Стив Бери
Изчезналият орден (13)

11

Грант Брекинридж не се интересуваше особено от фамилното си име — нищо че водеше началото си от XIX в., от Джон К. Брекинридж, служил като вицепрезидент при Джеймс Бюканън. Въпросният Брекинридж бил най-младият, заемал някога този пост, преди да се яви на избори за президент през 1860 г. и да загуби от Линкълн. След избухването на войната заел страната на родния си щат Кентъки и бил произведен в генерал от армията на Конфедерацията. Участвал в битките при Шайло, Стоунс Ривър и Чикамауга и дори поел командването в долината Шенандоа. Към края на конфликта бил назначен за министър на войната — последния на този пост за Конфедерацията. След разгрома избягал в чужбина, за да се върне едва когато Андрю Джонсън обявил всеобща амнистия. От детството си Грант се бе наслушал, че е роднина на Брекинридж. Не го интересуваше. Не изпитваше носталгия по предвоенния Юг. Нищо от това нямаше значение за него. Освен едно. Съкровищата. Златото и среброто на Конфедерацията.

Грант изпитваше някаква първична нужда от огромно богатство, породена от досегашния му живот, напълно лишен от такова. Разочаровал бе родителите си, отказвайки да се захване със сериозно учение. Баща му беше академик, приключил кариерата си в института „Смитсониън“, и в момента страдаше от деменция.

— Как си днес? — попита той баща си.

Джеймс Брекинридж наближаваше осемдесетте. И докато организмът му се бе запазил сравнително непокътнат, мозъкът вече не го слушаше. Той живееше сам, но още можеше да се обслужва. По някакъв начин успяваше да си сготви и да поддържа дома си що-годе чист. Но беше въпрос на време, преди да го приберат в старчески дом.

— Познаваме ли се?

Явно предстоеше трудна вечер. И това не беше добре. Нямаше време за глупости. Бяха му нужни отговори. Къщата се намираше на река Потомак. Отдавна беше изплатена, което позволяваше на баща му да живее добре с пенсията си от „Смитсониън“ и социалните помощи.

— Аз съм Грант. Синът ти. Спомни си кой съм.

— Момчето ми учи в колеж. Ще става учител. Хубава професия, учителската.

— Не! Ето ме. Аз съм Грант. Съсредоточи се. Би ли го направил заради мен?

— Джули! Джули! — провикна се баща му.

Грант поклати глава. Майка му бе починала преди години.

— Мама я няма. Умря. Казвал съм ти го и преди.

Баща му го изгледа озадачено.

— Защо ми говориш такива гадости? Ако моето момче беше тук, щеше да те удари. Става дума за майка му, засрами се! Тя е тук. Видях я преди малко. Джули!

Грант се огледа. Навремето всички стени в кабинета на баща му бяха заети от рафтове с книги, от пода до тавана. Но междувременно той бе преместил повечето важни заглавия в собствения си дом, а останалото бе продал на антиквари. Старецът вече не можеше да чете. Нищо не оставаше в съзнанието му. По цял ден седеше пред телевизора и превключваше каналите.

— Чуй ме сега — каза Грант, повишавайки глас. — Искам да се съсредоточиш. Тази вечер ще бъда в „Смитсониън“. Помниш какво е това.

— Аз работя там. Днес бях на работа!

— Не е вярно. От много време не си бил там. Чуй какво ще те питам. Искам да ми кажеш някои неща.

— Млади момко, аз съм главният уредник на Замъка и не ми харесва тонът ти.

Баща му действително бе заемал този пост. Само трима души бяха назначавани на тази длъжност и баща му беше първият от тримата, между 1969 и 1992 г. Грант и майка му бяха присъствали на церемонията по пенсионирането му, когато лично секретарят на „Смитсониън“ му бе благодарил за вярната служба, а колегите му се бяха събрали да му пожелаят още дълги години живот. Днес увреденото съзнание на баща му очевидно го бе пренесло двайсет и пет години назад в миналото. И той реши да използва тази заблуда.

— Дано да не прозвучи неуважително, но бих желал да те питам за един от експонатите.

— Боже, ние имаме толкова много!

— Ключът. Интересува ме церемониалният ключ.

— Какъв ключ? Аз имам много ключове. Твърде много дори, дявол да го вземе. Казвам им да махнат тия ключалки, а те само слагат нови. Трябва да имам ключ от всяка ключалка. Секретарят е наредил. Уредникът трябва да има достъп до всичко.

— Слушай ме сега. Става въпрос за церемониалния ключ.

— Странна тема си избрал.

— Не е странна. Напрегни се и помисли.

— Глупости говориш. Ключът си е ключ. Просто ключ и това е.

— Не, не е обикновен.

Грант беше опитал по лесния начин, но си даде сметка, че от него няма полза. Но поне бе опитал. Време беше сега да направи това, което винаги даваше ефект. Пресегна се и сграбчи стареца за шията, като вдигна мършавото му тяло от стола. Без да отпуска хватката, той блъсна баща си в стената и го задържа така.

— Нямам време за глупости — каза Грант. — Искам да се концентрираш и да слушаш какво ти казвам.

Баща му не помръдваше. Всеки път беше така. Обичайните опити за комуникация при него не водеха до резултат. Но нещо във физическото насилие стимулираше увреденото му съзнание. Може би някаква първична борба за оцеляване. Грант нямаше представа какво е. Знаеше само, че грубата сила проникваше като фар през мъглата.

— Питам те отново. Церемониалният ключ. Трябва ми оригиналът, нали разбираш?

— Аз го открих, знаеш ли? Аз съм този, който откри ключа.

