Стив Бери
Изчезналият орден (12)

10

Даян Шъруд седеше зад бюрото си.

В къщата още имаше хора. Минаваше седем вечерта. Тя се надяваше скоро да се разотидат. След това служителите щяха да почистят. Сред няколко седмици къщата щеше да бъде обявена за продан, като официалната версия щеше да е, че Даян не може да понесе отсъствието на съпруга си. Бяха я построили преди много години с пари на Алекс и понеже нямаха деца, в завещанията си бяха оставили всичко един на друг.

Отвън продължаваше да вали.

Даян бе помолила гостите да я оставят за няколко минути сама и всички бяха проявили разбиране. Двамата с Алекс бяха имали дълъг семеен живот. Бяха се запознали едва трийсетгодишни и той имаше обещаващо бъдеще пред себе си. Решил бе да се кандидатира за законодателното събрание на Тенеси, но някои хора вече го виждаха като сенатор, дори президент. Но вместо това друг го бе изпреварил в Белия дом. Един самонадеян фукльо.

Дани Даниълс.

Още й се гадеше от срещата им. Но тя отдавна знаеше, че Дани може да е всичко друго, но не и глупав. Зад маската му на готин мъж се криеше остър ум. Даян го бе поканила от любезност — обратното би породило въпроси. Изпълнила бе дълга си, той бе отказал, случаят беше приключен. А вместо това Дани се появи, като на всичко отгоре задаваше неудобни въпроси. Дано това да беше последният контакт помежду им.

Даян се почувства достатъчно окуражена, за да си налее едно уиски, и бавно отпи глътка, позволявайки на алкохола да отнеме напрежението й. Вратата се отвори и брат й влезе. Тя бе помолила да го повикат при нея.

— Затвори — каза му Даян. — И седни.

Тонът й показваше лошото настроение, но още няколко глътки уиски я накараха да се почувства по-добре.

Кенет Лейн не беше кой знае какъв мъж — нито физически, нито интелектуално. Висок и слаб, с ръждивочервена коса — наследство от баща им — и мустаци в същия цвят. Лицето му беше напълно лишено от изражение — една особеност, която не преставаше да я дразни. Тази емоционална откъснатост до голяма степен се дължеше на майка им — кротка, безконфликтна жена, с почти никакви убеждения и още по-малко цели в живота. За щастие, Даян бе избегнала този слаб ген и се гордееше, че прилича на баща си, силен и напорист мъж. Но онова, което най-силно презираше в Кенет, беше малодушието му. Брат й беше по-скоро мисловен тип, отколкото човек на действието. Би направил решителна стъпка, но никога сам. Да поеме риск? Това го ужасяваше. А тя обичаше да живее на ръба.

Кенет седна в едно от креслата в другия край на стаята. Даян пристъпи към него с присвити очи и стиснати устни.

— Имаш ли представа какви неприятности си ми причинил?

Проблемът беше започнал преди няколко седмици с едно обаждане от Алекс. Кенет бил отишъл да се срещне с него във Вашингтон, за да му обясни какво са намислили и да поиска помощ.

 

 

— Онова, което сте решили да правите с Кенет, ще промени курса на развитието на страната — каза й тогава Алекс.

— Не е ли това същото, за което говориш от двайсет години? Може би е дошло време наистина да направим нещо.

— Не съм убеден, че ти, аз или Кенет можем да вземем такова решение. Това е нещо, което народът трябва да избере след открит дебат.

— Бъди реалист, Алекс. Нищо подобно няма да се случи. Народът няма представа какво иска. Предлага ни се шанс. Защо да не се възползваме?

— Председателят на Камарата на твоето мнение ли е?

— Да. Готов е да се запише в историята.

— Не се съмнявам, като се има предвид какви невероятни ползи ще извлече за себе си. Чета бележника на Кенет, поръчал съм и някои книги. Това, което предлагаш, изглежда напълно законно, изцяло в духа на Конституцията.

— Тези неща се знаят още отпреди Гражданската война. Идеята не е нова. Честно казано, не бих те намесвала в това. Кенет сам взе решението.

— Което само показва колко сме се отдалечили един от друг.

— И двамата знаем, че бракът ни е само за пред хората.

— А пък аз виждам, че през последните две години не си си губила времето. Свършила си повече, отколкото предполагах.

— Искам да постигна нещо, Алекс. А сега имам този шанс.

— Не съм толкова убеден.

