Стив Бери
Изчезналият орден (18)

16

Грант огледа преценяващо Мартин Томас. Може би бе подценил библиотекаря. Даян го бе уверила как човекът щял да окаже пълно съдействие, запленен от факта, че тя беше съпруга на американски сенатор и член на управителния съвет на „Смитсониън“. И наистина, до момента Томас бе изпълнявал всичко, което му се кажеше.

Пътуването до Арканзас се бе оказало важно. Очевидно все още бродеха стражи. Но къде? Никой не знаеше със сигурност. От архивите на ордена бяха оцелели отделни късчета, които обаче бяха достатъчни, за да разбере Даян, че Вещерският камък се съхранява от човек на име Тери Морз, чийто род поддържал вековни връзки с рицарите. И тя бе предложила на Томас да хвърли един поглед на място — нещо, което библиотекарят на драго сърце бе изпълнил. Те си бяха мислили, че появяването по онези места на човек от „Смитсониън“ ще отвори иначе заключени врати, но се бяха излъгали. И все пак научиха нещо полезно: стражът беше все така на поста си.

Предупреждението с провесеното чучело, при това надупчено от куршуми, беше стар номер на ордена за прогонване на нежелани гости. То до такава степен бе разтърсило Томас, че човекът бе духнал, без да научи кой знае какво. От него се искаше да тръгне по следите на онази експедиция от 1909 г., за да установи дали е възможно да се открие златно съкровище. Но явно Тери Морз все още гледаше сериозно на работата си. Затова впоследствие бяха прибягнали до услугите на професионалисти, които да се възползват максимално от лоялността на Морз, представяйки се за членове на ордена. Като замисъл не беше зле и Грант се надяваше всеки момент да получи телефонно обаждане, че Вещерският камък е намерен. Сега основният му проблем беше досадното нищожество, което стоеше насреща му.

— Какво смяташ, че знаеш? — попита той Томас.

— Доста подробно съм изучавал тази тема. Архивите на „Смитсониън“ съдържат информация по въпроса. След Гражданската война са изчезнали милиони долари в злато и сребро. Никой няма представа точно колко. — Томас разтвори шепата си с трите златни монети, които Грант му бе дал. — Повечето пари са били като тези тук. Странен начин на разплащане, не мислиш ли?

— Казах си, че може би ще оцениш историческия аспект.

— Оценявам го. Повече, отколкото си представяш. От това, което вече съм чел, имам чувството, че самият „Смитсониън“ фигурира сред основните търсачи на съкровището, от което се интересуваш. Здраво са работили по въпроса през хиляда деветстотин и девета и след това през седемдесетте.

— Наистина ли? В каква посока?

— А, изпитваш ме, за да видиш колко всъщност знам. Е, добре. Ще ти отговоря с четири думи. Рицарите. На. Златния. Кръг.

— И какво точно знаеш за тях?

— Достатъчно, за да напиша книга. Което смятам да направя. Ще се продаде в много бройки.

Даян бе постъпила глупаво, доверявайки се на този опортюнист. Но ако всичко минеше успешно, те повече нямаше да имат нужда от Мартин Томас. Единственото, което искаха от него за момента, бе да им осигури незабелязано достъп до сградите. Планът бе да му платят и после да го отрежат. Според нея той нямаше да им създава никакви затруднения. И изведнъж това.

— Не си си губил времето — каза Грант.

— Много часове прекарах в четене. Историята си я бива.

— Е, добре — заяви той. — Получаваш дял.

* * *

Стефани слушаше изумена. Мартин Томас не бе известил никого за идването си тук тази вечер, защото не искаше никой да знае. Той сега работеше за себе си и по някаква необяснима причина си бе наумил, че може да се вмъкне незабелязан, освен от нощната охрана, която едва ли щеше да му обърне внимание. Все пак служители на института редовно оставаха да свършат това-онова след работно време. Нищо необичайно, а и Рик й бе казал, че имали право да водят гости в сградата.

Тя се запита какво ли бе искал да каже Томас, декларирайки, че смята да напише книга за изгубеното съкровище на Конфедерацията. И какви бяха тези Рицари на Златния кръг?

— Виж сега — каза другият мъж, — да идем до Замъка, да свършим каквото трябва и да се върнем пак тук. Искам, преди да си тръгна, да хвърля един поглед на още нещо. След това ще обсъдим твоя дял.

Стефани се питаше дали сега не бе моментът да се намеси, защото знаеше, че такива сделки никога не свършват добре.

— За какво да ходим до Замъка? — попита Томас. — И какво още имаш да гледаш тук?

— Ще ти обясня по пътя.

Очевидно Томас не знаеше нищо и по двата въпроса и ако Стефани се намесеше в този момент, Рик също щеше да остане в неведение. И тя остана неподвижно на мястото си.

— Ето люка — каза Томас. — Никога преди не съм слизал оттук.

Чу се стържене на подметки по мръсния бетонен под. После скърцане на панти и глух метален трясък.

— Какво става? — попита Рик в ухото й.

— Не знам — прошепна тя. — Май си тръгват.

— Няма откъде да минат освен покрай теб. Всички други изходи са запечатани заради строежа.

Стефани остана неподвижна, като напрягаше слух. Тишина. Накрая рискува да надникне зад ъгъла.

Пространството от другата страна беше с размер около пет квадратни метра. Две от вътрешните стени бяха недовършени, с открити жици, таванът беше гола бетонна плоча. Помещението свършваше с външната стена на музея, която гледаше към улицата; редицата прозорци в нея бяха тъмни. Единствената светлина идваше от две голи електрически крушки. Недалече от стената видя източника на звука преди малко. Отворен метален капак в пода.

