Стив Бери
Изчезналият орден (67)

65

Дани не знаеше какво да мисли. Нямаше представа кой е източникът на модулирания глас в тъмната закусвалня, нито имаше някаква причина да му вярва. Но Фризъл беше друго нещо. Той познаваше този човек от години и никога не се бе съмнявал в думата му.

— Пол — каза Дани с тих и равен тон. — Ще ти се наложи да се поясниш. Всичко това е доста смахнато, ако разбираш какво искам да ти кажа.

— Разбирам. Но ти беше прав. Аз съм рицар на Златния кръг. Господинът отсреща е сегашният лидер на ордена ни.

— Който смята за нужно да се крие?

— Дълго време стояхме в сянка — обади се гласът. — Така ни се струва по-безопасно. Присъствието ми тук тази вечер е огромен жест от моя страна.

— Сигурно трябва да се чувствам поласкан. Ще ме прощавате, но не съм.

— Дани — каза Пол, — откакто разговаряхме предишния път, аз трябваше да дам становище. Колегите ми ме питаха дали може да ти се има доверие. Аз им казах: абсолютно.

Той разбра. Неговият приятел бе гарантирал за него, затова не биваше да прекалява със сарказма.

— Орденът е играел важна роля през Гражданската война — продължи Пол. — И, да, защитавал е робството и е прибягвал до насилие. Ужасни неща. Но такива са били времената. След войната минал в нелегалност. Радикалите постепенно отпаднали. Управлението поели нови хора, с по-умерени идеи, прагматици.

Той си спомни за бележника на Кенет Лейн.

— Като Александър Стивънс?

— Точно така. Членувал е до смъртта си — каза модулираният глас отсреща. — Бил е блестящ ум. Ако хората са го били послушали, нямало да се стигне до гражданска война. Промяната, към която се е стремил Югът, щяла да настъпи със законни средства. За съжаление, неговата рецепта за революция била отхвърлена.

— Например чрез свикване на втори Конституционен конвент?

— Именно — каза Пол.

— Преди войната идеята е била да се работи точно за такова събрание — продължи гласът. — Което да доведе до прецизиране на Конституцията. Да реши всякакви спорове. И ако тези промени са били приети от щатите, нямало да загинат половин милион американци. За съжаление, безотговорното мислене е надделяло.

Което му напомни думите на Рет Бътлър от „Отнесени от вихъра“ за американския Юг. Една реплика, която открай време му беше любима: „При нас има само памук, роби и надменност“.

— След войната, по време на Реконструкцията — продължи гласът, — са били невъзможни каквито и да било конституционни промени, даващи предимство на Юга. Южните щати са нямали право на самоуправление. Северът просто ги е прегазил, поставяйки начело военните коменданти вместо избрани от народа губернатори. Но през седемдесетте, когато Югът поел в свои ръце управлението си, било решено, че правата на щатите са по-важни от промените в Конституцията. Разбира се, Северът също не е бил бастион на прогреса. Там също е имало скрепена със закони сегрегация. В крайна сметка Върховният съд улеснил това, като постановил, че принципът „разделени, но равни“ не е в нарушение на Конституцията. Глупаво решение, но превърнато в закон. И така, Югът останал доволен.

— Ти знаеш какво се случва по-нататък — намеси се Пол. — През двайсети век милиони жители на северните щати мигрират на юг, променят баланса на силите в Конгреса и електоралните гласове на президентските избори. Югът се възражда. Днес без победа в южните щати е невъзможно да станеш президент. И докато това се случваше, орденът търпеливо изчакваше. Членската ни маса се сви от десетки хиляди през деветнайсети век до около петстотин и петдесет души понастоящем. Ние не сме фанатици, Дани, не сме радикали или терористи. Ненавиждаме робството и сегрегацията. Нито сме романтици, копнеещи по някакво идеализирано предвоенно минало. Ние сме просто патриоти, които не приемат някои от основните положения в управлението на тази държава, и смятаме да ги променим със законни средства.

Тогава той разбра.

— Не по начина, който е избрал Лушъс Ванс.

— Именно — каза гласът. — Даян Шъруд го е научила на неща, които знаят само хората от ордена. Тя ги е разбрала от баща си. Дейвис Лейн не беше един от нас, но знаеше много. Това бе отчасти по наша вина, бяхме го приобщили заради достъпа му до архивите на „Смитсониън“. За съжаление, твърде късно разбрахме, че Лейн се е интересувал единствено от богатството ни.

— Имате ли пръст в това, което се случва сега в „Смитсониън“?

