Стив Бери
Изчезналият орден (6)

4

Дани паркира зад Мисионерската баптистка църква. Жената от гробището седеше до него. Колкото и да изглеждаше налудничаво за един бивш президент да остане насаме с напълно непозната, инстинктът му подсказваше, че тази жена не представлява заплаха. Дъждът продължаваше да почуква по покрива, капака и предното стъкло на автомобила. Бяха дошли до тук в пълно мълчание, след като незабелязано се бяха измъкнали от погребението.

— Смятате ли да ми съобщите все пак как се казвате? — попита той.

— Според Алекс двамата сте били близки приятели. Вярно ли е?

— А вие колко време бяхте „приятели“ с него?

Той никога не бе подозирал Алекс Шъруд в изневяра.

— Познавахме се от шест години.

Това го шокира повече от всичко друго.

— Как е възможно да се опази такова нещо в тайна?

— Ние бяхме само приятели. Нищо друго. Той нито веднъж не наруши брачната клетва.

— А какво мислеше съпругата му за вашето приятелство?

— Нямам представа. Тя идваше във Вашингтон само по няколко пъти в годината. Мъжът й беше последното нещо, което я интересуваше.

Той долови презрението в гласа й. Всъщност нямаше нищо необичайно съпругите на конгресмени да си стоят у дома. Повечето имаха професии или деца, за които да се грижат, а животът във Вашингтон не беше никак евтин. Противно на общоприетото схващане, повечето членове на Конгреса не бяха богати, а заплатата, която получаваха, едва покриваше служебните им разходи.

— Живеех през един коридор от Алекс — каза тя. — Дълго време бяхме съседи. Беше мил човек. Виждам, че не ми вярвате, но сексът изобщо нямаше място в нашите отношения.

Дани разбираше самоконтрола на приятеля си. Той и Стефани отначало бяха врагове, после приятели, после нещо повече, но той също нито веднъж не наруши брачната клетва.

— Приятно ни беше да се виждаме — продължи тя. — Да хапнем навън, да отидем на кино, да четем заедно. Той смяташе след две години да се оттегли от политиката.

Нова изненада.

— И после?

— После щеше да се разведе със съпругата си.

— Заради вас?

— Не знам. Рядко говорехме за нея. Но през последните седмици беше започнал да споделя повече неща. Не че се правеше на нещастен съпруг. Просто беше неудовлетворен от брака си и напълно отчужден от нея.

— А вашето присъствие нямаше нищо общо с това?

— Бях шокирана, когато Алекс сподели с мен намерението си да се разведе. Не че тази перспектива не ми хареса. Той каза, че ще го направи, когато вече не е на държавна служба. Знам какво си мислите — че това е егоистично от негова страна. Но Алекс смяташе, че така ще бъде най-добре за всички засегнати.

Дани го разбираше перфектно. Точно така бе постъпил и той. Единствената разлика бе, че двамата с Полийн се бяха разделили по взаимно съгласие.

— Искам да знаете, че бях близка с Алекс не за да го накарам да сложи край на брака си и да бъде мой. Никога не сме обмисляли да се съберем. Поне до неотдавна. Бях с Алекс, защото се влюбих в него, а мисля, че и той в мен. Решението да се разведе обаче беше изцяло негово.

Лицето на жената беше напрегнато и тревожно; ъгълчетата на устата й бяха обърнати надолу. Тя не изглеждаше повърхностна или прекалено емоционална. Дани вярваше на всяка нейна дума.

— Мисля, че трябва да минете по същество — каза й той.

— През седмиците, преди да почине, Алекс беше доста объркан. Беше се зачел в някакъв бележник.

Това привлече вниманието му.

— Ето толкова голям — ръцете й описаха правоъгълник с размери приблизително 18 на 15 сантиметра. — В последно време прекарваше много вечери в прелистването му.

— Откъде го имаше?

— От брата на Даян.

За когото Дани не знаеше нищо освен името му, Кенет Лейн, както и че бил свързан с някакъв инициативен комитет за работа със законодателните събрания.

— Сигурно знаете колко упорит може да е Алекс, като прегърне някоя кауза — добави тя.

Дани знаеше, и още как. Особено докато призоваваше за приемане на 28-ата поправка. Алекс отдавна си беше наумил, че Конституцията трябва да бъде изменена така, че да осигурява приложимостта на всички федерални закони в еднаква степен и за членовете на Конгреса. Една власт на народа, от народа и за народа трябва да се подчинява на същите правила, които налага. Колко ли пъти сенаторът от Тенеси бе произнасял тези думи? Алекс неведнъж се бе опитал да предложи поправката за одобрение, но всеки път я бяха отхвърляли. Дани си спомни как преди две години неговият приятел бе предложил законопроект за отмяна на прекалено щедрите пенсии на конгресмените, който се бе натъкнал на подобна яростна съпротива. Отговорът на Алекс беше истинска класика: „Как може американският народ да разчита на Конгреса да оправи всичко негодно във Вашингтон, след като самите му членове не живеят по същите правила като всички останали?“.