Тя пристъпи по-близо. Вътре не се виждаше никой. Метална стълба се спускаше надолу. Виждаха се изолирани тръби, въздухопроводи и кабели, а най-долу — светлина от друга дупка в земята.

— Влязоха в нещо като тунел — прошепна тя на Рик.

— Минава под Алеята и води към Замъка — чу гласа му в ухото си. — Оттам минават най-вече тръбите на отоплението и климатика, не е изход за навън, но през него може да се ходи.

— Тръгвам след тях — каза Стефани.

— Тунелът е пълен с всякакви гадини. Влизаме там само при необходимост. Освен това можем да ги причакаме на другия край, когато излязат.

— Ти не искаше ли да знаеш какво търсят?

— Искам.

Разумът й крещеше, че това бе работа за някой от агентите й. Но тях ги нямаше наблизо. А пък Томас водеше онзи човек към нещо. Време бе сама да стори същото, на което учеше хората си. Да стисне зъби и да свърши работата.

 

 

Грант огледа възхитено тунела. Той знаеше всичко за него: 220 метра дължина, 1,20 ширина, 1,70 височина, построен през 1909 г. Бетонните му стени бяха с лек наклон навън и с почти гладка повърхност. Никой не си бе дал особен труд да ги направи водоустойчиви, затова стените и подът бяха подгизнали от влага, което усилваше усещането за клаустрофобия. Грант не страдаше от такива слабости. През всеки пет метра светеха лампи. Ако не бяха те, човек нямаше да може да види пръста си пред лицето, а долу сигурно гъмжеше от плъхове. Той бе чувал как хората от поддръжката ходели на лов за гризачи, а веднъж дори се бе престрашил да навлезе няколко метра навътре откъм страната на Замъка. Това беше едно от предимствата да си син на уредник в „Смитсониън“.

Разбира се, Мартин Томас не знаеше нищо за това. За библиотекаря той — Грант — беше просто приятел на Даян Шъруд, който плащаше в злато. Колко монети му бе дал досега? Поне десет, без да се броят разноските за пътуването му до Арканзас. Той се запита как ли би реагирала Даян на опита на Томас да ги изнудва. Доколкото я познаваше, сигурно би му дала всичко, което поискаше. В края на краищата имаше достатъчно. Но самата мисъл за подобна мекушавост караше стомаха му да се преобръща. Той сам бе открил това състояние и нямаше никакво намерение да го дели с новоприсъединили се загубеняци.

— Откъде знаеш за тунела? — попита го Томас.

— Баща ми е работил тук навремето.

— Никога не си го споменавал. Но това обяснява широките ти познания за „Смитсониън“.

Грант пресметна, че бяха навлезли поне сто метра навътре в тунела. Тук бяха сами. Стига приказки. Той извади пистолета. И дръпна спусъка.

 

 

Стефани напредваше през тунела. Наоколо цареше пълно мъртвило. Въздухът беше горещ, по челото й изби пот. Цяла плетеница тръби и кабели съединяваше Замъка с Природонаучния музей. Тя внимаваше да не се докосва до тях. Внезапен трясък разцепи тишината. Тя се спря.

Напред тунелът завиваше и двамата мъже оставаха скрити от погледа й. Пътят беше осветен от електрически крушки, защитени от метални решетки; сноповете кабели и тръби се губеха в далечината.

— Чуваш ли ме? — прошепна тя в микрофона, прикрепен за ревера й, като закриваше устата си с ръка.

Отговор нямаше. Което не я изненада — все пак беше под земята, заобиколена от тонове бетон. Ушите й пищяха от изстрела. Тя провери с ръка пистолета под сакото си и продължи да крачи слепешком напред. Колко ли беше разстоянието през Алеята? Няколкостотин метра със сигурност.

Стефани стигна до завоя и надникна зад ъгъла. На трийсетина метра напред имаше труп. Тя изтича и разпозна Мартин Томас, проснат по лице на пода. Струйка кръв бе потекла от дупката в тила му. Нямаше смисъл да го проверява за пулс — беше мъртъв. По дяволите! Тя бе сгрешила, мислейки, че най-добрата застраховка за Томас е фактът, че другият се нуждае от него. Очевидно случаят не беше такъв.

В далечината чу освобождаването на метално резе, последвано от глухо захлопване на желязна врата. Входът към Замъка. След което лампите угаснаха и отвсякъде я обгърна мрак. За миг усети, че я обзема паника, после се овладя. Стефани усещаше присъствието на трупа близо до себе си, но не можеше да го види. Както не виждаше вече и сноповете тръби и кабели, особено грубите ръбести скоби, с които бяха пристегнати на всеки няколко метра. На всичко отгоре тунелът беше пълен с живот, а местните обитатели със сигурност обичаха тъмнината.

Съзнанието й започна да прехвърля възможните по-нататъшни ходове. Можеше да си свети с мобилния телефон, но така щеше да разкрие присъствието си пред стрелеца. Цялата инфраструктура на тунела беше групирана по протежение на едната му стена, така че тя би могла да се добере обратно до музея, придържайки се с ръка към другата стена.

Светлините отново се запалиха. Стефани примигна няколко пъти, докато зениците й се адаптираха. В тишината се чуха звуци. Ехото не позволяваше да се определи посоката, от която идваха. Тя стисна беретата в ръце, готова да я използва. Към нея се приближаваха стъпки.

Но откъде?