Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lost Order, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Еми(2020 г.)
Корекция и форматиране
sqnka(2020 г.)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Изчезналият орден

Преводач: Боян Дамянов

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД, В. Търново

Излязла от печат: 19.10.2017

Редактор: Свилена Господинова

Технически редактор: Вяра Николчева

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-.954-769-437-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8615

История

  1. —Добавяне

21

Дани замръзна на място, притиснат до мокрия дънер. Агентът от охраната на Ванс беше застанал на няколко метра от него, в края на осветената част от двора. Той го чу да казва: „Стори ми се, че чух нещо“, и се запита докъде ли би стигнал, за да задоволи любопитството си.

— Какво те притеснява? — попита Ванс от верандата.

— Твърде тъмно е тук. Дори да има някой, не се вижда. Съветвам ви да се приберете вътре.

— Тук е така — обади се Даян. — В планината сме. И да си чул нещо, сигурно е енот или сърна. Имаме и мечки.

Отговор нямаше. Дани знаеше правилата. Агентът не беше там, за да обсъжда ситуацията с клиента, още по-малко да спори с него. Трябваше просто да си върши работата. Да си член на охранителен екип — това изискваше специални личностни качества, равни части бодигард, дипломат и довереник. От друга страна, да ползваш охрана означаваше винаги да има други хора около теб. Трябваше да съгласуваш, да се извърши необходимата подготовка. Запита се дали идването на Ванс бе планирано, или беше въпрос на каприз. Това имаше значение за охраната.

Дани наблюдаваше агента, застанал неподвижно в двора, с лице към него. Разделяше ги стена от черен мрак. Щеше да бъде в безопасност, стига да не издадеше звук или мъжът да не пристъпеше още няколко крачки напред.

— Всичко е наред — обади се Ванс. — Върни се отпред. След малко си тръгваме.

Агентът се оттегли. Дани чак сега забеляза, че бе затаил дъх.

 

 

Даян беше застанала до Ванс.

— Липсваше ми — каза й той.

Минали бяха месеци от последната им среща. Връзката им бе започнала преди две години. Кенет ги бе запознал, за да може тя да му обясни необходимото, и Ванс мигновено се заинтригува. Отначало Даян си мислеше, че Ванс само се прави, че й угажда, колкото да се сближи с нея, но после видя, че любопитството му е искрено. Бракът с Алекс беше лишен от интимност. Срещите с Ванс бяха малобройни и винаги на места, далече от Вашингтон и окръг Блаунт. Тя не хранеше никакви илюзии. Човекът беше женен, с три деца, ветеран с девет мандата като член на Конгреса, сега председател на Камарата на представителите. Той не би допуснал да загуби всичко това. Нито пък тя го искаше.

— Де да можех да остана — продължи той.

— Не би било разумно.

— Това, което ти казах преди малко, е самата истина. Искрено ти съчувствам за смъртта на Алекс. Ужасно нещастие.

— Оценявам думите ти. И въпреки това нямаш нищо против да преспиш с вдовицата.

— Ако обичаш, Даян, не ми чети морал. Ти сама направи своя избор преди много време, още когато съпругът ти беше жив.

Колко лесно се бе случило само, това пресичане на границата на благопристойността! Ако преди пет години някой й бе казал, че ще изневери, и то повече от веднъж, Даян би го зашлевила. Но с остаряването бе станала неспокойна. Алекс задоволяваше страстите си с политика. А тя нямаше нищо. Докато не откри старите архиви на баща си и мечтите на отдавна починали хора.

— Мисля, че е редно да запазим благоприличие — каза тя. — Особено сега, когато започнаха да се случват разни неща. Ти ще станеш най-могъщият човек в държавата, а мъжете с голяма власт се нуждаят от съпруги и деца. А не от любовници.

— Да промениш историята е силен афродизиак.

