Метаданни
Данни
- Серия
- Котън Малоун (12)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Lost Order, 2017 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Боян Дамянов, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически приключенски роман
- Конспиративен трилър
- Рицарски приключенски роман
- Търсене на съкровища
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Стив Бери
Заглавие: Изчезналият орден
Преводач: Боян Дамянов
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Обсидиан
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Абагар“ АД, В. Търново
Излязла от печат: 19.10.2017
Редактор: Свилена Господинова
Технически редактор: Вяра Николчева
Коректор: Симона Христова
ISBN: 978-.954-769-437-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8615
История
- —Добавяне
70
Вторник,
27 май, 1:30 ч.
Малоун погледна през прозореца и видя как светлините на Вашингтон се отдалечават под него. Току-що бе излетял с един Гълфстрийм на Министерството на правосъдието — същия, който го бе закарал до Арканзас и обратно. Още един ден бе отминал, а в началото на новия той отново летеше на запад. Този път обаче предвидливо си бе осигурил транспорт, а щом получи доклада от агента на летище Манасас, се поздрави, че е постъпил правилно.
Баща и син Брекинридж си тръгваха от града. Полетният им план посочваше като дестинация друго такова регионално летище край Таос, Ню Мексико. Средище на артисти и художници, градът се намираше на стотина километра северно от Санта Фе в планините Сангре де Кристо. Имаха близо два часа преднина, но пилотите от министерството смятаха, че биха могли да я скъсят. Бащата и синът пътуваха с по-бавен лиърджет, регистриран на името на някой си Ричард Чой с адрес в покрайнините на Вашингтон. В отряда трескаво събираха всякакви данни за Чой, който сигурно бе свързан по някакъв начин с Рицарите на Златния кръг.
Рик Стам бе останал във Вашингтон, за да наблюдава изработването на дигитални изображения на Камъка сърце и Камъка от Пътеката, които щяха да им дадат представа с какво си имат работа. Но Малоун носеше със себе си дневника на Ангъс и вече го беше прочел страница по страница, макар да не бе открил нищо набиващо се в очи. Томчето изглеждаше прекалено чисто, с грижливо изписани страници, без грешки и зачертавания, за да бъде оригинален екземпляр. Най-вероятно беше препис. Той допускаше, че лично Адамс го бе писал, тъй като и титулната, и последната страница бяха подписани с обработен класически почерк:
Ангъс (Котън) Адамс
Неговият дядо му бе разправял, че след войната Адамс никога повече не се появил в Средна Джорджия. Около 1900-ата година най-големият му син се върнал със семейството си, за да стане фермер. Това бил бащата на дядо му. Който носел със себе си цял куфар от предвоенните писма на своя баща, разни лични книжа, някоя и друга илюстрация и рисунка, както и една книга.
На малкото бюро пред него имаше лаптоп. Стам му го бе предоставил и той бързо влезе в интернет и установи видеовръзка. На екрана се появи усмихнатото лице на Стам, който се намираше в архива на Музея на американската история.
— Успяхме! — каза уредникът. — Погледни! Двата камъка, съединени в едно.
Ново изображение изпълни екрана.
— Поне сега знаем крайната точка — каза Малоун.
Линията с точките от Камъка сърце вече продължаваше в друга подобна на Камъка от Пътеката, очертавайки път с девет обозначения. Обърнатото U показваше, че на края на пътя ги очакваше мина. Но от онова, което му бе разправял дядо му, той знаеше, че стрелката, сочеща от камата към мината, означава опасност. Недвусмислено предупреждение.
— Пак нямаме отправната точка — отвърна Стам.
Наистина нямаха. Той допускаше, че все още липсващият Камък Алфа би трябвало да съдържа останалите девет обозначения, с които да се изпълни указанието от Вещерския камък.
Отивам на 18 места.
А също и отправната точка на това пътуване.
Нещо му казваше, че Франк Брекинридж не работи при същите ограничения. Той беше запомнил всяка дума, казана от стареца по време на посещението му при него. Бяха разговаряли за историята на Гражданската война. За Джеферсън Дейвис. Линкълн. Рицарите. И тогава…
— Мамка му… — промърмори той.
— Какво има? — попита Стам.
— Брекинридж ме изпитва по камъните и по шифъра и аз се справих. После ме пита дали бих искал да се срещна с командира, докато съм във Вашингтон. Аз си помислих, че под „командир“ разбира предводителя на рицарите. Питах го къде ще бъде срещата. И той ми каза: „В неговия Храм на справедливостта, къде!“.
— Ти знаеш какво означава това, нали?
— В сградата на Върховния съд. Чел съм историята й. Когато са се нанесли в нея, повечето от съдиите не били доволни. Цялата сграда е построена от мрамор и прилича на някакъв древногръцки храм. Смятали са я за претенциозна и неподходяща за целта. Един казал, че му идва да ходи на работа, възседнал слон. Друг оприличил съдиите на девет черни бръмбара в Храма на Карнак. Тази аналогия придобила гражданственост и сградата била кръстена Храм на справедливостта. Толкова се бях замислил за други неща, че не забелязах несъответствието.
Стам изглеждаше озадачен.
— Докато разговаряше с мен, Брекинридж сякаш се бе пренесъл някъде към края на войната. Върховният съд тогава е заседавал в старата зала на Сената в зданието на Капитолия. Новата сграда е построена едва през хиляда деветстотин трийсет и девета. И така, в тъй нареченото си умопомрачение защо той я нарече „Храм на справедливостта“?
— Може просто мислено да е пътувал напред-назад във времето.
— Може, но не е. Знаем, че старецът не е луд. Той ми съобщаваше нещо. Казваше ми, че няма доверие на командира си. Думите му бяха: „С това плешиво теме и малко косица отстрани прекалено много прилича на свещеник“. Кого си представяш, като чуеш това?
— Председателя на Върховния съд Уестън.
— Именно!
— Не може да бъде! — възкликна Стам. — Уестън е командирът на ордена?
— А защо не? Той определено знае много по въпроса. Освен това не мисля, че Брекинридж ми направи онзи намек за Върховния съд случайно. При него всяко нещо беше строго пресметнато. Той ни насочи към гробницата на Смитсън, той ни насочи и към Уестън.
— Дявол да го вземе, трябва да сме сто процента сигурни, преди да нагазим в това — отвърна Стам.
Малоун, загледан в дневника, се съгласи.
— Което обяснява откъде знае толкова много за моя род и за Ангъс Адамс. Както и големия му интерес към тази тема. Чували ли сте се с него?
— Не, от няколко часа.
Всичко започваше да си идва на мястото. Малоун погледна часовника си.
— Трябва да кацнем в Ню Мексико около пет сутринта — каза той на Стам. — Продължавай да работиш по снимките. Трябва ни най-доброто възможно качество.
— Искаш ли да говоря с Уестън?
— Не. Имам нещо по-добро предвид.