Стив Бери
Изчезналият орден (24)

22

Малоун гледаше Тери Морз през масата. Търпението му се изчерпваше. Бяха седнали в кухнята и Морз поглеждаше навън през отворения прозорец. Няколко пчели бръмчаха под стряхата покрай мрежата за комари.

— Скоро ще се върнат в кошера си — каза Морз. — След като се успокоят.

Той бе изправил и позакърпил разбитите кошери, после с дим бе успокоил пчелите, за да се върнат по домовете си.

— Пчелите живеят организиран живот. Обичат всичко да им е подредено. В кошера има правила.

Касиопея и Лия седяха до тях. Касиопея също поглеждаше навън, като стискаше в ръка пистолета, който мъжете бяха оставили след себе си.

— Какво ти казаха? — попита Малоун, който бе сложил беретата на масата пред себе си. — Че ще изпълниш дълга си, като ни подмамиш тук ли?

— Да. Те се появиха тук малко преди да дойдете. Знаеха и ръкостискането, и паролата. Баща ми винаги ми е казвал да уважавам хора, които знаят тези неща. Когато дойдохте с Лия, те чакаха в спалнята и слушаха. Мислех да им покажа камъка, затова ви заведох при него.

— Баща ти е живял в друго време — отвърна Малоун. — Оттогава нещата са се променили. Тези хора не се интересуват от Рицарите на Златния кръг.

— Сега виждам това. Сгреших. — Морз погледна внучката си. — Съжалявам, мила.

— Не се притеснявай. Нищо ми няма.

— Кажи ми за този камък — подкани го Малоун. — И бъди честен.

— Сигурно разбираш, че от много време пазя тази тайна.

— Както ти казах, сега времената са различни. Много престъпления са били извършени по тези места, дошъл е Денят на Страшния съд.

По лицето на Морз се изписа примирение.

— Това е един от пет камъка — започна той. — Татко ми беше казал, че неговият баща бил специално избран да пази този. Беше чест, с която той много се гордееше, и ми го завеща.

— А как камъкът се озова при пчелите ти? — попита Касиопея.

— Това е стара история, още когато бях на годините на Лия.

 

 

Морз следваше баща си през горите, като се оглеждаше за гърмящи змии и диви прасета. Обичаше тези места. Потоците даваха не само прясна вода, но и риба. В гората имаше сърни, орехи и — любимото му лакомство — череши. Планините Озарк и Уачита бяха неговият дом и той си представяше, че ще остане в тях, докато диша.

Баща му беше властен мъж, към когото всички се отнасяха с голямо уважение. Отглеждаше свине и ловеше диви животни за кожите им. По време на Депресията раздаваше дивечово месо на бедните и се грижеше никой да не гладува. Домашното му уиски беше легендарно сред местните мъже и сред пришълците. Много хора идваха при него за помощ и съвет.

— Къде отиваме? — попита той баща си.

— На лов за крави.

Той бе чувал този израз и преди, тогава си бе помислил, че баща му говори сериозно. Но впоследствие бе разбрал, че значението е друго. Преди винаги баща му бе оседлавал коня си и бе излизал сам в гората на лов за крави. Този път обаче го бе взел със себе си и Тери яздеше свой собствен кон и беше препасал своя собствена пушка.

Баща му спря и Тери се изравни с него.

— Виждаш ли онзи извит бук долу до потока? Време е да научиш някои неща. Това е дърво на съкровища. Върху него има издълбани знаци. Ако ги разчетеш правилно, ще те отведат при златото. Ти си първородният ми син. Това значи, че ще бъдеш следващият страж. Ще ти предам всичко, което трябва да знаеш, но само ако искаш да се научиш.

Тери усети как по тялото му премина тръпка. Изведнъж почувства баща си по-близък откогато и да било. Имаше ли по-приятно чувство от това?

— Искам да се науча — каза той.

— Така си и мислех. Виждаш ли онази долчина отвъд потока?

Виждаше я.

— Там има погребан човек. Навираше си носа, където не му беше работа, и получи куршум. Беше доста отдавна. Но такива неща стават от време на време. Трябва да се ходи на лов за крави.