Бяха застанали близо един до друг, горещият му дъх гъделичкаше кожата й. Тя не възрази на тази констатация, която по-добре от всичко останало обясняваше връзката й с него. Той определено искаше името му да се споменава от поколенията. Какво искаше Кенет? Власт и доверие.

А Даян? Тя искаше богатство. Почти през целия си съзнателен живот Даян се бе задоволявала със заплатата на държавен служител. Първо с това, което Алекс изкарваше като член на щатската управа на Тенеси, и после като сенатор. За щастие, той бе наследил имоти, които им бяха помогнали да не затънат в дългове. Но тя никога не бе живяла в разкош и привилегии. Алекс винаги внимаваше с даренията и подаръците от поддръжниците си, като никога не нарушаваше етичните норми. Нито веднъж през мандата си не бе приел някой да плати за негово пътуване; почти никога не допускаше друг да му плати обяда. Вземеш ли нещо, ти го дължиш. Милион пъти бе чувала тези думи. Докато нейната философия беше коренно различна. Онова, което търсеше, може би струваше стотици милиарди долари. Повече от достатъчно, за да живее комфортно до края на живота си. Едва на смъртното си легло нейният баща й бе казал как да намери златото.

— Ти пак отпътува нанякъде — каза Ванс.

Странна смесица от емоции се бореха в душата й. Гордост, алчност, амбиция, чувство за вина. Необичайна комбинация, която едва отскоро се бе научила да овладява.

— Двамата с теб вече няма да спим заедно — заяви Даян.

— Доколкото си спомням, ти го започна.

— Така беше. И аз му слагам край.

— Намерила си си друг?

— Може и така да се каже.

— Дано да оцени с какво се е сдобил.

— Върви си у дома, при семейството. Бъди добро момче, Лушъс. И гледай да не оплескаш работата.

— Нямам намерение да се провалям. Ти ми даде един дар, който планирам да използвам мъдро.

— Почти всеки може да устои на несгодите, но искаш ли да изпиташ характера на някого, дай му власт.

— Това твои думи ли са?

Даян поклати глава. Липсата му на познания по история беше срамна.

— На Линкълн. И е бил прав. Ти ще бъдеш подложен на изпитание. Не се проваляй.

— Нямам такова намерение.

Даян знаеше, че Ванс бе мечтал да стане президент. Преди изборите миналата есен се бе ослушал, за да пробва почвата. Но никой не се бе хванал на неговата игра. Непознаването на историята за пореден път му бе изиграло лоша шега. Само един човек досега бе успял от председател на Камарата на представителите да стане президент — Джеймс Полк през 1845 г. В днешно време този пост отбелязваше края на политическата кариера на един конгресмен. А Ванс се бе задържал на него цели девет години — вечност по стандартите на Конгреса. И се бе възползвал умно от властта, създавайки си повече приятели, отколкото врагове. Но тя знаеше колко го бе заболяло от това, че никой не го подкрепи, особено след като партията му излъчи безхарактерен политик като Уорнър Фокс за президент. Затова подскочи от радост, когато Даян му подсказа как от втори след вицепрезидента по линията на предаване на властта може на практика да стане първият човек в държавата, при това без да се явява на избори.

— Ще променя тази страна веднъж завинаги — заяви той. — Но без теб няма да успея.

Даян оценяваше любезността му, макар да си даваше сметка, че твърде скоро той щеше да я забрави. Но в това нямаше нищо лошо. Тя също имаше свои интереси.

— Една последна целувка? — попита той. — За воина, който отива да се сражава.

Тя се усмихна. Този човек беше невъзможен. Но пък една целувка едва ли щеше да й навреди.

* * *

Дани бе смаян да види как председателят целува вдовицата на един от най-близките му приятели. И това не беше небрежна целувка по бузата. А страстна прегръдка, с впити устни, без каквато и да било съпротива от нейна страна. Не вярваше нито на очите, нито на ушите си, защото се бе приближил достатъчно, за да чуе разговора им.

