Стив Бери
Изчезналият орден (36)

34

Касиопея се беше свряла цялата в нишата, като закриваше Лия с тялото си. Дървените сандъци продължаваха да се сипят отгоре, запълвайки шахтата. Въздухът беше изпълнен с прахоляк, дишаше се трудно и тя с мъка се сдържаше да не се закашля, да не издаде звук, с който да покаже на онези горе, че са живи. За нейно облекчение, Лия правеше същото. Нито един от куршумите не ги бе улучил, а хората на Проктър бяха твърде заети със златото, за да ги е грижа за тях.

Трясъкът от падащи предмети престана, но въздухът си оставаше все така изпълнен с прах и мръсотия. Бледата светлина едва достигаше до тях.

— Добре ли си? — прошепна тя на Лия.

— Нищо ми няма, но трябва да се махаме от тук. Не може да се диша.

Касиопея беше на същото мнение, но какво да правят с мъжете? Тя напрегна слух. Отгоре не се чуваше нищо. Дали си бяха отишли, или ги причакваха? Време бе да разберат. Тя се подаде от дупката в стената и избута с крака старите дъски, които поддадоха. За късмет, останките на сандъците не се бяха сбили плътно, а между тях оставаха много кухини, изпълнени с въздух. Още няколко ритника и вече беше в състояние да се измъкне от нишата, където се бе скрила. Обзе я мощен пристъп на клаустрофобия, но, за щастие, при нея това състояние не беше толкова болезнено, колкото при Котън. Нейният страх беше от превозни средства, движещи се с голяма скорост на голяма височина — конкретно самолети и хеликоптери.

Разблъсквайки отпадъците около себе си, Касиопея успя да се изправи на колене с гръб към стената на шахтата. От прахоляка дъхът й се спираше в гърлото, слепваше като желе трахеята й. Останки от разбити сандъци задръстваха пространството около нея; тя си каза да внимава за ръждясали пирони.

— Стой на място — прошепна тя на Лия. — Ще видя как можем да се измъкнем.

Подпряна с длани върху купчината дъски, тя се изправи в цял ръст. Мобилният й телефон беше още у нея; тя бръкна в джоба си и го извади. От тук нямаше да й свърши работа, но поне можеше да го използва като фенерче, за да огледа заобикалящия я хаос. Не беше непреодолим. Всъщност на метри нагоре започваше празно пространство. Тя пъхна телефона обратно в джоба си и се закатери по купчината дъски, която изстена и се слегна под тежестта й.

— Искам да се подадеш навън и да гледаш какво върша — каза тя на Лия.

Момичето излезе от укритието си. На около пет метра над главата на Касиопея се виждаше правоъгълник от бледа светлина, малка част от която се процеждаше надолу. Шахтата беше тясна, с грубо изсечени стени, по които имаше достатъчно ръбове за захващане. Тя можеше да я изкачи и като комин, с крака, подпрени на отсрещната стена.

Пътят нагоре беше труден, но не и невъзможен; ръцете и краката й бяха в превъзходна форма. Тя стигна до ръба, подпря се на длани и издърпа тялото и краката си от шахтата. Спря се за момент, за да успокои дишането си. Вече се готвеше да помогне на Лия, когато чу шум. Вдясно от нея. При вратата на сводестото помещение.

Стъпки. Които се приближаваха.

— Имаме компания — прошепна тя на Лия. — Стой там и пази тишина.

В помещението бяха останали два сандъка, които мъжете не бяха успели да изнесат. Колко ли души се връщаха за тях? Не можеше да се каже. Нямаше и къде да се скрие, затова Касиопея зае позиция до вратата с гръб, притиснат към стената.

Влезе един мъж. Оплешивял, с джинси и ботуши, около трийсетгодишен. Напълно във възможностите й да се справи с него.