 

 

От последните му думи я бяха побили тръпки. Поверителността, ограничаването на кръга хора, имащи достъп до тази информация, бе всичко, а решението на брат й да ангажира Алекс излагаше на риск успеха на начинанието. Алекс беше мечтател, който прекалено много разчиташе на системата в сегашния й вид. Като много други и той крещеше за промяна, но не правеше нищо, за да се случи тя.

— Направи голяма грешка — каза Даян на брат си. — Ако исках Алекс да участва, аз сама щях да го включа.

— Кой е умрял, че да те остави начело?

— Ти, когато дойде да молиш мен за помощ.

Той не оспори изказването й, понеже Даян от самото начало му бе дала да разбере, че цената на участието й е тя да взема всички важни решения.

— Алекс ни бе нужен — каза Кенет. — В Сената ще има яростна съпротива, която той щеше да отслаби. Сега ще трябва да търсим друг.

— Кой изобщо се интересува от мнението на Сената? Те просто се изживяват като богоизбрани. Не ми пука за тяхната съпротива. Всъщност приветствам я.

Тя никога не бе избягвала битки.

Даян и брат й бяха близнаци, но, за нейна радост, се бяха оформили като напълно различни индивиди. Нито си приличаха физически, нито постъпваха по един и същ начин. Тя бе развила страст към историята и целенасоченото усвояване на знания, докато той предпочиташе политиката и лесния път към целта. Кенет беше председател на гражданско сдружение, наречено Комитет за спасяването на Америка, което се хвалеше, че негови членове били близо 60% от щатските законодатели в цялата страна. Основна цел бе отправянето на искане за свикване на нов Конституционен конвент по член V от Конституцията. До момента трийсет от необходимите трийсет и четири щата бяха отправили официално искане до Конгреса. Още четири и на Конгреса нямаше да бъде оставен избор, освен да свика такъв конвент с цел разглеждане на нова поправка към Конституцията. С постоянство Кенет се бе сближил с Лушъс Ванс и в крайна сметка бе запознал сестра си с председателя на Камарата на представителите.

Което ги бе довело до сегашния момент.

— Постъпи глупаво, че му даде бележника си — допълни Даян.

— Той ти е казал?

— О, да. И защо си записвал всичко? А и отгоре си отпечатал кръста в кръг. Божичко…

— Дадох бележките на Алекс, за да му покажа, че не сме луди. Че онова, което вършим, почива на законова основа. Внимателно съм проучил всичко и исках да се заема с тази задача. Пък и на кого му пука какво има на корицата? За деветдесет и девет процента от хората това не значи нищо.

— Алекс също беше направил свои проучвания — каза Даян. — И, както бях очаквала, имаше големи резерви. Заяви, че няма намерение да участва.

— Не ти вярвам. Там ти е проблемът. Смяташ всички останали за по-глупави. Винаги си подценявала Алекс.

Както обикновено, думите й минаваха покрай ушите му. Тя се върна до бюрото и взе медальона, който Дани й бе върнал.

— Защо му даде това?

— За да се чувства приобщен. Той оцени жеста ми.

— Залъгвал те е. Каква част от истината му каза?

— Достатъчно, за да разбере, че не вършим нищо ново. Тази идея датира от стари времена.

— Казал си му за ордена, така ли?

— Разбира се. Той беше очарован. Откъде имаш този медальон?

— Какво точно му каза?

— Достатъчно, за да знае, че най-после има възможност да постигне онова, към което се стреми от години. Да промени Конгреса, да промени страната.

Какъв идиот…

— Той просто е измъквал информация от теб, като ти е казвал онова, което си искал да чуеш. Ти не познаваш Алекс, нали? Той обичаше да държи речи. Но така и не направи нищо по въпроса. Това не ти ли се струваше странно? Такива като него се срещат често. Оплакват се колко ужасен е хамбургерът в „Макдоналдс“, а милиони го купуват всеки божи ден. Защо? Защото с него се чувстват в безопасност. Залагат на сигурно. Знаят точно какво получават. Същото е и в политиката. Хора като Алекс биват преизбирани, защото народът знае какво ще получи. Докато бунтари и отцепници от стадото рядко печелят и никога два пъти. Алекс нямаше да промени системата. — Тя помълча малко и добави: — Нито пък ти, честно казано, ако аз не се бях появила.

— Аз съм връзката с Ванс. Аз съм този, който работи със законодателните събрания. Петиции, призоваващи за нов Конституционен конвент, не падат от небето. Аз ги уреждам. Ти си тази, която вдигна мизата, за да включиш и промяна в Конгреса.