— Запознати сме със ситуацията — каза гласът. — И това е още една от причините за този разговор.

— Дани — вметна Пол, — онова, което планира Ванс, е лудост. То би съсредоточило твърде голяма власт в ръцете на председателя. Но тъкмо такава поправка ще бъде предложена за гласуване. И Комисията за правилниците ще я приеме още утре. Вече усещам какви са настроенията в пленарната зала. Готови са на всичко. При това не си затварят очите пред факта, че Ванс ще разполага с огромна власт, но го смятат за свой и са готови да гласуват доверие на него, а не на Сената или на президента.

— Ванс ще бъде императорът на Капитолийския хълм. Няма да можете да се изпикаете без негово разрешение.

— А това е последното, което искаме да се случи — каза гласът.

— Не сте му фен, а?

— Не бих казал.

Очите на Дани вече се бяха адаптирали напълно към тъмнината. През щорите на прозорците едва се процеждаше светлина. Източникът на гласа се намираше на няколко метра от него, седнал в едно от тъмните сепарета, и беше невъзможно да се различат чертите на лицето му. Дани бе забелязал ключове за осветлението до входната врата. Изпитваше голямо желание да се види лице в лице със сегашния командир на Рицарите на Златния кръг. Нищо в акцента, тембъра на гласа, дикцията или синтаксиса на изреченията му не подсказваше каквото и да било за неговата самоличност.

— Кажете ми, господин президент — каза гласът, — запознат ли сте с Конституцията на Конфедерацията?

За да спечели време, той излъга.

— Не твърдя, че съм.

— Интересно признание на човек, който е бил губернатор на Тенеси.

— Това не е тема, която вълнува много хора в днешно време.

Тонът му казваше: освен откачалки като вас.

— Струва си да се запознаете. Изумителен документ. При това е бил съставен за броени седмици, само по себе си забележителен факт. Още в преамбюла се обръща недвусмислено към благосклонността и напътствието на Всевишния. Доста силно изказване. Не оставя никакво съмнение за позицията на съставителите. Има още много съществени различия с първоначалната версия. Може ли да ви посоча няколко?

— Разбира се.

— Например така нареченото частично вето, даващо право на президента да приеме някои и отхвърли други разпоредби на един и същ законодателен акт. Както много добре знаете, при сегашната Конституция президентът няма такива правомощия. А би било добре да ги има, нали?

Определено би било добре.

— Забранени били защитните тарифи, за да не може нито едно производство да ползва неправомерни предимства. Конгресът нямал право да опрощава дългове. Нито пък можел да покрива благоустройствени разходи в рамките на един щат. Всеки щат трябвало да бъде оставен да се оправя сам с вътрешните си дела. Никакви закони за гарантирана държавна хранилка на когото и да било. Имало изрично изискване към пощите да минат на пълна самоиздръжка. Представяте ли си? Добавени били дори конкретни разпоредби за предотвратяване на корупция в разходването на публични средства. Но което било най-важно: щатите, а не централното правителство били носители на върховната власт. И, да, Конституцията все още разрешавала робството и отричала правата на робите. Това е единственият й недостатък, голяма грешка за онова време. Но искам да знаете, че нито един от членовете на ордена през последните седемдесет и пет години не вярва в отнемането на граждански права. Това противоречи на всичко, което представляваме.

— Това включва ли и малцинствата? Хомосексуалисти?

— Абсолютно.

— Е, добре — каза Дани. — Разбирам какво ми казвате. Конфедерацията е имала и своите добри страни. Които биха могли да помогнат в голяма степен за поправяне на недостатъците на сегашното държавно управление. Но нека си го кажем, този документ вони на робство. Никой не би се позовал на него като авторитетен източник. Вижте само какво стана с бойното знаме на Конфедерацията. Днес самият му вид предизвиква всеобщо отвращение.

— И правилно — каза гласът. — Но промените, от които се нуждаем днес, засягат всички раси. И черни, и бели искат промяна в управлението.

— Само че от различен вид.

— Не непременно — възрази Пол. — Ванс се ползва със симпатиите на черната общност в Конгреса за това, което възнамерява да направи. Те ще го подкрепят.

— Защото им мирише на завземане на властта. Дават си сметка, че ако Ванс стане по-силен, и за тях ще има по нещо.

— Разликата между нас и Ванс — намеси се гласът — е, че ние се стремим към промени, приети по законен път, от Конституционен конвент, след открит дебат и обсъждане, и впоследствие представени за ратификация от отделните щати.

— И сте готови на всичко, за да стане това.