Как, наистина?

— Коментарите му за онзи бележник — продължи тя — засягаха Сената и някакви радикални промени. Като начин за решаване на всички проблеми, които разлагали в последно време законодателната власт. Говореше за парализа, как никога нищо полезно не можело да се свърши, но казваше, че в онзи бележник се съдържал отговорът. Знам, че говоря с недомлъвки, но това е, което чух от него.

Дани знаеше всичко за парализата, сковала американския Сенат. Трите му мандата като негов член го бяха научили как един-единствен човек е в състояние да блокира целия законодателен процес и в двете камари на Конгреса. Самият той няколко пъти бе използвал тази тактика, за да постигне целите си. Но ефективността никога не е била сред добродетелите на Сената. Той бе създаден като пречка за прибързано законотворчество, поставяйки се в опозиция както на Долната камара, така и на президента. Това била и причината първоначално сенаторите да се определят от щатските законодателни събрания, а не да се избират пряко от народа. Когато този ред бил променен през първата половина на XX в. с приемането на 17-ата поправка, самият Сенат претърпял метаморфоза.

А като президент Дани лично бе ставал обект на гнева му. През последните три години от втория му мандат Сенатът бе блокирал важен пакет от финансови закони, законопроект за военния бюджет и реформа на жилищната политика. В различни моменти Сенатът дори бе допуснал няколко федерални ведомства, сред които Националната комисия по трудови правоотношения, да останат без бюджет само за да може конкретен сенатор да постигне някаква своя цел. А през осемте години на президентството му Сенатът бе одобрил едва 70% от номинираните от него съдии, което беше много по-малко от резултатите на Клинтън, баща и син Буш или Рейгън.

През последните четири месеца обаче бе настъпила видима ескалация. Номинациите на президента Фокс за Министерството на труда, Агенцията по околната среда и Министерствата на отбраната и транспорта бяха до една торпилирани с процедурни хватки, като изобщо не се стигаше до гласуване. Безпрецедентна поредица от събития, всяко прокарвано от различен сенатор. Дори един бивш конгресмен, номиниран за Федералната агенция за жилищно финансиране, се размина с утвърждаването си.

Какъв шамар за президента…

Само преди ден медиите съобщиха, че утвърждаването на предложения от него нов шеф на Федералния резерв може да се окаже проблем. Което никак не се хареса на Уолстрийт. Вероятността това да се случи срина „Дау Джоунс“ с 5%. Откакто Фокс бе положил клетва, не беше останал нито един измежду стоте сенатори, който да не бе въртян на шиш от медиите. Според проучване на общественото мнение едва 12% от населението смятаха, че Сенатът си върши добре работата.

И така, какво ли беше привлякло вниманието на Алекс?

— Казахте, че четял нещо, което бил получил от брата на Даян?

— Да. Не го познавам, но Алекс не беше на себе си, откакто откри този бележник. Беше разстроен, никога не го бях виждала такъв. После, преди два дни, някакъв човек проникна в апартамента на Алекс. Чух шум и видях всичко през шпионката на вратата ми.

— Кой беше?

— Бял мъж на средна възраст. Така и не видях лицето му. От едната страна на тила имаше мораво родилно петно, което като че ли продължаваше и отпред. Беше в апартамента само няколко минути. — Тя помълча, после добави: — Имаше ключ.

— Може да е бил служител от офиса му.

Тя поклати глава.

— Не, освен това излезе с бележника в ръка. Носеше и две чанти, после се оказа, че са били пълни с книги по въпросите, интересуващи Алекс. Изследвания на теми като свикване на Конституционен конвент, история на Конгреса, конституционен авантюризъм. Алекс ги купуваше от „Политика и проза“.

Дани знаеше тази книжарница, една от институциите на Вашингтон.

— Знам го, защото ходех да ги получа от негово име, като пристигнеше поръчката. Явно е проучвал някакъв конкретен въпрос.

— И Алекс не ви сподели какво е пишело в бележника?

— Беше негова тайна. Едно от нещата, които Алекс харесваше у мен, беше, че не съм любопитна. Има граници, които никога не преминавам.

— Сигурно разбирате, че може да има и логично обяснение за случилото се. Да не би жена му да има ключ от апартамента?

— Със сигурност. Но вижте и това.

Тя бръкна в джоба на палтото си и извади верижка със златен медальон.

Кръст в кръг.