Той пристъпи към двата сандъка и започна да ги разбива с ритници. Сухото дърво се разпадаше без съпротива, а шумът й вършеше идеална работа. Две бързи крачки, един добре прицелен удар с тока на обувката в бъбрека му и мъжът залитна. Тя го блъсна с рамо в стената и преди да бе успял да се опомни, го ритна в коляното, от което кракът му се прегъна назад. Беше толкова разярена, че спокойно можеше да го убие, но в този момент чифт ръце я сграбчиха през гръдния кош и я стегнаха в желязна хватка.

Още един от мъжете се бе върнал.

Касиопея изобщо не оказа съпротива. Вместо това отпусна мускулите на тялото си, което й позволи да се свлече леко надолу и за миг да се освободи от мечешката прегръдка на мъжа — достатъчно, за да забие тока на обувката си в коляното му. Мъжът изкрещя от болка. Тя се извъртя и, забравила всякаква предпазливост, се нахвърли с юмруци върху него, движенията й се сливаха в мъгла, ударите се сипеха като градушка с всичката сила, на която бе способна. Мъжът се просна по гръб на земята. С един последен ритник в слепоочието тя го изпрати в кома.

— Стига! — каза мъжки глас зад гърба й.

Тя се обърна.

Другият мъж се бе свестил достатъчно, за да извади револвер и да го насочи към нея. Той лежеше по гръб на пода с мрачен и непроницаем поглед, лицето му беше маска на ярост.

— Сядай долу!

Касиопея реши да се подчини. Той не можеше да се изправи на крака от болка, но имаше достатъчно сили да дръпне спусъка. Деляха ги някакви си два метра — беше достатъчно близо, за да я улучи, и достатъчно далече, за да не може тя да му попречи с голи ръце.

— И сега какво? — попита Касиопея, без да го изпуска от поглед.

Той се надигна с мъка на хълбок. Явно му бе счупила крака.

— Сега чакаме.

Това означаваше, че скоро щяха да дойдат и други.

Зад гърба на мъжа се виждаше отворът на шахтата; над ръба му се подаваха чифт ръце. Бавно се показа челото, после очите; Лия огледа ситуацията. Касиопея понечи да я предупреди да остане на място, но реши, че така щеше да я изложи на още по-голяма опасност. Момичето полека се измъкваше от отвора.

За да се справи човек с такава ситуация, бяха нужни кураж и дързост. Тя си припомни някои от битките, в които бе встъпвала. Всеки път се страхуваше, но никога не бе допуснала страхът да я парализира. Той само усилваше решителността й. Първите си рисковани авантюри бе предприела по молба на един стар приятел — Хенрик Торвалдсен, който понякога бе искал помощта й. Покрай една такава — преди няколко години в Северна Франция — се бе запознала и с Котън. Хенрик го нямаше вече, но тя се бе забъркала в поредната каша. С времето се бе научила как да се справя със стресови ситуации. А Лия сякаш притежаваше вродена способност за това, макар че дядо й едва ли би го одобрил.

Тя бе излязла напълно от шахтата и пълзеше на четири крака към тях; лицето й беше покрито с пот и мръсотия. Лия беше твърде дребна, за да има шанс срещу мъжа с пистолета. Затова Касиопея реши да й изпрати кодирано послание; тя посочи с пръст към другия край на помещението и попита:

— Твоя ли беше идеята да ни затрупате с тия сандъци?

— Ти ми счупи крака! — изсъска той.

Лия разбра и запълзя към голямо парче дърво от един от разбитите сандъци.

— Какво чакаме? — попита Касиопея, за да поддържа разговора.

— Млъквай!

Лия замръзна, вперила поглед в нещо зад гърба на Касиопея. Нейният нападател също го видя и премести дулото на пистолета.

Тресна изстрел. Не от пистолета. Много по-силен. Гръдният кош на мъжа експлодира. От устата му рукна кръв, тялото му се сгъна в неестествена поза, после се разтърси в грозни спазми. Лия разтвори уста в безмълвен вик. Касиопея се извърна; по кожата й пробяга ледена тръпка.

Тери Морз стоеше изправен до вратата с ловна пушка в ръка.

— Нямам време да ти се сърдя точно сега — каза Морз. — Да вървим.