Така беше. Но защо човек да не се възползва от всяка предоставена му възможност? През целия си живот бе слушала истории за Рицарите на Златния кръг. Магистърската й дисертация беше за тайните общества на XIX в. Организации като Братството на Съюза, Свободните сдружения, Кръгът на честта. Всички я намираха за брилянтна, настояваха да я публикува в книга, но Даян бе отказала. Вместо това работеше за осъществяването на един план, замислен преди 170 години. Докато накрая идиотът срещу нея не реши да вземе самостоятелно решение.

Даян също бе намесила Алекс веднъж, но не до степента, до която го бе направил Кенет, и във всеки случай не толкова явно.

При създаването на института „Смитсониън“ през 1846 г. с управлението му бил натоварен 17-членен съвет. Понастоящем в него участваха трима сенатори, посочени от временния председател на Сената, трима конгресмени, посочени от председателя на Камарата на представителите, и девет обикновени граждани. Председателят на Върховния съд и вицепрезидентът членуваха в съвета по силата на заеманата длъжност, като първият беше и директор на института. През последните пет години Алекс беше един от тримата сенатори в съвета. Преди две години Даян бе използвала тази връзка, за да си осигури място в един от многото консултативни съвети на „Смитсониън“ — този, който отговаряше за библиотеките. Изтъквайки като претекст любовта си към книгите и историята, тя го убеди да ходатайства за нея и Алекс с радост удовлетвори желанието й. Нищо тогава не бе предизвикало тревога или съмнение у него. Един съпруг, който помага на високообразованата си половинка.

Даян се бе възползвала максимално от тази длъжност. В момента работеше на два фронта. Единият беше в Арканзас, другият — във Вашингтон.

— Писна ми да спорим — каза Кенет. — Алекс го няма. Но Ванс остава засега. Преди малко ми се обади и потвърди.

— Остави го за по-късно. След като всички си тръгнат. Нямаме нужда от нови проблеми с изтичане на информация.

— Все още имаме един голям проблем — отвърна Кенет. — Който беснее наоколо.

Даян знаеше кого има предвид. Четвъртият от техния кръг.

— Тази вечер ще бъде в „Смитсониън“ — каза тя. — За да си върши работата, бих добавила.

— Ти казваш, че аз съм бил проблем? Грант Брекинридж е абсолютно неуправляем. Ако говорим за причиняване на неприятности, изобщо не съм от неговата класа.

— Има неща, които трябва да бъдат направени. Повечето от тях предполагат нарушаване на закона. Готов ли си да поемеш тези рискове? Защото, ако си, аз още сега ще разкарам Грант и ще предам всичко на теб. Но ако не си, затваряй си устата и остави аз да решавам.

Те се нуждаеха от Грант, от неговия чар, съчетан с увереност и умение да убеждава. От силата и самонадеяността му — огромни предимства в рязък контраст с постоянното хленчене на Кенет. Да, наистина, Грант бе поел рискове. Тя си даваше сметка за какво отговаряше в Арканзас и какво му предстоеше да стори във Вашингтон, но както току-що бе казала, това беше мръсна работа и някой трябваше да я свърши.

Даян се обърна и се отдалечи, за да покаже, че разговорът е приключил. Слава богу, Грант бе отишъл в апартамента на Алекс и бе прибрал бележника и някои книги. Зад бюрото под прозорците на кабинета бяха двете чанти, които Грант бе донесъл от там.

Даян хвърли поглед към тях и веднага забеляза, че нещо не беше наред. През последните няколко дни най-отгоре в едната от чантите се намираше бележникът на Кенет. Но сега го нямаше. Тя погледна към пудела, който спеше. Може би той беше виновникът? Или може би бележникът просто беше паднал вътре в чантата.

Кенет стана.

— Ще се обадя на Ванс да потвърдя часа. После ще отида да си почина, преди да дойде.

— Добре, върви. И гледай да не оплескаш още нещо.

Той се направи, че не е чул подигравката, и излезе.

Даян пристъпи към чантите и ги пребърка, но вътре имаше само книги. В стаята цял ден бяха влизали и излизали хора, но едва ли някой се интересуваше от този бележник.

Тя все още стискаше в ръка медальона. Обяснението на Дани как се бе сдобил с него звучеше правдоподобно. Даян си спомни, че Алекс му бе ходил на гости. Дали бяха обсъждали нещо повече от политическото бъдеще на Алекс? Параноята я прониза като нож. Това не й харесваше. Тя посегна към телефона, за да се обади на Грант.