Стив Бери
Изчезналият орден (9)

7

18:00 ч.

Дани винаги бе харесвал къщата на Алекс Шъруд, която му напомняше някогашните планински хижи в Тенеси. Повечето отдавна ги нямаше, но в просторната реконструкция на Алекс бяха запазени грубите външни стени от тухли и дялан камък; сградата сякаш бе изникнала по естествен начин от гористия хълм. Гостната беше с дъсчен под, застлан с дебели килими, висок таван и каменна камина, достатъчно голяма, за да застанат вътре прави няколко души. Днес в камината не гореше огън, но през суровите зими тя придаваше топлина и уют на помещението. За фон на всичко това служеше величествената като филмов декор панорама на планините.

Дядото на Алекс бе купил земята преди сто години за малка сума. Баща му бе построил къщата, докато цените още бяха ниски. Но времената сега бяха други и имотите в окръга вече не бяха без пари. Множеството предприятия, които се бяха установили с времето по тези места, бяха донесли както просперитет, така и по-високи цени. Интериорът беше издържан в ретро стил; всеки детайл издаваше усет за красота, елегантност и родова памет.

Пътят с колата му до тук, след като остави Тейсли в Меривил, му отне половин час под пролетния дъжд. За това събиране в тесен кръг бяха дошли петдесетина души. Дани забеляза, че Лушъс Ванс и делегацията от Камарата на представителите ги нямаше. Също и онези хора от Сената. Губернаторът обаче беше там. Беше негов стар приятел и двамата бяха водили много политически битки, някои от които рамо до рамо с Алекс.

Дани се запровира през групите опечалени и стигна до съседната трапезария, но никъде не видя Даян. Поговори с няколко познати. Присъствието на бивш президент на частно събиране едва ли беше ежедневие по тези места, но никой от околните не изглеждаше особено впечатлен. Голямата дъбова маса беше отрупана с ястия. Имаше повече храна, отколкото всички събрали се биха могли да изядат за седмица. На Дани му харесваше, че вече не води със себе си антураж от сътрудници. Нямаше ги въоръжените мъже, които зорко следяха всяка негова крачка. Нито пък го дебнеха репортери. Просто Дани Даниълс, обикновен гражданин.

Губернаторът се приближи до него и прошепна:

— Как се чувстваш, когато вече не мислиш за избори?

— Не толкова добре, колкото може би си представяш. Трябва да говоря с Даян. Знаеш ли къде би могла да е нейно височество?

— В кабинета си, приема придворни.

Той усети сарказма; знаеше, че и този мъж не изпитва особено топли чувства към Даян Шъруд.

— Хайде, до по-късно — каза Дани и се отдалечи.

 

 

Той я откри в една облицована с дървени ламперии стая, отразяваща вкусовете на любителка на историята като каквато се изживяваше собственичката. По стените висяха планински пейзажи, а масичките бяха отрупани с местни артефакти. Даян беше застанала до прозорците в дъното, все още облечена в черната рокля от погребението, но без воалетката. Вратата беше отворена, но той почука по касата отстрани, за всеки случай.

Тя се обърна и му направи знак да влезе. В стаята имаше още две жени. Те се извиниха и излязоха. Дани се чувстваше, меко казано, неудобно, не си спомняше някога да бяха разговаряли насаме. Странно, като се имаше предвид колко близки бяха с Алекс. Но Полийн също не си падаше кой знае колко по Даян.

— На какво дължа тази чест, господин президент?

От едно ъглово канапе се надигна миниатюрен пудел, после бързо се шмугна с недоволно джафкане под близкия фотьойл.

— Ти ме покани — отвърна Дани.

— Не мислех, че ще дойдеш.

— Приятелят ми почина.

— Да.

Той разбра какво искаше да му каже: Минавай по същество.

— Искам да те питам нещо. Удовлетворена ли си от официалната версия за смъртта на Алекс?

— Ти не си ли?

— Това не е отговор.

Даян се отдръпна от прозорците.

— Може би не. Но въпросът ти е странен, особено адресиран към вдовица. Алекс толкова ти се възхищаваше. Чак ми се повдигаше от неговата кучешка обич към теб. Докато аз, както знаеш, винаги съм те смятала за глупак.

Вълна на гняв премина през него, но Дани отдавна се бе научил да не се поддава на евтини провокации.

— И по-лоши неща са ме наричали.

