Стив Бери
Изчезналият орден (80)

78

Даян огледа сцената, която се разкриваше пред очите й. Болнично легло, в него жена горе-долу на нейната възраст, покрита с жици и тръбички. А до леглото бившият президент й хвърляше погледи, които не предвещаваха нищо добро.

— Значи затова се е провалил бракът ти? — обърна се тя към него. — А смееш да съдиш мен, да ме порицаваш. С какво си по-добър?

— Не твърдя, че съм.

Даян насочи пистолета към него. Жената в леглото се пресегна и го хвана за ръката; в този жест имаше толкова обич, колкото и готовност да бъде до него.

— Не съм си давал сметка колко си болна всъщност — каза Даниълс.

— Щях да съм по-добре, ако не си бе навирал носа в делата ми. Но ти не можеше да стоиш настрана. Такъв си лицемер. Също като Алекс. И двамата с нищо не сте по-добри от мен. Между другото, срещнах любовницата му.

— Къде?

— В апартамента на Алекс. Заварих я да чисти, сякаш си беше у дома. И я застрелях. С два куршума.

Шокът, изписан по лицето на Даниълс, й достави наслада.

— Убила си я?

— Надявам се — вдигна рамене Даян.

Дани изпитваше здрав респект към пистолета, насочен в корема му. Новината за Тейсли му бе подействала като юмрук. Много хора заплащаха висока цена за случващото се. Трябваше да направи нещо с тази жена. Но Стефани го стискаше за китката, сякаш искаше да му каже: Внимавай, не прави глупости. Той не смееше да отмести очи към леглото. Погледът му беше прикован в жената срещу него. С пистолет в ръката.

— Баща ми беше забележителен човек — каза Даян. — Умен, уважаван от всички. Ръководеше един от най-добрите музеи. Преди да умре, ме помоли да довърша започнатото от него.

— Да издириш трезора?

— Ако слушаш рицарите, това злато е тяхно. Само че не е. Те са били най-обикновени крадци. Съкровището принадлежи на онзи, който го открие.

— Един мъж вече загина. Една жена може би също вече е мъртва в апартамента на Алекс. Не ти ли стига пролятата кръв?

Морализаторският му тон я вбесяваше.

— Това е между теб и мен.

— Разбирам. Ти уби Алекс.

— И кое те кара да мислиш така?

— Видях видеозаписа. Предполагам, че ти също.

— Рицарите са влезли в контакт с теб?

— О, да. Разговарях лично с командира им, който ми обясни за теб и Алекс. Наблюдавали са ви. После ми показа и видеото. Не трябваше да го убиваш.

— С Алекс толкова си приличате! — възкликна тя, постепенно повишавайки глас. — И двамата сте самодоволни фукльовци, свикнали с властта, с раболепието на хората около вас. Алекс беше глупак. Също като теб. Никога в живота си не сте заемали категорична позиция.

— Аз бях президент два пъти.

— И какво постигна? С какво престоят на Дани Даниълс в Белия дом ще се запише в историята? Колко компромиса направи, за да постигнеш онова, което искаше? С колко различни интереси се наложи да се примиряваш?

— Достатъчно, за да си върша работата. И достатъчно, за да открия убийцата на моя приятел.

Дани нямаше никакво намерение да отстъпва. Ако тази жена бе решила да го убие, нека. Но той помнеше предупреждението на Стефани: от куршумите боли.

— Даян, всичко свърши. Не влошавай положението си.

— Върви по дяволите, Дани. Да вървят по дяволите и онези рицари. Баща ми ги мразеше и аз също.

— А тогава защо носеше кръст в кръг на шията?

— Това беше по идея на брат ми. Той искаше всички да се чувстваме като част от едно велико движение. Разбира се, жени никога не са били приемани за рицари. Сигурна съм, че и днес е така. Клуб за мъже. Само че аз научих Ванс какво да прави.

Стефани отново го стисна предупредително за ръката.

— Какво ще правиш с Ванс? — попита Даян.

— Той ще бъде спрян. Още тази сутрин.

— Не и ако си мъртъв.

Респектът му към пистолета се удвои. Тази жена бе убила веднъж. Може би два пъти. Какво й пречеше да го направи и трети път? Тя очевидно бе готова на всичко, за да постигне целите си. Подиграваше му се за компромисите, които бил правил. Но нейната представа за безкомпромисност включваше и убийство на опонента. За него тази възможност никога не бе съществувала.

— Мразя ви — изсъска тя. — Мразя ви с всяка клетка на тялото си.

Но в очите й Дани прочете опровержението на нейните думи.

— Не, ти не мразиш нас.

В зениците й проблесна гневна искра.

— Мразиш себе си.