— То е наше право. Аз съм готов да поверя съдбата на тази страна на народната воля. А вие готов ли сте?

За жалост, нещата не бяха толкова прости. Всички учени и анализатори бяха единодушни, че свикването на Конституционен конвент отваря вратата към неизвестното, към една игра без правила, която никой не знаеше как ще приключи. Някои твърдяха, че Конвентът би могло да се ограничи до конкретна тема. Според други подобно ограничение само по себе си би било незаконно. Все пак Конституционният конвент от 1787 г. е бил свикан с единствената цел да ревизира съществуващия Устав на Конфедерацията. Вместо това той го отменил изцяло и създал напълно нова форма на конституционно управление. Така че, ако един излязъл от контрол конвент е свършил работа на бащите-основатели, той би могъл да послужи и на всеки след тях.

— Нямате никакъв контрол върху онова, което може да се случи — каза Дани. — Вашият конвент може да се изроди в хаос. Показателно е, че никога досега такъв не е свикван. Дори и от вашите мъдри предци от средата на деветнайсети век. Те не са водили битките си на тъмно, като по-безопасно.

— Така е — отвърна гласът. — Но сега времената са различни, а с тях и нравите. А вие какво, господин президент, не смятате ли, че американският народ ще преживее един конвент? Все пак това е тяхната държава. Между другото, конфедератите и в това отношение са били по-прогресивни. Тяхната версия на член пети е задавала минимален праг от три щата за свикване на конвент. Докато сегашната Конституция изисква тромаво мнозинство от трийсет и четири, което въпреки всичко сме на път да постигнем.

— Непосредствената ни грижа — каза Пол — е да спрем Ванс. Но аз не мога да го направя. Аз съм един от членовете на Комисията за правилниците. Да му се противопоставя открито би било самоубийство, а с това ще загубим нашите очи и уши в комисията. Трябва ти да го спреш.

— Точно това планирах да направя.

— Дойдох тук — продължи гласът, — за да чуете нашата позиция по въпроса. Знаем за приятелството ви с Алекс Шъруд. Знаем също, че Кенет Лейн се е опитал да привлече сенатора като съучастник в замисленото от него, сестра му и Ванс. Нужно ли е да ви казвам, че Лейн се опитваше да изиграе и двете страни? Когато разбрахме за неговото двуличие, започнахме внимателно да следим всички заинтересовани. Лейн за нищо на света не е трябвало да намесва сенатора. Знаем, че Шъруд е казал на жена си, че възнамерява да протестира срещу действията на Ванс. Няма и два часа по-късно, той е мъртъв.

— Какво искате да ми кажете с това?

Пол се приближи и му показа смартфон, на дисплея беше отворен видеоклип. Даян и Алекс. Потънали в разговор. Алекс пушеше лула. Поговориха още малко, после Даян сякаш заплака. Алекс понечи да я успокои. Тогава тя го бутна от скалата в пропастта.

Дани не вярваше на очите си. Той вдигна поглед към Фризъл, чиито изопнати черти се виждаха ясно на светлината от телефона.

— Тя го е убила? И вие сте знаели, но не сте предприели нищо? — обърна се той и към двамата.

Тъмната фигура насреща запази надменно мълчание. Дани добави натъртено:

— Зададох ви въпрос.

— Спорехме как да постъпим — отвърна гласът. — Всички възможни варианти за действие бяха съпътствани от съответните рискове и ползи. Чухме вашия разговор с госпожа Шъруд в кабинета й след погребението. Знаем и за Тейсли Форсбърг. А когато днес предизвикахте Ванс в „Уилърд“, разбрахме, че сте назначен за сенатор. Вие се стремите да научите истината, господин президент. Ние също.

— А какво ще кажете за Ванс?

— Доколкото знаем, той не подозира нищо за убийството. Впоследствие пита госпожа Шъруд, но тя отрече да е сторила нещо нередно.

— Вие навсякъде ли сте сложили бръмбари?

— Само където трябва.

— И тогава решихме, че трябва да говорим с теб — каза Пол.

— Спрете Лушъс Ванс — допълни гласът от тъмното. — Направете каквото е необходимо. Нека да…

Дани се хвърли към електрическия ключ и го щракна. Флуоресцентните крушки на тавана примигнаха, запукаха, постепенно загряха и обляха помещението с ярка светлина. Той примижа и впери поглед напред, но мъжът беше изчезнал. Дани се втурна през салона към вратата, която водеше към кухнята. Бутна я и видя задния изход. Той дръпна бравата и излезе навън. Само за да види как чифт задни светлини на автомобил завиват зад сградата и изчезват в мрака.