— Не се съмнявам. Аз и двата пъти не гласувах за теб.

Мускулите по гръбнака му се стегнаха, както винаги, когато усещаше, че му предстои схватка.

— Честно казано, не ми пука какво мислиш за мен. Искам само да знам дали имаш някакви съмнения за смъртта на Алекс.

— Той е паднал от стръмния бряг в реката и се е удавил. Няма какво да се подлага на съмнение. Няма данни за умишлено престъпление. От седмица всички медии само с това се занимават. Ако някой е знаел или е видял нещо, досега е щял да се обади.

— Чувам, че Алекс е отказал да се кандидатира отново след две години. Вярно ли е?

— Да. Говорихме да попътуваме насам-натам. Да се порадваме на живота. Мисля, че той с нетърпение чакаше пенсионирането си.

Тейсли му бе казала нещо съвсем различно.

— В такъв случай приемам, че нещата между вас са били наред?

— Защо да не бъдат?

Дани реши да изостави всякакви преструвки.

— Просто се питах дали най-после не му е писнало от жизнерадостната ти природа.

Даян пристъпи към дъбовото бюро, поставено по диагонал пред един от външните ъгли на стаята.

— Тъй като сме само двамата и понеже явно си решил да говориш откровено, може ли да ти правя компания?

— Естествено.

— Ние се обичахме. Бяхме женени отдавна и възнамерявахме да останем женени. За разлика, ако ми позволиш да добавя, от теб. Алекс ми каза, че с брака ти е свършено.

— Защо изобщо те интересува моят брак?

— По-уместен въпрос би бил защо те интересува моят. Доколкото си спомням, ти никога не си се тревожел какво искам аз.

Дани знаеше какво има предвид. Това се бе случило в края на втората година на първия му мандат, когато се освободи място във Върховния съд. Даян бе искала Алекс да получи назначението и бе изпратила писмо до Белия дом, за да го моли за това. Тогава Дани го бе показал на стария си приятел.

 

 

— Знам всичко. Тя си го е навила на пръста — каза Алекс, като му подаде обратно листа.

— А ти?

— Знаеш какво ми е мнението за съдиите. Лешояди. Нямам никакво намерение да ставам като тях.

Тогава Дани се бе усмихнал на циничното мнение на приятеля си, което до голяма степен съответстваше на неговото собствено.

— А съпругата ти?

— Ще го преживее.

 

 

— Добре знаеш, че Алекс нямаше никакво желание да става върховен съдия.

— Алекс не знаеше какво иска. Разчиташе на мен да вземам решенията вместо него.

Дани долови промяната в тона й — от печален към предизвикателен — и се запита какво ли искаше да каже с този коментар. Алекс Шъруд беше добър човек, но не и слаб. Имаше слабост само към тази жена — нещо, което двамата избягваха да обсъждат, защото последното, което Дани би направил, бе да злослови пред някого против съпругата му.

— Това няма значение сега — каза тя. — Алекс е мъртъв. Аз съм вдовица. Ти си бивш президент. Политиката е минало. Време е и двамата да потънем в небитието.

Личните обиди не го засягаха, но намекът, че от него вече нищо не зависи, стигна до целта. И Дани реши да й го върне, като я подразни на свой ред.

— Колко добре се разбирахте с Алекс? Чувам, че рядко си била във Вашингтон.

— Не съм си давала сметка, че заемам толкова високо място в списъка на хората, които те интересуват.

— Само откакто съпругът ти почина.

Даян долови обвинението в думите му; колкото и да се опитваше да не звучи враждебно, тази жена просто го предизвикваше. Много пъти се бе питал с какво тя бе привлякла свестен планинец от Тенеси като Алекс Шъруд. С пари? Едва ли. Семейството й не беше заможно. С влияние? То бе равно на нула. С характера си? Изключено, освен ако Алекс не си падаше по вечно кисели жени. Може би с красота? Тя имаше изразителен профил с прав, леко чип нос, високи скули и ясно очертана брадичка. Кожата на лицето й беше безупречно чиста. Кичури гъста червеникава коса се спускаха до основата на дългата й изящна шия. Определено хващаше окото. Алекс също беше привлекателен мъж и лесно би накарал жената до себе си да изглежда преждевременно състарена. Но Даян се държеше. Може би беше уверена в себе си? Тя винаги се бе отличавала със самочувствието на кинозвезда, освен това не беше глупава. Дани знаеше, че е магистър по американска история.

