Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lost Order, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Еми(2020 г.)
Корекция и форматиране
sqnka(2020 г.)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Изчезналият орден

Преводач: Боян Дамянов

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД, В. Търново

Излязла от печат: 19.10.2017

Редактор: Свилена Господинова

Технически редактор: Вяра Николчева

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-.954-769-437-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8615

История

  1. —Добавяне

19

Стефани се взираше и в двете посоки на тунела, а дулото на пистолета следеше погледа й. Откъм музея се зададе мъжка фигура.

Рик Стам. Тя въздъхна облекчено.

— Загубихме връзка по радиото. О, не! — възкликна Рик, като видя трупа на Томас. — Не може да бъде!

— Забрави засега за него. Той е мъртъв. Трябва да се справим с онзи, който го застреля.

Рик кимна, пое дъх, после двамата прекрачиха трупа и продължиха напред. Той я поведе с бърза стъпка през тунела, докато стигнаха до отключена желязна порта в отсрещния му край. Рик я отвори и те се озоваха в осветено пространство с белосани стени; по тавана се кръстосваха всевъзможни кабели, а подът беше от полирани плочки.

— Намираме се под Замъка — прошепна той. — В подземието. Кабинетът ми е наблизо.

Те минаха в следващото помещение, задръстено от витрини, стелажи и едно бюро, отрупано с книжа. Всички предмети очевидно бяха от колекциите на „Смитсониън“, а по стените висяха исторически гравюри и маслени картини, повечето на Замъка.

— Има ли камери в сградата? — попита тихо Стефани.

— Само няколко на приземния етаж в основната зала, която е отворена за посетители. Това е административна сграда. Няма нищо ценно, за да се нуждае от охрана.

— Тогава какво търси онзи мъж тук?

— Честно казано, не знам.

Стефани виждаше колко е разстроен Рик от смъртта на Мартин Томас. За която тя беше точно толкова виновна, колкото и той.

— Може би трябва да уведомим охраната за случилото се.

— Още не!

— Защо?

— Ти ще се оправиш, нали? Това ти е работата.

— Всъщност това е работа на агентите ми.

— Повиках те, защото имах нужда от помощта ти. Трябва да открием онзи мъж и да разберем какво е намислил.

— Без охрана?

Той помълча, сякаш за да събере кураж.

— За момента. Ще се справиш ли?

— Да.

Изведнъж вниманието му бе привлечено от нещо и Рик изтича до една от стените, където висеше метален панел. Той го дръпна и зад него се разкри спирално стълбище, което се изкачваше в нещо като шахта от червени тухли.

— Тази врата е винаги заключена — каза Рик. — Сигурно е минал оттук. Този човек явно добре се ориентира в сградата.

 

 

Грант се изкачваше по спираловидното стълбище. Отличителната черта на Замъка бяха деветте му кули, предвидени първоначално да помещават стълбища като това, после асансьори, докато накрая бяха превърнати в офиси, лаборатории и складове. Най-изтъкнатите им обитатели през годините били бухали, които се заселили неканени, но поне прочиствали Алеята от лястовици. След като те си отишли, от Националната зоологическа градина предоставили на Замъка други, но и те впоследствие избягали.

Той знаеше всичко за стълбището, по което се изкачваше сега — построено, за да могат учените да слизат от лабораториите до хранилищата в подземието. Знаеше също, че вратата откъм кабинета на уредника е била запечатана през 70-те, но отворена през 90-те години на XX в. Той бе присъствал в момента, когато баща му бе счупил печата.

Грант спря да се изкачва и бутна навътре една дървена врата на втория етаж, водеща към помещение, което някога бе представлявало оригиналната картинна галерия. Именно от тук бе започнал големият пожар през 1865 г. Сега това беше полутъмно пространство, част от административните офиси на втория етаж и забранено за широката публика. Доколкото Грант си спомняше, целият етаж беше лабиринт от стаи, коридори, ниши и проходи, резултат от десетилетия на безразборно дострояване и престрояване. Макар отвън да изглеждаше непроменен, отвътре Замъка нямаше нищо общо с оригиналната сграда.

