш какво правя тук по това време.

— Всъщност, не, сър. Председателят ме предупреди, че може да наминете.

Дани почти се усмихна. Уорън Уестън беше всичко друго, но не и глупак.

— Каза, ако дойдете, да влизате направо.

Дани отвори вратата и влезе. Светлината, която бе видял отвън, беше в предния салон, донякъде напомнящ неговия в Тенеси. Уестън седеше в кожено кресло с висока облегалка и държеше чаша с питие.

— Влизай, Дани. Почерпи се, уискито е на масата.

— Къде е онази джаджа за гласа ти?

— Казах на колегите, че тези предпазни мерки са чисто губене на време, но те настояха. Предпочитам разговора, който ще проведем сега.

Дани седна на малко канапе.

— Потвърждавам онова, което вече ти казах. Не сме някакви фанатици. Дали сме обет да действаме в рамките на закона.

— Нека си говорим истината, Уорън. Рицарите на Златния кръг са били терористична организация. Може би най-голямата, най-успешна терористична организация в историята на Съединените щати. Причинили са големи беди и от тях се е появил Ку-клукс-клан.

— Всичко това е било така. Но ние сме надживели този период. Повече от сто години търпеливо изчакваме момента, в който ще можем да изпълним завета на Александър Стивънс.

— Да промените Конституцията?

— Да. Хората са готови.

— Може и да си прав. Проблемът е: как да се определи каква да бъде промяната? Хората може да не са на вашето мнение. Но както вече каза в онази закусвалня, имате право да опитате.

— Имаме по-належащ проблем, и той е двояк. От една страна, Ванс. От друга, случващото се в самия орден. В момента водим нещо като собствена версия на Гражданската война.

— Затова ли Брекинридж те издаде?

— Казах си, че сигурно така си стигнал до мен.

— Била е напрегната нощ в „Смитсониън“.

— Не съм следил нещата, зает бях с теб. Би ли ми казал какво точно се е случило?

От любезност Дани сподели с Уестън всичко, което знаеше.

— Брекинридж е насочил Малоун към мен — каза Уестън. — Искал е да ми създаде неприятности, за да довърши започнатото.

— Което е…?

— Да унищожи петте камъка и да не допусне някой да открие трезора. Според него това богатство не бива да бъде пипано, докато той не разреши да се ползва. Не виждаш ли, че нещата не опират толкова до злато, колкото до власт? И Брекинридж, и Ванс се стремят към властта, по възможност неограничена.

— Малоун е по петите на стареца. Синът е с него. А мръсното копеле застреля човек, който ми е много скъп.

— Съжалявам за госпожица Нел. Не съм предполагал, че сте толкова близки.

— Повече, отколкото можеш да си представиш. Искам Грант Брекинридж. Знам, че са се насочили към Ню Мексико. Къде точно?

Уестън не му отговори, което беше дразнещо.

— Уорън, ти май не разбираш. Играта приключи. Ако искаш Ванс да бъде спрян, аз съм единствената ти надежда. Ако искаш Брекинридж да бъде спрян, можеш да заложиш само на Малоун. Той е по петите им, но аз искам да му дам изпреварваща информация. Накъде отиват?

— Pasto al Norte.

— Не съм на „ти“ с испанския.

— „Пастирът от Севера“.

 

 

Малоун се взираше в компютърния екран. Беше добавил снимките на Конския и Вещерския камък към композитния образ на Сърцето и Камъка от Пътеката. Телефонът на бюрото до лаптопа му избръмча. Той отговори на високоговорител.

— Котън — чу се гласът на Дани Даниълс. — Тук съм с председателя на Върховния съд. Ти се оказа прав. Той е командирът на ордена. Двамата, които следиш, пътуват към едно имение, някога собственост на твоя роднина Ангъс Адамс. Когато починал, той завещал земите си на държавата и сега те са част от националния парк „Карсън“ в планините Сангре де Кристо. Там се намира трезорът.

Малоун насочи вниманието си обратно към камъните на екрана.

— В земите на Адамс има стар манастир, построен от мисионери. Към него има църква, наречена Pasto al Norte, „Пастирът от Севера“.

— Това го пише на Конския камък. Но на испански надписът гласеше: „Конят на Вярата, аз паса северно от реката“.

— В испанския има много двусмислици — каза Уестън. — Ние отдавна смятаме, че значи „Слуга на вярата, аз изкарвам стадото на север от реката“.

Това имаше повече смисъл. И тогава още едно парченце от пъзела си попадна на мястото. Той се пресегна към дневника и отвори на титулната страница.

— В дневника на Адамс се съдържат думите „слуга на вярата“. Изглежда, е наричал така себе си.

— Вие сте открили дневника? — попита Уестън.

Очевидно Даниълс му бе спестил тази информация. И Малоун разправи на председателя как бе станало това. От високоговорителя се чу гласът на Уестън:

— Трябва да говорим.

Не беше адресирано до него.

— Ще ти звънна пак — каза Даниълс и затвори.

 

 

Дани прекрати разговора с Малоун и изгледа въпросително Уестън.

— Ангъс Адамс е ключът — каза председателят. — След войната той е наблюдавал окрупняването на цялото богатство на ордена. До хиляда осемстотин и деветдесета то в голямата си част е било събрано, пренесено на запад в земите на Адамс в Ню Мексико и складирано в хранилище, което лично той създал.

— В трезора.

— Така го нарекъл той. А преди това под негово ръководство са били издялани камъните, които били предадени на стражи из цялата страна. Но понеже една тайна не може да се пази вечно, разни хора започнали да ги търсят. В началото на двайсети век уредници на „Смитсониън“ открили три от тях. Конския, Камъка от Пътеката и Сърцето. Но през хиляда деветстотин и девета един от нашите историци бил убит, докато изследвал тази материя.

— „Смитсониън“ е искал да се добере до златото.

— Очевидно. Това са милиарди долари, които просто стоят някъде. Истинска златна мина за една институция, която се издържа от дарения. Но не открили нищо и после всичко утихнало чак до седемдесетте, когато Дейвис Лейн започнал отново да търси. И тогава Брекинридж се намесил и сложил край на всичко.

— А ти кога пое поста ролята на командир?

— Член съм на ордена от двайсет и седем годишен. Но през осемдесета година нашият командир почина и аз бях избран да го заместя. Две години преди това бях назначен за съдия във Върховния съд. Като директор на „Смитсониън“ имах достъп до огромен архив, последните три десетилетия съм прекарал в изучаването му. Опитах се да накарам Брекинридж да ми разкаже каквото знаеше, но старият глупак отказа. Двамата с него никога не сме се разбирали. — Уестън помълча и добави: — Знам отправната точка обаче. Тя е била определена и се е пазила от Ангъс Адамс. От негово време информацията за нея се предава от командир на командир.

Дани чакаше.

— Само че възникна проблем.