Подаде му я.

— Намерих това в кошчето за боклук.

Също като него и Алекс мразеше бижутата, което обясняваше защо двамата никога не бяха носили брачни халки. Дани не го правеше от лошо чувство. Просто бижутата му пречеха.

— Имате ли представа какво е това? — попита той.

— Не. Открих го на другия ден, след като той отпътува за Тенеси. Около седмица преди да умре. Докато го нямаше, ходех да наглеждам апартамента му. Видях го в кошчето и не знам защо, но реших да го извадя. И после го запазих. Но мислех в подходящ момент да разпитам Алекс за него.

Дани бе чел статиите. Преди пет дни Алекс излязъл да се разходи в гората зад къщата си. По мръкнало, след като не се върнал, Даян се обезпокоила. Два часа по-късно хората на шерифа открили трупа му надолу по течението на реката, изхвърлено на брега. При аутопсията не били открити следи от насилие. Сенаторът от Тенеси бил обявен за удавен след падане. Свидетели не се намерили, а обстоятелствата около смъртта му повдигали доста въпроси, но по тези места непрекъснато ставали нещастни случаи.

— Кое ви кара да мислите, че е бил убит?

— В деня, преди да отпътува за Тенеси, той ми каза, че трябвало да предотврати нещо чудовищно. Попитах го какво има предвид. Отговорът му беше доста загадъчен. Каза ми, че ако се държим като овце, вълците ще ни изядат.

— Това са думи на Бенджамин Франклин.

— Знам. Той ми каза. Притиснах го малко и той призна, че било нещо във връзка с онова, което четеше. Беше оставил бележника на бюрото си заедно с книгите, които споменах. — Тя посочи с пръст медальона. — Бележникът беше с кафява кожена подвързия, а на корицата беше отпечатан в релеф същият този символ. Доста голямо съвпадение, не мислите ли?

— И смятате, че това е била причината Алекс да бъде убит?

— Едва ли просто е паднал в реката — каза тя. — Няма никаква логика. А този мъж, който имаше ключ от апартамента, е може би доказателството, че съм права.

— Какво очаквате да направя?

— Той беше ваш приятел. Говореше с голямо уважение за вас. Трябва да открием защо е умрял. Дължим му го.

— Даян нищо ли не знае за вас?

— Не, доколкото ми е известно. Никога не съм оставала да нощувам при него, никога не сме се появявали заедно на публично място. Живея в тиха сграда, хората не общуват помежду си, така че никой не ни пречеше. А и Алекс никога не е бил конфликтна личност.

— Ако не броим това, че искаше да промени изцяло Конгреса.

— Че кой не би искал? Само че той не стигна доникъде. И вие го знаете. Те по-скоро се забавляваха с него, отколкото да виждат заплаха.

Още една причина старият му приятел да има нулеви шансове за президент. Гласоподавателите обичат кандидатът им да е доказал, че върши работа.

— Вие така и не ми съобщихте как се казвате.

— Тейсли Форсбърг.

— Сигурно си давате сметка, че ако се заема със случая, ще трябва да ви посоча като източник.

— Знам, но ние трябва да открием истината за смъртта на Алекс.

Може би беше права. Но единственото, с което разполагаше, бяха думите на тази жена за човека в апартамента на Алекс. Това можеше да е лъжа. Но Тейсли Форсбърг бе потвърдила собствените му съмнения, които витаеха още от момента, в който чу лошата новина. През изминалите няколко минути вътрешният му радар се бе включил с пълна сила, но той нито веднъж не долови неискреност в думите й. Тя беше права. Алекс Шъруд едва ли просто бе паднал в реката. А и онзи бележник от брата на Даян. Или пък чудовищното нещо, което Алекс искал да предотврати. Какво, по дяволите…?

Сети се, че беше канен в дома на Шъруд. Може би все пак трябваше да се появи.

— Как мога да ви открия?

Тя му подаде визитката си и тогава Дани видя, че е адвокат във вашингтонска кантора. За която бе чувал.

— Мобилният ми номер е написан отзад.

Той още стискаше в ръка медальона.

— Може ли да го задържа за известно време?

— Вече е ваш.

Тя посегна към дръжката на вратата. Дани я хвана за ръката.

— Къде отивате?

— По-добре е да не ни виждат заедно.

— Аз съм голямо момче, ще се оправя. Кажете къде да ви оставя. Това, което казах току-що, беше искрено. Може би Даян Шъруд ще научи за вас и Алекс.

По лицето й се изписа тъга, очите й заблестяха от внезапно бликналите сълзи.

— Алекс го няма и каквото и да си мисли тя, че може да се е случило между нас, докато беше жив, надявам се да има желание да научи защо съпругът й умря.