Той пресече някогашната галерия и се озова в дълъг тесен коридор. Маслени картини и скулптури украсяваха стените. Подът беше застлан с килим. Стъклени витрини, пълни с експонати, се редуваха с врати на офиси. Първоначално на втория етаж освен картинната галерия се бяха помещавали огромна аудитория на две нива и музей на лабораторни уреди. Първият секретар на „Смитсониън“ Джоузеф Хенри имаше кабинет тук. Но всичко се бе променило след пожара, когато аудиторията бе премахната и целият етаж приспособен за други цели.

Той продължи да крачи по коридора покрай тъмните офиси и накрая навлезе в ротондата.

 

 

Стефани се изкачи до галерията на втория етаж. Рик й бе обяснил, че навремето тези скрити стълбища са давали възможност на служителите да се придвижват бързо между етажите. Сега ги ползваше главно той.

Тя се спря и му направи знак да стъпват тихо. Стиснала в ръце беретата за всеки случай, тя го пусна да мине напред, защото знаеше пътя.

— В ротондата е, точно пред Залата на регентите — прошепна в ухото й той. — Там няма нищо с историческа стойност. Аз самият съм подреждал експонатите.

Но очевидно Рик се лъжеше.

 

 

Грант се спря в ротондата и възхитено я огледа, припомняйки си как едно време бе обикалял тези стаи. Допреди двайсет и пет години в това осмоъгълно пространство без прозорци се бе помещавал секретариатът на института. Тогава, както и сега, то беше пълно с бюра, столове и канапета и бе служило като преддверие към съседния кабинет на секретаря и към величествената Зала на регентите. По онова време обаче витрините не бяха много, а специално тази, инкрустирана със злато, която заемаше почти цяла стена, я нямаше. Старинна лампа беше оставена да свети върху дървена маса. Той се приближи и прочете табелката, поставена най-отгоре.

С. Дилън Рипли, осми секретар на института „Смитсониън“ някога бил възхваляван за „почти магическото си усещане за перфектния символичен жест“. Той никога не подценявал важността на символиката и церемонията. За встъпването му в длъжност като секретар през 1964 г. неговият предшественик Ленърд Кармайкъл поставил началото на обичая за връчване на церемониалния ключ на новия секретар. В допълнение Рипли поръчал изработването на още два церемониални атрибута, които често се срещат във висшите учебни заведения: Жезъла и Нагръдния знак. Тези три предмета със специална символика се свързват по уникален начин с института „Смитсониън“.

Грант гледаше замислено жезъла, нагръдния знак и най-вече церемониалния ключ, като потрепваше леко с пръсти по стъклото на витрината. Беше голямо — може би метър и петдесет на метър и петдесет. И дебело. Но не непробиваемо.

Той се дръпна крачка назад, насочи пистолета си и дръпна спусъка.

 

 

Стефани огледа коридора. Мъжът не се виждаше никъде, вероятно се намираше някъде в обширното помещение в другия край. Изведнъж той се появи в полезрението й, насочил пистолета си към нещо. Чу се изстрел. После звън на строшено стъкло. Явно бе открил онова, което търсеше.

Тя погледна към Рик и той й кимна с глава. Стефани се провикна:

— Аз съм агент на Министерството на правосъдието. Хвърли оръжието и остани на място!

Мъжът се извърна с лице към нея, помисли за миг, после вдигна пистолета и изстреля два куршума в нейната посока.

 

 

Грант се дръпна встрани, за да не се вижда откъм коридора.

— Всички изходи са затворени — чу се отново женски глас. — Няма как да избягаш. Хвърли оръжието!

Той стисна зъби и усети как самообладанието го напуска. Този път склонността му към риска го бе подвела.

Тя правосъдието ли каза?

Грант прибра от витрината онова, за което бе дошъл, после надникна зад ъгъла към коридора, откъдето идваше гласът, и за миг зърна нечие лице, което се скри в една от вратите. Той изстреля още два куршума нататък.

 

 

Стефани се извъртя и събори Рик на пода, после се просна до него. Куршумите се забиха в стената точно на мястото, където бе стояла, и проникнаха със свистене в галерията от другата страна.

— Стой тук! — каза тя на Рик. — На пода!

