Стив Бери
Изчезналият орден (39)

37

Грант замръзна на място. Там имаше някой. Може би човек от охраната или строителен работник. Служебната карта на Томас беше у него и щеше все някак да се измъкне от ситуацията. Но пък защо да рискува?

Вдясно се отвори врата и се чуха гласове. Още хора влязоха в полуразрушената зала. Той използва суматохата, за да стисне в ръка желязната тръба в краката си до Камъка от Пътеката.

— Стани — нареди мъжът зад гърба му.

В далечината продължаваха да се чуват гласове. Трябваше да се действа бързо. Грант се изправи с тръбата в ръка, извъртя се надясно и я запрати във въздуха като фризби. После отново се просна на пода, без да изпуска телефона от ръката си, и погледна назад. Тръбата профуча във въздуха и се плъзна по бетонния под. Мъжът бе отскочил встрани, давайки му един безценен миг, в който можеше да побегне и се спаси.

Но Грант видя пистолета в ръката му. Той пропълзя и се скри зад ниската преградна стена, която щеше да го запази от изстрелите. Гласовете вече идваха срещу него. Трима мъже с каски, които бяха влезли през една врата в далечния край на залата. Той знаеше накъде води тя. Към изследователското крило, достъпно само за персонала.

 

 

Малоун избегна удара с металната тръба. Той бе видял мъжа да посяга към нея и беше подготвен. Онова, което не беше очаквал, бе присъствието на други хора в залата. Бе казал на Стам да отцепи цялото крило, но явно това нареждане не бе достигнало до всички.

Обектът му се опитваше да избяга, стената му пречеше да го вижда и да стреля по него. Онова, което бе търсил, очевидно беше скрито в експоната. Нещо като коралов риф, повреден, с огромна зееща дупка в гипсовата стена. На бетонния под се виждаше някакъв камък, целият гравиран със знаци, подобен на онзи в Арканзас. Не това беше главната му грижа в момента. Трябваше да отреже пътя за бягство на мъжа.

Той се затича. Право пред него се разкри голямо помещение, десет метра широко и двайсетина дълго. Със сигурност преди време бе съдържало скелети на динозаври и други вкаменелости. Сега беше празно, ако не се смятаха купчините строителни отпадъци и трима мъже с каски.

А зад тях се виждаше четвърти. Който бързо се отдалечаваше.

 

 

Грант реши да използва тримата новодошли за прикритие и забави крачка, докато се разминаваше с тях. Служебната карта на Томас беше на шията му. Никой нямаше да обърне внимание на снимката. Той продължи пътя си, така че тримата работници да се окажат между него и преследвача му. Ако успееше да се добере до вратата, по-нататък щеше да се изгуби в лабиринта от кабинети от другата й страна. Освен това там нямаше да има камери, понеже „Смитсониън“ по правило не наблюдаваше помещенията с ограничен достъп. Грант се приготви да вкара картата в четеца.

— Лягайте долу! — чу команда зад гърба си. — На земята!

 

 

Малоун нареди на мъжете да залегнат на пода, като размахваше свободната си ръка, за да подсили думите. Обектът беше зад тях и се приближаваше към вратата с надпис ИЗХОД. Тримата го изгледаха неразбиращо, после видяха пистолета в ръката му и се проснаха по очи върху пода.

* * *

Грант запази самообладание и продължи с бърза крачка да се приближава към вратата. Пъхна телефона в джоба си и прекара картата през магнитния четец. Бравата щракна и той отвори. Изскочи навън и без да изчака действието на хидравличното затварящо устройство, я задърпа към себе си, докато я затвори. В този момент се чу изстрел.

Малоун стреля към вратата, където преди миг се бе мярнала фигурата на мъжа. Но закъсня. Куршумът рикошира със звън от металната врата.

Тримата работници лежаха на пода, покрили главите си с ръце, обзети от паника.

— Станете! — каза той, след като забеляза четеца до вратата. — Аз съм служител на Министерството на правосъдието. Някой от вас има ли магнитна карта?

Единият от мъжете кимна и извади картата от джоба си. Малоун се затича и я грабна от ръката му.

 

 

Грант се наслаждаваше на мощния прилив на адреналин, обхванал тялото му. Той съзнаваше, че всичко, което бе извършил през последните няколко часа, беше безразсъдно, но пък го правеше толкова щастлив! Имаше нещо опияняващо в това да предизвикваш съдбата. Току-що бе успял да се размине на косъм с куршума и би трябвало да е смъртно уплашен. Но вместо това се чувстваше изпълнен със сили. И решен на всичко.

Помнеше в подробности разположението на тази част от музея. Бяха минали две десетилетия, откакто за последен път бе идвал тук. Вероятно някои неща се бяха променили оттогава, но стълбището, което бе запомнил, се намираше право насреща. Грант реши да слезе, вземайки стъпалата по две наведнъж; долу забави крачка, за да отвори поредната метална врата. Музеят заемаше пространството между Алеята и Конститюшън Авеню, от което произтичаше и известна денивелация — откъм Алеята се влизаше през първия етаж, а откъм улицата през партера. Отвъд помещенията за служители, където царяха ред и тишина, започваха оживени публични пространства. Откъм улицата имаше магазини за сувенири, ресторант, тоалетни и голяма аудитория. А също и камери.

От стълбището той тръгна по един коридор с кабинети от двете страни. Вървеше бавно и уверено. Стигна до края на коридора и отвори следващата врата. Навел глава, Грант премина в оживеното фоайе и с бързи крачки се насочи към изхода.

 

 

Малоун веднага разбра, че го е изгубил. Отвъд металната врата се виждаше лабиринт от кабинети и лаборатории. Имаше и стълбище. Обектът можеше да е тръгнал във всички възможни посоки. Но дали познаваше сградата? Дали можеше да се ориентира в нея? Изглеждаше напълно възможно. Вратата откъм Залата с вкаменелостите се отвори и от там излезе Рик Стам.

— Върви след мен.

Малоун последва уредника надолу по стълбите.

— Няколко минути след като мъжът е влязъл с картата на Мартин, се отваря вратата на един от изходите. На него не му е трябвала карта, за да излезе, така че не можем да знаем дали е бил той.

Двамата заслизаха бързо, минаха през служебните помещения на музея и излязоха навън през друга метална врата.

— Успя ли да видиш лицето му? — попита Стам.

— Достатъчно, за да го запомня. С къдрава кестенява коса и родилен белег от лявата страна на шията.

— Това е човекът, който уби Мартин Томас.

Двамата претърсиха с поглед тълпата. Но не откриха нищо. Мъжът беше изчезнал.