Стив Бери
Изчезналият орден (45)

43

Касиопея следваше от разстояние пикапа, чийто шофьор явно не забелязваше присъствието й — движеше се с равномерна скорост, малко под максимално разрешената, като се стараеше да не привлича внимание. Проктър сигурно се бе надявал да приключи с всичко под прикритието на нощта, но нейното появяване в мината бе объркало плановете му.

Връщаха се обратно към града по същото шосе, което водеше към хижата. Тя бе казала на Тери Морз да вземе Лия и да не се показват, докато тя не се върне. Най-сигурният начин да се добере до Проктър бяха двамата мъже отпред и тя възнамеряваше да се възползва максимално от тях. Телефонът й все още нямаше сигнал. При първа възможност щеше да се обади на Котън, да му разкаже за случилото се и да попита за Стефани.

Табела край шосето съобщаваше, че навлизат в града. През търговския квартал минаваше река, която го разделяше на две, а по протежение на широката главна улица се издигаха два реда сгради от червени тухли и дърво. На първите им етажи се нижеше пъстра броеница от ресторанти, магазинчета за сувенири и спортни стоки — всичко за нуждите на туриста и любителя на приключения. Градът беше пълен с хотели. Пред един от тях накриво паркира тойотата.

Шофьорът слезе и тръгна по тротоара, оставяйки ранения мъж в кабината. Хора бяха наизлезли по работа от къщите си, градът се събуждаше за живот. Шофьорът се насочи право към близката закусвалня, която заемаше целия приземен етаж на една триетажна тухлена сграда. Надписът на витрината гласеше „Южняшки вкуснотии“.

Касиопея паркира малко по-нататък, пъхна в джоба на джинсите си пистолета, който бе прибрала от мината, и го прикри с ризата си. После се върна назад по отсрещния тротоар, като се криеше зад паркираните коли, продължи още малко, пресече улицата и сви обратно към закусвалнята. Без да се спира пред витрината, тя надникна през стъклото на входната врата и видя шофьора, седнал на маса в едно от сепаретата с друг мъж, който беше с гръб към нея. Но тя го позна по косата. Проктър. Очевидно закусваше.

Касиопея тъкмо се питаше как да постъпи, когато шофьорът стана от масата и тръгна към вратата. Тя бързо влезе в съседното магазинче и през витрината видя как той излезе от заведението и зави по тротоара към паркираната тойота.

Тя излезе от магазинчето и с бърза крачка влетя в закусвалнята, изваждайки пистолета от джоба си, преди да седне в сепарето срещу Проктър. Той вдигна очи от чинията си; по лицето му не се изписа дори сянка на изненада. Касиопея допря дулото до капачката на дясното му коляно.

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да дръпна спусъка и да те превърна в инвалид — прошепна тя, прикривайки думите си с любезна усмивка.

— Явно съм допуснал грешка. Трябваше да те застрелям, преди да те пусна в шахтата.

— Добави това към нарастващия списък на грешките си.

Той отново се съсредоточи върху яйцата с шунка в чинията си.

— И какви са другите?

— Един от хората ти е мъртъв. Допускам, че рицарят, който беше тук току-що, ти е съобщил. В пикапа има още един рицар с разбито коляно. Не забравяй и за купчината злато, която оставихте да се въргаля пред входа на мината. Това са доста проблеми. Да не говорим, че хората ти ме доведоха право тук.

Той разпери ръце, без да пуска ножа и вилицата.

— Не ти ли е хрумвало, че може да съм организирал всичко това?

— Не мога да си представя защо.

Тя притисна пистолета в коляното му, за да придаде тежест на думите си.

Погледите им се срещнаха и за пръв път тя прочете в очите му раздразнение. Този мъж едва ли някога се усмихваше, освен подвеждащо.

— Хайде, пробвай — подкани го Касиопея, отгатнала мислите му. — Моля те. Направи го.

— Какво искаш? — попита я с равен глас той.

— Отговори.

Проктър натъпка в устата си цяло яйце.

— Понеже знаех, че скоро ще си мъртва, нямах нищо против да ти разкажа това-онова. Сега ситуацията е променена.

— А в момента, убедена съм, се чудиш как да се измъкнеш от тук с две здрави колена.

— Да, минава ми и такава мисъл.

— Рицарите на Златния кръг още ли съществуват?

— Не мога да отговоря на този въпрос.

Тя отново го сръчка с дулото в крака.

— Но мога да те насоча към някого, който може.

— Много умно. Само че аз не се хващам на такива уловки.

Той намаза една препечена филийка с масло.

— Извини ме, но не съм ял от вчера следобед. А имах и дълга нощ.

— Сигурно от пренасянето на толкова много злато ти се е отворил апетит.

— Името ти, Касиопея Вит, звучи загадъчно.

— По-скоро испанско.

— Ти си красива жена.

— Едва ли сериозно очакваш да приспиш вниманието ми.

— Нямах това за цел. Говоря искрено.

— Винаги ли правиш това?

— Искаш да кажеш — дали закусвам? Да, разбира се. Всеки ден. Закуската е най-важното ядене за деня. — Той се засмя на шегата си и тя си напомни, че трябва да бъде внимателна. — Ако това има значение, не ми достави никакво удоволствие да те хвърля в онази шахта.

— Ах, олекна ми. Благодаря ти за откровеността. Ти май не разбираш. Аз съм федерален агент и съм тук, за да те арестувам.

— По какви обвинения?

— Убийство.

Той се засмя.

— И кого съм убил? От това, което чувам, Тери Морз е застрелял моя човек. И него ли смяташ да арестуваш?

— Ти как мислиш?

— Няма значение. Аз ще се оправя с него. Един рицар няма право да убива друг рицар.

— Мислех, че е страж.

— Така е. Но е също и рицар.

— Това е разузнавателна операция.

Той сякаш помисли малко върху думите й.

— Чувствам се поласкан.

— Недей. Изправянето ти пред съд не е целта на хората, за които работя.

Той разбра. Играта беше без правила.

— От мен няма да научиш нищо.

— Във Вашингтон имаме убит мъж и една жена, която се бори за живота си. Тя е глава на важна разузнавателна служба, същата, която ме изпраща тук. Хващам се на бас, че има връзка между въпросното убийство, случилото се с нея и теб. Нейните хора ще искат да разговарят с теб, като няма да бъдат особено деликатни в методите, с които ще те накарат да проговориш.

Проктър бутна чинията си встрани и попи устата си със салфетка. Върху лицето му се изписа зловеща гримаса.

— Зависи.

— От какво?

— От това дали ще си тръгнеш от тук жива.