— Ти ли го застреля?

— Баща ми. Но аз бях с него, както ти сега с мен.

Връзката ставаше все по-силна, защото се връщаше още едно поколение назад.

— Мога да направя всичко, което е нужно.

— Вярвам, че можеш.

Продължиха да яздят напред. Навлязоха дълбоко в гората, все по на юг, все по-далече от хижата, следвайки потока. Той бе разучавал много пъти тази част, виждал бе издълбаните фигури на животни, тайнствените надписи, датите, отбелязани върху дънери и скали. Но не знаеше нищо за тяхното значение. Мислеше си, че някой просто си е драскал за удоволствие. Искаше да пита още неща, но знаеше, че това не е добра идея. Неговият баща щеше да му каже всичко, което трябваше да знае, когато му дойдеше времето.

Но той разбираше какво става. Обучението му току-що бе започнало.

 

 

— Татко беше корав човек — каза Морз. — По-късно научих, че бил убил трима души, докато ходел на лов за крави.

— Преди казваше друго — отвърна Касиопея.

— Излъгах.

Лия изглеждаше изненадана.

— Никога не си ми казвал за убити хора.

— Защото не съм очаквал от теб да убиваш. Нямаше нужда да знаеш.

— Ти убивал ли си човек? — попита тя дядо си.

— Не можех да го направя. Просто ги подплашвах.

— Какво стана по-нататък с баща ти? Когато сте яздили край потока?

— Отидохме на едно място.

 

 

Продължаваха да яздят по тясната пътека. Конете стъпваха уверено, но той се оглеждаше предпазливо наоколо.

— Много злато има заровено тук — каза баща му. — Повече, отколкото човек може да похарчи до края на живота си.

— Защо не го изкопаем?

— Защото не е наше. Чуждо е. Нашата работа е да го пазим. Освен това — добави баща му — не знам как да намеря скривалищата.

Стигнаха билото и теренът стана равен. Баща му спря коня си под една зеленика.

— Погледни тук.

Тери вече бе забелязал изрязаната в кората фигура. Приличаше на змия или нещо такова.

— Не мога да разчитам знаците — каза баща му. — Нямам представа какво означават. Ние само ги пазим. Защитаваме ги. Гледаме да не се загубят. Затова, преди да си отида от този свят, ще ти покажа всички, които знам.

 

 

— Но това така и не стана — каза Морз. — Татко умря година след това. Паднал от коня, докато бил на лов за крави.

— Кажи за камъка — подкани го Малоун.

— Той ми го показа. Онзи първи ден, когато видяхме змията върху дървото.

 

 

— Има обикновени стражи, а има и специални, като нас — каза баща му. — Няма съмнение, че в земята наоколо е заровено много злато. Но има още нещо, изключително важно. А аз не знам как да го открия.

Няколко минути яздиха мълчаливо. После баща му спря и слезе от коня. Тери направи същото. В шубраците под няколко бряста видя ръждясалите останки на стара огнеупорна каса.

— Тази каса е от една спирка на дилижанса близо до Хот Спрингс, която е била ограбена през седемдесетте години на миналия век.

От едната страна под слоя ръжда едва се различаваше надпис: УЕЛС ФАРГО.

— Джеси Джеймс я е оставил тук, след като е заровил златото от нея. Бил е Рицар на Златния кръг. Златото от всички банки, които е обрал, е скрито в тези планини, собственост на ордена. Но има още нещо. Нещо много важно, което знам от баща ми.

 

 

— Повечето от това злато го няма вече — каза Морз.

Малоун го изгледа озадачено.

— Дошли са и са го взели.

— Кой? — попита Касиопея.

— Рицарите. Обиколили навсякъде и си прибрали златото, като оставили само малко.

— И какво са направили с него?

— Събрали го на едно място. Казвали му „трезора“. Ние не знаем къде се намира, знаем само, че е събрано заедно. Оставили са само няколко от по-малките скривалища. Но дядо и татко са получили много специална задача, която аз наследих. Ние пазихме камъка.

— И защо той е толкова важен?

— Показва пътя към трезора.