Той й кимна в знак на разбиране и тя се надигна на колене, като рискува да надникне зад ъгъла към дъното на коридора. Не се виждаше никой.

Стефани се изправи и тръгна към ротондата, готова във всеки момент да се скрие в някоя от отворените врати на офиси от двете й страни. Още три метра до целта. Тя се ругаеше наум, че бе позволила нещата да стигнат дотук. Придвижи се до края на коридора и надникна в ротондата. И там нямаше никой. Витрината на един от шкафовете с експонати беше разбита, в дървения му гръб се виждаше дупка от куршум. От осмоъгълното помещение водеха множество врати във всички посоки.

— Този път недей да спориш с мен. Вдигни охраната по тревога и повикай полиция. Предполагам, че единственият изход от тук е през двойните врати.

— Точно така. Останалите водят към офиси и заседателни зали.

— Остани на място.

Стефани се втурна да гони убиеца, следвайки единствения възможен път за бягство, който я изведе във вестибюл с бели стени, от който стълбище водеше към долния етаж. Тя се спусна бързо и безшумно, като се придържаше близо до парапета, и се озова на приземния етаж, потънал в призрачен полумрак. Вдясно от нея беше главният вход на сградата откъм Алеята, а право насреща — входът откъм улицата. Мъжът не бе избягал през нито една от тези врати — това би задействало алармата. Затова тя се обърна наляво и се огледа.

Движение привлече вниманието й. Тя се взря с присвити очи в сенките и видя мъжа точно в мига, когато той вдигна оръжието.

* * *

Грант чу как женският глас казва на някого да вдигне по тревога охраната и да повика полиция. После видя преследвачката си — с посивяла руса коса, въоръжена, тя залегна зад една ниска преградна стена във фоайето, близо до изхода към Алеята.

Той бе приклекнал в Аулата между редицата мраморни колони, поддържащи втория етаж. Трите големи френски прозореца зад гърба му не предлагаха изход; бяха заключени и с решетки. Грант познаваше всяка педя от сградата. Единственият път за бягство беше вляво, през сводестата врата, след това по късия свързващ коридор към Шърмър Хол.

Преследвачката му бе заела позиция на петнайсетина метра от него и за да стигне до коридора, той трябваше да пробяга разстояние от десетина метра. Оттам нататък щеше да е в безопасност. Но извън прикритието си той беше лесна мишена. Чу далечен вой на сирени и допусна най-лошото.

Грант насочи пистолета и изстреля два куршума към нея, които рикошираха в стените. След това се затича към коридора, който щеше да го отведе към спасението му.

 

 

Стефани бе залегнала зад дебелата стена; над главата й изсвириха куршуми и изчаткаха по железния парапет на стълбището зад гърба й. Надяваше се да задържи мъжа до идването на подкрепление. Далечният вой на сирени беше добър знак. Тя надникна иззад укритието точно в мига, когато той изтича през двойната врата с надпис „Към Шърмър Хол и Трапезарията“. Стефани хукна след него.

Пронизителен електронен звук разцепи въздуха. Противопожарна аларма? Това не беше добре. Вдясно от нея имаше осветен знак за авариен изход. Тя се затича към отворената врата и видя, че излиза на метално стълбище, водещо към врата за навън.

От мъжа нямаше следа. За щастие, Стефани бе успяла да го види отблизо. Около трийсет и пет годишен, с правилен нос, квадратна брадичка, широка челюст, къдрава коса. Тя се върна в главната зала. Вдясно от нея с трясък се отвориха врати и вътре нахълтаха служители от охраната. Алармата спря да вие.

Тя им разказа за случилото се и мъжете се пръснаха в две посоки, някои към уличния изход и парка, другите навътре към Алеята с музеите. Но тя знаеше, че шансът да открият натрапника е твърде малък. Очевидно той от самото начало знаеше точно какво иска и как да избяга от там.

Стефани се изкачи обратно по стълбите към ротондата, където я чакаше Рик. Двама охранители дойдоха при тях. Тя погледна отново разбитата витрина — огромно чудовище, лъщящо от позлата. Пред него бяха разпръснати стъклата.

— Знаеш ли какво е търсил? — попита тя Рик.

— Сега разбирам точно за какво е дошъл.