Стив Бери
Изчезналият орден (85)

83

Грант вървеше към мястото, където се бе разбил самолетът. Трябваше да види сметката на пилота, докато Проктър се занимаваше с жената. После щяха да изхвърлят труповете в реката, която щеше да ги отнесе, така че никой да не може да каже със сигурност къде са умрели. Самолетът бе прелетял без двигател над короните на дърветата и Грант бе чул трясъка от последния му удар в някаква преграда.

Той отново си бе възвърнал командването. Баща му го нямаше вече, Бог да го прости и на добър му час. Вече разполагаше с достатъчно парченца от мозайката, които Даян с лекота щеше да му сглоби. Освен това си бе върнал церемониалния ключ, пребърквайки трупа на баща си. След като приключеха с тези двамата, щеше да доведе Даян тук. Заедно щяха да решат загадката и да намерят трезора. Единствената пречка можеше да бъде орденът; той вече знаеше, че те съществуват и наблюдават всичко. Просто трябваше да бъде внимателен.

През короните на дърветата проникваха плахи слънчеви лъчи. Той забеляза останките от самолета, заплетени в клоните на величествен бор. Пилотът по чудо бе успял да избегне удара в земята. Той се приближи и огледа откритата кабина. Седалката беше празна, предпазните колани висяха разкопчани, от дълъг кабел на пет-шест метра нагоре във въздуха се полюляваха слушалки. На земята имаше шлемофон.

Той застана нащрек. Къде ли беше пилотът?

 

 

Малоун бе приземил самолета, използвайки короните на дърветата, за да убие скоростта и да смекчи удара. Кацането можеше да е и по-меко, но ултралекият летателен апарат бе оправдал името си, закрепвайки се в клоните на бора. Макар и надолу с главата, той бе успял да свали шлемофона, да се освободи от коланите и да слезе невредим на земята. Въоръжен беше с берета. Предполагаше, че някой ще дойде да го търси, затова бе заел позиция зад дънера на един от боровете и сега наблюдаваше приближаването на късо подстригания млад мъж. Беше същият от Залата с вкаменелостите. Грант Брекинридж. Точно този, който му трябваше.

 

 

Грант усещаше, че някой го гледа. Накъдето и да се обърнеше, вековни дървета се издигаха към небето, закриваха слънцето, хвърляха плътни сенки. Усещането бе подобно на онова, което бе изпитал в Кентъки преди месеци, когато разчиташе знаците по дънерите, търсейки един от тайниците със злато. Тогава си бе наумил, че някой от стражите го наблюдава, но никой не се бе появил и той благополучно бе изкопал монетите.

В далечината отекна изстрел. Най-вероятно Проктър бе застрелял жената. Трябваше да приключи с тази история.

* * *

Малоун наблюдаваше жертвата си. Този човек бе прострелял Стефани Нел без угризение. Положението не беше добро. Но остана скрит зад дървото, като бавно се местеше така, че с приближаването на Грант дънерът да остава между тях. Изчака, докато врагът отмина, после пристъпи след него и насочи оръжието си. Сухото изщракване беше красноречиво. Брекинридж се спря, но не се обърна.

— Знаех, че си някъде наоколо.

На Малоун не му беше до приказки.

— Хвърли пистолета.

— Познавам гласа ти. Ти си онзи същият от музея.

— За човек с такъв развит слух си доста непослушен.

— Ти от федералните ли си?

— Как мислиш?

— Може да си и от Рицарите на Златния кръг.

— Те са ти най-малкият проблем в момента.

Малоун го държеше на мушка. Този идиот май наистина си въобразяваше, че може да го надхитри. Очевидно до един момент му бе вървяло, колкото да си повярва, че е непобедим. Убийството на Мартин Томас, откриването на Камъка от Пътеката, прострелването на Стефани, задигането на Камъка сърце. Нелоша серия, макар понякога картите да бяха белязани срещу него.

Малоун реши да пробва още веднъж.

— Хвърли. Пистолета.

 

 

Грант държеше пръста си на спусъка. Обърнеше ли се веднъж, щеше да разполага с по-малко от секунда. Надеждата му бе, че този човек, макар и въоръжен, няма да има куража да го застреля. Разбира се, когато стане напечено, когато почувства опасност за живота си, всеки би могъл да убие. Но ако не правеше резки движения и действаше внимателно, може би щеше да приспи бдителността му и да го гръмне, преди мъжът да е разбрал какво го е сполетяло.

После и Проктър. Ако пък успееше да разсее този тук, може би Проктър щеше да му се притече на помощ и да реши проблема вместо него. Той чу повторната заповед да хвърли оръжието. Но не се подчини. Започна бавно да се обръща.

 

 

Малоун разбираше, че мъжът го изпробва. Това им беше проблемът на такива като него: не знаеха кога е моментът да се откажат. Брекинридж бавно се обръщаше, сякаш възнамеряваше кротко да пусне пистолета на земята и да се предаде. Дясната му ръка стискаше оръжието, докато лявата бавно се повдигаше нагоре. Маневра за отвличане на вниманието. При това доста нескопосана. Малоун реши да му даде докрай възможност, като се надяваше мъжът да не го разочарова. Както и стана.