Грант знаеше това. Благодарение на един друг сблъсък като този.

— Беше на тавана, в Замъка. Върху гредите. Целият от месинг. Като току-що изкован. Дадох го на секретаря.

Грант увеличи натиска върху трахеята и старецът изцъкли очи; дишането му ставаше все по-мъчително. Знак, че търпението на Грант беше на изчерпване. Краката на стареца ритаха във въздуха, гръбнакът му беше опрян плътно до стената.

— Ще отвори ли ключалката?

— Кълна се, полковник… лоялен съм на… Юга. Не съм… шпионин…

По дяволите! Бълнуванията за Гражданската война бяха започнали отново.

— Ключалката е само за… праведници. За тези от… ордена. За тези, които… са се клели във… вярност на каузата. Вие от тях ли сте… полковник?

— От тях съм.

Погледът на стареца се смекчи, сякаш в тъмните дебри на мозъка му бе просветнала електрическа крушка.

— Е, тогава… ще ви кажа.

Грант охлаби хватката; краката на баща му вече допираха пода и дишането му се възстанови.

— Когато най-после имате нужда от покой… Югът ще се изправи пред най-голямото си изпитание. О, благородни рицари, с вашите сиви доспехи… поведете ни в боя.

Грант изгледа побъркания си баща и поклати глава.

По дяволите.

Защо той не вземеше просто да умре? Не! Явно глупакът смяташе да живее вечно. Ако можеше поне да каже нещо ценно, нямаше да е зле. Вместо това Грант трябваше да търпи бълнуванията му и да пресява тонове глупости за някое зрънце информация. Но времето свършваше. Успехът им зависеше от две неща, и двете заключени в хранилищата на „Смитсониън“.

— От близо и далеч във воинско сиво, последният бой идва към нас… Звуците на битката се носят насам, но ние не се страхуваме от вас, храбри рицари.

Грант цял живот беше слушал тия бръщолевения. Като малък му се струваха забавни, но с времето започнаха да му лазят по нервите. Вече на никого не му пукаше за Гражданската война. Но милиарди в забравено злато и сребро? Всеки би се заинтригувал.

— Златото, глупако! — избухна той. — Нищо ли не знаеш за златото? Трябва ли ни ключът?

— Слуга на съдбата, аз водя северно от реката. Пътят е опасен. Отиди на осемнайсет места. Потърси картата. Потърси сърцето.

Грант заби юмрук в корема на стареца. Не толкова силно, че да спука някой орган, но достатъчно, за да привлече вниманието му. Въздухът излезе от старческите дробове и Грант пусна тялото на баща си да се свлече на пода. Идеше му да извади пистолета от кобура под мишницата си и да застреля стария идиот, както се застрелва ранен кон. Търпението му се бе изчерпало. Очакваше го огромно съкровище. Единственото ценно нещо, което бе получил досега от своя баща, бе информацията за съществуването на това богатство. Грант беше на трийсет и пет, а вече уморен от житейски провали, които оставяха лош вкус в устата му. Учението не го влечеше. Работата от девет до пет — още по-малко. И едното, и другото го отегчаваха. Беше се женил два пъти, но — слава богу! — не бе създал деца. Подозираше, че може би е стерилен, понеже никога не бе вземал каквито и да било предпазни мерки. Беше му писнало да се лишава от всичко. Накрая, през последните две години, бе активно въвлечен в нещо, които би могло да промени живота му. Бързата писта за нагоре. Но крайният резултат зависеше от това жалко човешко същество, което лежеше в краката му.

— Няма ли да ми кажеш най-после?

Баща му се изправи на четири крака с лице към вратата, като се давеше за въздух.

— Югът ще се въздигне отново… още веднъж, сред тези поля на честта… както преди. Небесният отец ще се застъпи за нас… преди да се изправят срещу нашия южняшки народ.

Грант мразеше гатанките. Слава богу, Даян бе научила тайните на стражите, което беше от полза. Дано до края на деня да се сдобиеха и с останалото, от което имаха нужда — тук и в Арканзас. Той бе очаквал да получи малко повече яснота, преди да тръгне. Колкото да е сигурен, че рисковете си струват. Но сега май му оставаше само да се надява, че е така. Трябваше да бъде в Природонаучния музей след малко повече от час.

На пода баща му трепереше. Той го ритна в гръдния кош. После още веднъж — само за да му покаже колко е ядосан. Хубавото при баща му беше, че бързо забравяше всичко. Дори ударите се изтриваха веднага от съзнанието му.

Грант вече знаеше достатъчно, за да продължи нататък. Беше прекарал последните няколко години в ровене из книгите, в четене на ръкописи, писма и стари документи. Хората от Музея на Американската гражданска война в Ричмънд вече го познаваха. Ако за нещо го биваше, това бе да се сдобива с всичко необходимо.

Интересно как с времето силите се изравняваха. Навремето Рицарите на Златния кръг бяха наброявали десетки хиляди. От тях сега бяха останали шепа хора като стария страж в Арканзас и мъжа, който се давеше на пода. Грант бе наел хора и ги бе изпратил в Арканзас. Бе им платил със злато, до което се бе добрал, като следваше указанията на Даян. Наистина, и тримата — той, Даян и брат й — носеха медальона с кръст в кръг на шиите си като знак за единство, но не бяха рицари. Особено Даян. Жени не се допускаха в ордена. И все пак като рицарите и те бяха обвързани един с друг в преследване на обща цел. А неговата роля беше жизненоважна.

Мобилният му телефон избръмча. Беше Даян. Помисли си дали да й отговори, но си каза: нека чака. Нямаше време. Очакваше по-важно обаждане — от Арканзас.