Стив Бери
Изчезналият орден (40)

38

Даян пристигна пред апартамента на Алекс. Взела бе първия полет за деня от Ноксвил и след час вече беше на летище „Рейгън“. Още с кацането си прати есемес на Грант с указания да се срещнат в апартамента. Не беше идвала във Вашингтон от предишното лято, от заседанието на Консултативния съвет към библиотеките на „Смитсониън“. Съветът ги провеждаше на различни места из страната, като всяко трето беше във Вашингтон. На нея това й харесваше, защото мразеше града — пълен с опортюнисти, които се стремяха да са, ако не на власт, то поне близо до властта. Алекс не беше изключение. От една страна, той имаше влияние като член на Сената. От друга, не правеше нищо с него, освен да приглася на хора с още повече власт — такива като Дани Даниълс. Каква разлика от XIX в., когато отделни сенатори се бяха опълчвали едновременно срещу Конгреса и президента. Какви времена само! На яростни политически битки за данъци и мита, за това дали новите територии трябва да бъдат робовладелски или свободни, за анексирането на Тексас и войната с Мексико… Конгресменът Престън Брукс от Южна Каролина дори бе пребил сенатора Чарлс Съмнър с бастуна си насред пленарната зала!

Времена, когато мнението на отделния човек е означавало нещо. И хората не са се бояли да го изразяват.

Докато в днешно време политическите битки се бяха превърнали в партизанска война, атаките се провеждаха в тъмното и от засада, като понякога дори не се знаеше кой е врагът. Особено в Сената.

— Планът на Александър Стивънс е неосъществим — бе й казал Алекс при техния последен разговор. — Конгресът не трябва да функционира по този начин. Ако това беше целта, Член първи щеше да е друг.

Не непременно. Каква огромна идея от такъв незначителен човек. Едва метър и шейсет и пет на ръст и не повече от петдесет килограма, Стивънс бе прекарал целия си живот в болести, често прикован към леглото, макар да бе успял да доживее до седемдесет и две. Имаше близо двайсет и пет години служба като конгресмен и си бе спечелил име на талантлив оратор. По време на войната бе заемал поста вицепрезидент на Конфедерацията. Починал бе през 1883 г. като губернатор на Джорджия. Много преди да си отиде от света обаче, той бе измислил начин да направи Сената излишен, както преди началото на XIX в. Нека ония фукльовци вземат един през друг думата и дърдорят до насита. Да правят колкото си искат обструкции. На кого му пука? Това вече няма да има значение. Камарата на представителите беше автентичната демократична институция, избирана на всеки две години и отговорна единствено пред американския народ. Според Стивънс не беше случайно, че първите думи от американската Конституция се отнасяха до Камарата на представителите. И че първият споменат държавен служител беше председателят на Камарата. За него това бяха послания от основателите на Щатите, удобно забравени от поколенията. Но благодарение на Даян Лушъс Ванс скоро щеше да им напомни за тях.

В апартамента цареше обичайният образцов ред. Алекс обичаше всичко около него да си е на мястото. Тя беше същата, така че му прощаваше поне този недостатък. Даян никога не се бе почувствала удобно в апартамента му. Това си беше неговото жилище. А и нещо, което отдавна бе привлякло вниманието й, изведнъж й се стори много по-логично: тук нямаше никакви вещи с емоционална стойност. Никакви снимки, спомени от брака или кариерата. Ако кабинетът му в Сената беше превърнат в нещо като музей или зала на славата, тук нямаше нищо, което да напомня за личния живот, който бе водил.

Когато преди няколко дни тя бе намекнала, че знае за любовницата му, това беше блъф. Как гласеше онова клише? Съпругата винаги знае. Да, но трябваше съпругата да я е грижа достатъчно, за да обръща внимание. При нея това бе започнало сравнително отскоро. С него не бяха имали интимни отношения от години, което донякъде обясняваше и изневерите й. Но за Алекс сексът никога не бе играл толкова важна роля. Онова, от което наистина я заболя, бе декларацията му, че нито за момент не е нарушил брачната клетва.

Защото тя му вярваше. Което означаваше, че той наистина бе обичал другата жена. Точно тук. При тази мисъл стомахът й се преобърна.

— Дявол да те вземе, Алекс! — прошепна Даян. — Защо просто не се отказа? Както от всичко останало преди това.

Един-единствен път в скучния си живот Алекс Шъруд бе решил да заеме позиция и да се бори. И то само защото онзи идиот, брат й, си бе помислил, че им е нужна помощ.

Даян вече бе решила, че просто ще спре да плаща наем за апартамента и всичко в него ще отиде за благотворителност. Нямаше да вземе нищо със себе си. Днес бе дошла само за да се убеди, че в жилището не са останали някакви улики, които да насочат следствието към тях. Беше нужно щателно претърсване, което щяха да извършат заедно с Грант. Може би дори щеше да открие нещо и за загадъчната приятелка на Алекс.

Но какво значение имаше тя? Алекс беше мъртъв, което я вадеше от играта. Даян се огледа, но не забеляза никаква натрупала се поща, стари вестници или списания. Дори хладилникът беше почистен от бързо развалящи се храни. Странно, като се има предвид, че Алекс бе живял тук сам. Върху бележника до телефона нямаше надраскан списък с покупки, напомняне да вземе дрехите от химическо или каквото и да било, което да напомня за обитателя на жилището.

Почукване наруши тишината. Даян прекоси стаята и отвори вратата, която изскърца на поразсъхналите се панти. Беше Грант. Той влезе, взе я в прегръдките си и я целуна. Страстно и дълго. Така, както бе свикнала да очаква от него.

— Липсваше ми — каза той.

— Последните дни бяха тежки.

— Какво изобщо правиш тук?

— Искам да се убедя, че не е останало нещо от грешката на Кенет.

Той я пусна и се обърна да затвори вратата.

— А също и да разбера за посещението ти в Замъка снощи.

— Може и да не ти хареса това, което ще чуеш. Но се сдобих с това.

С тези думи той бръкна в джоба си и извади церемониалния ключ. Даян се усмихна.

— Освен това намерих Камъка от Пътеката.

Всичко беше чудесно. Но тя държеше да знае:

— А какво е това, което няма да ми хареса?