Брекинридж рязко повдигна дясната си ръка. Но не стигна до хоризонтално положение. Малоун стреля. Куршумът проби кръгла дупка в челото на Брекинридж и излезе през тила му сред струя кръв и мозъчна тъкан. Смъртта настъпи мигновено, тялото падна на земята. Той свали пистолета надолу.

— Това беше за Стефани.

Сега трябваше да мисли за Касиопея. И той побягна обратно към руините.

 

 

Касиопея лежеше на каменистата земя; пумата не отделяше поглед от нея въпреки приближаващите се стъпки на Проктър през каменния лабиринт. Голямата котка ги бе чула и мускулите й за миг станаха напрегнати, после се отпуснаха. Животното бавно се изправи на крака.

Касиопея не помръдваше, затаила дъх.

— Бъди добро коте — промърмори тя, опитвайки се да овладее треперенето на гласа си.

Не виждаше спасение и от двете опасности. Можеше само да гледа случващото се. Проктър излезе иззад една скала, стиснал пушката с две ръце като ловец, който отива на сафари.

— Ти ми спести носенето на трупа ти до реката — заяви той, като я видя.

Пумата изръмжа. Той я чу и изстреля един куршум, който рикошира от скалата близо до главата й. Голямата котка побягна.

— Би било жалко да убия нещо толкова красиво — каза той. — За жалост, по отношение на теб не изпитвам подобни угризения.

 

 

Малоун откри трупа на Франк Брекинридж. Старецът бе загинал от огнестрелна рана. Това означаваше, че са останали само Касиопея и другият мъж. Но къде бяха? Той чу изстрел. Не беше далече. Някъде към реката. Той тръгна нататък, следвайки неравната камениста пътека. Горе в небето се обади лешояд, носен от първите за деня топли въздушни течения. Лошо знамение?

 

 

Касиопея винаги се бе питала кога ще настъпи краят. Много пъти бе предизвиквала съдбата, поемайки рискове, каквито повечето хора избягваха с цената на всичко. Но сега вече положението й беше наистина тежко — заклещена между тези огромни камъни, с реката зад гърба си, а на няколко метра от нея — въоръжен мъж.

— Нали разбираш — каза Проктър, — че това не е лично отношение?

— За мен е.

— Може би си права — изсмя се той.

— Вече не съм ви полезна?

— Боя се, че не. Пилотът на самолета вероятно е мъртъв и скоро ти ще отидеш да му правиш компания. След което ние, рицарите, отново ще потънем в забвение.

Ако пилотът беше Котън, тя имаше основания да вярва, че се е отървал. Защо не? Та той беше Харолд Ърл Котън Малоун! Най-добрият човек, когото бе познавала. И тя реши да направи нещо изненадващо. Нещо, което не бе правила от дете.

 

 

Малоун чу писъка. Силен. Пронизителен. Съвсем наблизо. При реката. Понеже Касиопея беше единствената жена на километри наоколо, това можеше да бъде само тя. Той се затича нататък.

 

 

Касиопея продължаваше с цирковия си номер, преструвайки се на смъртно уплашена, за да печели време.

— Очаквах повече смелост от теб — каза Проктър.

— На никого не му се умира.

— Е, сигурно. Но на теб ти е дошло времето.

— Няма ли как да се споразумеем? Както ми каза, жените са готови на какво ли не, когато са поставени натясно.

— Не и този път — поклати глава той и насочи пушката.

Касиопея имаше своите угризения, но не много. Бе живяла живота си по своя начин, при своите условия и не се оплакваше. Бе минала през възходи и провали, през грешки, нещастия и големи успехи. Най-много я беше яд, че с Котън няма да могат да довършат онова, което бяха започнали. Но тази битка бе приключила. Още можеше да скочи в реката, но Проктър просто щеше да я застреля. С вързани ръце щеше да бъде плаваща мишена. Явно наоколо нямаше жива душа, която да чуе писъците й. Хитрият й ход не бе успял. Затова тя изостави престорения страх, изправи се на крака и погледна дулото на пушката.

— Е, хайде де! Какво чакаш, дръпни спусъка!

— Никога не е лесно да убиеш човек — каза той. — Но понякога е необходимо.

Тя затвори очи. Отекна изстрел. Но тя не усети куршум да се забива в тялото й. Вместо това Проктър залитна напред, ударен от нещо в гърба. Тресна втори изстрел и главата му се пръсна от тежкия куршум. Тялото му се олюля и се строполи на каменистата земя. Тя изтича напред, заобиколи канарите, които закриваха погледа й, и видя Котън, застанал на ръба на скалистия бряг.

Господи, колко го обичаше!

— Добре ли си? — попита той.

— Вече да.

Тя се изкачи и го целуна страстно.

— Мислех си, че всичко свърши.

— Никога.

— Надявах се да чуеш писъка ми.

— Имаш късмет, благодарение на мен се отърва.

Беше прав. Макар в последно време по-често да се бе случвало обратното.

— Време беше да ми върнеш услугата.

— Не споря.

Той извади джобно ножче и преряза въжетата, с които беше вързана. Ръцете я боляха, пръстите й бяха изтръпнали и трудно се сгъваха. Касиопея ги протегна нагоре към небето.

— А какво става с баща и син Брекинридж? — попита тя.

— И двамата са мъртви.

— Благодарение на теб ли?

— Само онзи, който трябваше.

— Значи историята приключва?

— Не точно — отвърна той.

Касиопея знаеше какво има предвид.