— Аз имам свои интереси, различни от тези на съпруга ми — каза тя. — Член съм на няколко обществени съвета, сред които Консултативният съвет към библиотеките на института „Смитсониън“. Това запълва голяма част от времето ми. Затова не ми беше лесно да пътувам до Вашингтон. И Алекс го разбираше. Той дори ме насърчаваше.

Като се имаше предвид историята с Тейсли, това му прозвуча логично.

— Не съм била във Вашингтон от месеци — продължи Даян. — Противно на мнението ти, присъствам поне два пъти годишно на заседанията на управителния съвет на „Смитсониън“. Утре ще отида да уредя нещата около апартамента му. Това не е задача, която чакам с радост.

Лицето й беше строго и безизразно като маска. Дани се опитваше да оценява реакциите й, като през цялото време се чудеше защо го прави. Всъщност не искаше да научава нищо повече за нея. Затова най-добре би било да се сбогува и да си тръгне. И той понечи да го направи, когато на пода зад бюрото под прозорците забеляза две чанти от плат, пълни с книги. Успя да разчете заглавието на най-горната в лявата чанта.

„Внасяне на поправки в Конституцията от Конституционния конвент“.

Какво му бе казала Тейсли за книгите на Алекс? Че били на теми като свикване на Конституционен конвент и история на Конгреса.

Най-отгоре в другата чанта беше кафяв бележник. С релефно отпечатан кръст в кръг. Точно както Тейсли го бе описала. Но как тези неща се бяха озовали тук? Като се имаше предвид, че Даян не бе ходила от месеци във Вашингтон, а бележникът е бил оставен върху бюрото на Алекс. Какво още му бе казала Тейсли за неканения гост в апартамента?

Имаше ключ.

Дани реши да направи следващата крачка. Напипа медальона в джоба си, извади го и й го показа.

На лицето на Даян се изписа изненада.

— Откъде имаш това?

— Ден-два преди да умре, Алекс мина покрай къщи. Явно го е изпуснал. Мислех да му го върна, но така и не успях.

Лъжата звучеше правдоподобно, защото визитата действително се бе състояла. Това бе последната им среща. Даян вдигна ръка към деколтето си и измъкна златна верижка. На нея висеше същият медальон с кръстче в кръг.

— Това е слънчев кръст. Древен символ, носи късмет. Хареса ми, затова поръчах да направят по един и за двама ни.

— В такъв случай го връщам на теб.

Даян се загледа в медальона, сякаш го виждаше за пръв път.

— Сега разбирам откъде си получил информация — каза накрая тя. — Трябваше да се досетя, че двамата си говорите.

Той реши да я остави да вярва в каквото си иска.

— Даваш си сметка — продължи Даян, — че няма причини да се държим враждебно. Съмнявам се, че някога ще се видим отново, затова нека се разделим, ако не като приятели, то като двама души, които са обичали Алекс.

Позата й беше царствена, с изправени рамене и гордо вдигната глава. И макар думите й да бяха лишени от емоция, тя правеше жест към него или може би просто приспиваше вниманието му. Все едно. Дани вече знаеше всичко, което можеше да научи.

— Дадено — отвърна той, после се сбогува и си тръгна.

Алекс имаше кабинет, в който Дани бе влизал много пъти. Сега му се искаше да хвърли един последен поглед вътре, макар да се съмняваше, че ще открие нещо важно. Всичко вече беше почистено, включително апартаментът във Вашингтон. Имаше лошо предчувствие, породено в резултат от дългогодишни политически битки.

Дани се върна в гостната и остана там още няколко минути, за да поговори със стари приятели. Губернаторът правеше същото, заобиколен от група хора в другия край на стаята. Даян се появи малко след него и излезе отвън на верандата, за да приема съболезнования. Наблюдавайки я внимателно, Дани не долови у нея дори следа от обичайното неразбиращо объркване на човек, сполетян от внезапна скръб. Налудничава мисъл премина през ума му.

Дани се извини и тръгна обратно по коридора, уж към тоалетната, а всъщност към кабинета на Даян. Вратата беше отворена и той надникна вътре. Нямаше жива душа, дори кучето се беше махнало. Той бързо влезе вътре, намери бележника в чантата и го пъхна в колана на панталона си отзад на гърба под сакото. После се върна обратно в гостната.

Едва четири месеца, откакто бе напуснал поста. А вече вършеше престъпления.