„Скоро ще станеш най-могъщият човек в държавата.“ Това бе казала Даян на Ванс.

Двамата любовници се отделиха един от друг, после влязоха заедно обратно в къщата. Няколко минути след това се чу как от алеята пред входа потегли автомобил. Ванс си бе тръгнал.

Време бе и Дани да се маха от тази гора.

 

 

Докато шофираше към дома, всевъзможни мисли се въртяха в главата на Дани. Но той бе свикнал с това упражнение на мозъка и като президент, когато трябваше да мисли едновременно за хиляди неща. Повечето хора не биха се справили. Но Дани обичаше президентската власт и сега тя болезнено му липсваше. Какво бе казал друг мъж от Тенеси, Андрю Джаксън? Роден съм за бури, тихото време не ми понася. А той току-що се бе озовал в окото на ураган. Дани започна да прехвърля наум плюсовете и минусите, търсейки изход от ситуацията, сламка, за която да се хване, или поне някакво разумно обяснение.

Чистачките скърцаха по предното стъкло. Малки капчици проблясваха за миг в лъчите на фаровете; мокрият асфалт лъщеше като черен лед.

За жалост, досадният зъбобол на съмнението бе отстъпил място на мрачна увереност, че се готви нещо зловещо. Наблюдавайки срещата в дома на семейство Шъруд, той не бе пропуснал да забележи свойската фамилиарност между тримата участници. После сцената на верандата. Изумително! Никой нямаше да му повярва, ако разкажеше. Той самият още не го вярваше.

Но как да постъпи сега? Дойде му идея — налудничава по естеството си, уникална с подхода, който изискваше. През юли с Полийн планираха да подадат документи за развод, а след изтичането на задължителния 60-дневен период за размисъл бракът им щеше да приключи през септември. Тогава щяха да се навършат и осем месеца, откакто бе напуснал президентския пост. Двамата щяха да направят съвместно изявление, изказвайки съжаления за случилото се, след което да се въздържат от всякакви публични коментари. За пред познати обяснението им щеше да бъде, че такива неща се случват, но най-близките им приятели едва ли щяха да бъдат изненадани. Болката от трагичната смърт на Мери продължаваше да ги измъчва. Сега дъщеря им щеше да е вече голяма жена, вероятно омъжена и със свои деца. Музиката бе голямата й страст и той още я чуваше как свири на флейта. Посещението на гроба й бе първата крачка към помирение с миналото.

Но сега му предстоеше още работа. Разбира се, враговете му щяха да го обвинят, че подхранва егото си, да му кажат: Хайде, стига вече! Но преди да напусне поста, му бяха попаднали резултати от допитвания до общественото мнение, според които той още беше популярен в Тенеси. Данните бяха събирани с оглед да се реши къде да се намира президентската му библиотека.

Разбира се, щеше да се намерят и недоволни, но те можеха да вървят по дяволите. Най-близкият му приятел беше мъртъв, а той, без дори да го съзнава, се бе заел да установи защо бе умрял. Дължеше това на Алекс Шъруд и за да го постигне, бе готов на всичко, дори да си навлече врагове. Дани никога не се бе страхувал от битки. Тази смелост го бе направила решителен президент. Военните го уважаваха. Конгресът се страхуваше от него, а народът като цяло го харесваше. Правилно ли бе разчел силите си? И той не можеше да каже. Но бе длъжен да го направи. Заради Алекс.

Докато шофираше в дъжда, Дани не изпитваше никаква сънливост. Напротив, мозъкът му работеше на бързи обороти.

— Не, Дани — каза си той. — Правиш го и заради себе си.

Обичаше да бъде честен със себе си — принцип, който му бе помагал. Знаеше силните и слабите си страни и никога не ги забравяше. Искаше това да се случи. Беше му нужно.

