Стив Бери
Изчезналият орден (7)

5

Касиопея се шмугна в гъсталаците и както я бе помолил Котън, започна да тича насам-натам, за да отвлече вниманието на снайпериста.

Ето че отново бяха влезли в битка. Опасността им даваше сили и когато твърдяха обратното, те сами не си вярваха. Тази поредна задача се бе сторила особено интересна на Котън.

Проехтя изстрел. Тя се закова на място. Да се прави на стръв не беше особено разумно, винаги имаше възможност да я улучи заблуден куршум или наоколо да се спотайва втори стрелец. Вече съжаляваше, че си е направила шега с Котън, като не му бе казала още отначало, че е отвън и се опитва да го измъкне. Очевидно той бе станал жертва на нападение; цицината на главата му изглеждаше достатъчно сериозна, за да я види лекар. Но тя знаеше, че нищо подобно няма да се случи. Не беше в негов стил. По време на полета от Вашингтон той й бе разправил за роднините си по майчина линия — едри земевладелци, подкрепяли Юга в периода преди Гражданската война и впоследствие сражавали се на страната на Конфедерацията, докато родът на баща му беше от северните части на Джорджия и в него имаше привърженици и на юнионистката кауза.

Нейните родители се гордееха с европейските си корени. Тя бе възпитана да познава и цени това наследство, въпреки че родителите й бяха избрали път, различен от този на своите предци. В крайна сметка и тя бе направила свой избор — понякога добър, понякога не толкова. Самият Котън бе изиграл важна роля в някои от тези решения. Тя се бе съпротивлявала срещу намесата му, опитвала се бе да отрича чувствата си, докато накрая бе разбрала, че съдбата й е свързана с неговата. Което вече не я смущаваше. Той беше изключителен човек. Заедно бяха минали през какво ли не. Всеки от двамата бе спасявал другия в беда. Той й засвидетелстваше своята обич и уважение и тя му отговаряше със същото.

Касиопея продължи да се провира през храсталаците, като умишлено вдигаше шум, създавайки впечатление, че поема в една посока, после тихомълком тръгваше в обратната. Проехтя нов изстрел и куршумът изсвири между дънерите на дърветата далече зад гърба й. Номерът явно минаваше. Котън беше тръгнал по една пътека нагоре към билото, когато тя също откри възможност да заобиколи стрелеца и двамата заедно да му излязат в гръб.

Животът й определено не беше лишен от приключения. Касиопея живееше във френско шато и в съседство с него възстановяваше замък от XIII в., използвайки единствено сечива и материали от онова време. Семейството й бе притежавало солидни компании със стотици милиони евро годишна печалба. Като единствена наследница на баща си, тя бе поела семейния бизнес. И се бе справила. Понякога се появяваше в офисите на фирмите си, но като цяло бе дала на мениджърите си пълна свобода на действие.

Касиопея вдигна от земята два камъка с размерите на юмрук и ги захвърли вляво от себе си. И двата предизвикаха желания шум и ефект. Тресна изстрел, куршумът изсвири в посоката, където бяха паднали камъните, и тя използва момента, за да притича до основата на възвишението. Нагоре нямаше ясно очертана пътека, но наклонът не беше кой знае колко стръмен и тя се заизкачва. За щастие, беше облечена с джинси, плътна риза и с ботуши на краката, а дългата й черна коса беше стегната в кок на тила, за да не й пада в очите. Челото й беше лъскаво от пот, очите я смъдяха. Касиопея беше благодарна на съдбата, че бе срещнала Котън Малоун. Той беше с няколко години по-възрастен от нея, висок и широкоплещест, с пясъчноруса коса и сериозно лице. В зелените му очи танцуваха закачливи пламъчета; те я бяха запленили не по-малко от битките, които той водеше със себе си, за да не разкрие чувствата си докрай. Всяко негово движение изглеждаше добре премислено и балансирано. След онова, което се бе случило между тях напоследък, тя бе решила никога повече да не повтаря грешката да си въобразява, че би могла да живее без него.

Обикновено й беше много трудно да го измъкне от Копенхаген. Той вече не живееше с мисълта, че е негов дълг да спасява света. Дванайсет години като един от агентите на Стефани Нел от отряд „Магелан“ му стигаха. Вече се бе научил да казва: „Това не е мой проблем“. Но истината беше, че някои проблеми видимо го привличаха. А нещата все повече опираха до пари. В случая обаче проблемът го бе привлякъл заради връзката със семейната му история. И с един негов прадядо.

Ангъс Адамс. Който, както бе установил, навремето работил като шпионин за Конфедерацията и също като него бил известен с прякора Котън.

Касиопея закри очи срещу следобедното слънце и продължи да пълзи напред; стрелбата бе престанала. Котън сигурно в този момент се изкачваше от другата страна, затова тя спря и легна на топлата земя, за да му остави време да поведе атаката.

Тя знаеше малко за института „Смитсониън“. Едно от най-големите хранилища на информация в света, институтът внушаваше респект дори със споменаването на името си, което в съзнанието на повечето хора се асоциираше с история, мистерии и приключения.

И ето че те сега бяха тук. Въвлечени в поредното приключение. Макар и не чак толкова романтично като онези в книгите или по филмите. Искаше ли да се омъжи за Котън? Странна мисъл при тези обстоятелства. Но напоследък Касиопея все по-често претегляше тази възможност. Или може би просто си фантазираше. Всеки си има своите фантазии, нали? Защо пък тя да бъде изключение? Бракът не беше сред нещата, които бе обмисляла досега.

За момента обаче трябваше да се съсредоточи върху непосредствената задача: как да притиснат натясно този стрелец. А какво щеше да стане по-нататък, можеше само да гадае. Ето това им беше хубаво на приключенията. В живота, както и в любовта. Човек никога не знае как ще свършат.