Той отби от шосето, мина по алеята за коли и спря пред вратата на къщата си. Охраната още дежуреше отвън.

— Имате ли нужда от нещо, господин президент? — попита го единият от мъжете, когато мина покрай тях.

— Един трети мандат щеше да ми дойде добре — усмихна се той.

После влезе и смъкна мокрия шлифер от гърба си. Качи се горе, подмина затворената врата на спалнята си и влезе в стаята, където спеше приятелят му. Седна на ръба на леглото, запали нощната лампа и го разтърси.

— Нали си даваш сметка, че съм губернаторът на този щат?

— Аз съм по-старши.

Губернаторът се надигна на лакти в леглото.

— От къде на къде? Ти си обикновен гражданин.

— Имаме неприятности.

И Дани разказа всичко, което бе чул и видял.

— Казвам ти, това събиране беше като сцена от „Седем дни през май“.

Той винаги бе харесвал книгата и филма по нея, в които се разказваше за военнополитическа хунта, опитваща се да завземе властта.

— Крояха нещо — продължи той. — Няма никакво съмнение.

— Това ли е бележникът?

— Да. Даян ме излъга. Тя е пратила някого в апартамента на Алекс, за да го вземе.

— Тя е негова съпруга и, предполагам, единствена наследница.

— А тогава защо да ме лъже?

— Защото не си й симпатичен. Или смята, че не е твоя работа.

— Де да беше толкова просто. Не. Намислили са нещо голямо. Толкова голямо, че тя предупреждаваше Ванс за опиянението от властта.

— Какво можем ти или аз да направим по въпроса?

— Имам една идея.

Губернаторът го изгледа очаквателно.

— На Алекс му оставаха две години. Ти си този, който трябва да му назначи заместник. И двамата знаем какъв човек ти е нужен. Такъв, който след две години да няма никакъв интерес да се кандидатира за нов мандат. Временно изпълняващ. Нищо повече. Човек, който да му топли стола. — Картината се оформяше пред очите му. — Знам, че едно такова назначение може да бъде минно поле за теб. Всякакви хора ще ти напомнят минали услуги, за да се набутат в Сената дори за две години. Каквото и да правиш, няма как да не разсърдиш някого. Затова всички да вървят по дяволите и назначи мен.

Губернаторът се усмихна.

— Ще бъде сантиментално…

Така беше. Досега само един американски политик бе назначаван за сенатор след изслужен президентски мандат.

Андрю Джонсън.

— Ти ще си вторият.

— А това ще е добър ход за теб — каза Дани. — Ще си трая, докато избирателите решат след две години кого искат за сенатор. Няма да ти създам никакви неприятности.

— Не си точно от тези, които си траят.

— Смятам да душа наоколо. Искам да разбера какво, по дяволите, става. Но ти обещавам да бъда послушен.

— Ти нали разбираш, че от един бивш президент се очаква да изчезне?

— Това звучи ужасно. Правя го заради Алекс. — Той помълча, но си каза, че не бива да се надлъгва с лисицата, и добави: — И заради себе си.

— Знаех си, че няма да седнеш и да пишеш мемоари.

Обзела го бе свирепа, хищна амбиция. Същата, която не го бе напускала през осемте години в Белия дом и бе затихнала едва откакто видя клетвата на новия президент.

— Трябва да свърша това — призна си отново Дани. — Имам нужда да го свърша.

— Спомням си, че навремето и аз се нуждаех от разни неща, а ти винаги ги уреждаше. Така че няма проблем, Дани. Ще го направя. Заради Алекс… и заради теб.

В миг усещането за непотребност, което бе изпитвал в последно време, се превърна в целенасочено желание за действие. Беше се върнал в играта.

Планирай работата си и работи върху плановете си.

На лицето му беше изписано облекчение, а в очите му проблясваше дяволито пламъче, когато каза на своя стар приятел:

— Има нещо гнило тук. И смятам да душа, докато открия какво мирише.