Стив Бери
Изчезналият орден (66)

64

Грант наблюдаваше как Рик Стам и мъжът от Залата с вкаменелостите отварят гробницата на Смитсън. Той бе слязъл от Северната кула и незабелязано се бе добрал до галерията от противоположната страна. Докато заемаше позиция, баща му бе слязъл до сутерена, за да изключи осветлението, с което да спечелят няколко ценни секунди преднина. Двамата се бяха разбрали да се уговарят чрез есемеси.

Междувременно Даян два пъти му звъня, но той игнорира обажданията й. До момента дори не бе подозирал, че баща му има мобилен телефон, но това далеч не беше единственият шок през последните часове. Старецът явно познаваше всеки квадратен сантиметър от Замъка, включително електрическата инсталация, така че миг след като той му сигнализира с есемес, че камъкът е намерен, светлините угаснаха.

Грант се възползва от тъмнината, за да нахлуе в криптата. Камъкът сърце лежеше на пода. От баща си знаеше, че разполага с броени секунди, преди да се включи аварийното осветление, което щяло да мъждука в червено, но да хвърля достатъчно светлина, за да издаде присъствието му. Затова той реши да действа бързо. Блъсна встрани двамата мъже, които бяха приклекнали на пода, и грабна камъка.

 

 

Малоун се строполи на пода, сякаш покосен от играч на ръгби от противниковия отбор. Не виждаше нищо, пред очите му се въртяха цветни кръгове от резкия преход между светло и тъмно. Но определено изневиделица се бе появил някой. И този някой сега се отдалечаваше с бърза крачка. Той се претърколи на една страна и скочи.

— Добре ли си? — попита той Стам.

— Нищо ми няма.

Близо до изхода се запалиха червени светлини.

— Аварийното осветление — каза уредникът.

Малоун изтича навън от криптата точно в момента, когато нечия сянка зави към Аулата, носейки внимателно нещо в ръце. Камъкът сърце.

Той извади пистолета си. Прицели се. И стреля.

 

 

Грант беше в еуфория. Бе успял да задигне камъка, който се оказа лесен за носене, и бягаше с него. Намираше се отново в Аулата, където бе успял да се изплъзне на онази жена от Министерството на правосъдието. Още няколко крачки и щеше да е в безопасност. Отекна силен трясък. Куршумът профуча покрай ухото му и рикошира в една от каменните колони. Той се скри зад друга колона.

— Няма да излезеш жив от тук! — чу се мъжки глас.

 

 

Малоун го бе хванал в капан. Дори на смътната червеникава светлина беше ясно, че няма къде да се скрие от куршумите му. Нямаше представа дали обектът беше въоръжен, но той допускаше, че е. Стам се приближи зад него.

— Всичко плътно ли е заключено? — попита го той.

— Абсолютно! Той път не се предвиждат аварийни изходи.

Бяха застанали до една ниска стена, а зад колоните се виждаше Аулата. Двойната врата, която водеше към Шърмър Хол, внезапно се разтвори с трясък.

— Капитан Адамс! — изрева мъжки глас. — Колко любезно от ваша страна да ни навестите!

Франк Брекинридж. Все още играещ роля. Но сега държеше пистолет. Който вдигна и изстреля три куршума по тях. От тази страна бяха открити и Малоун реагира, като събори Стам по очи на пода и се просна до него зад ниската стена. Над главите им изсвириха куршуми.

 

 

Грант използва появата на баща си, за да изскочи от укритието си и да изтича навън през двойната врата, която Франк затвори зад тях.

— Да побързаме! — каза старецът.

И двамата се затичаха напред.

 

 

Малоун скочи на крака и видя, че двамата неканени гости се бяха измъкнали. По-добре беше Стам да остане, но на него му трябваха познанията на уредника за сградата. Затова Стам тръгна напред и го поведе по един тесен коридор, по който се озоваха в сводестото изложбено пространство на Шърмър Хол. Той се приближи до вратата, водеща към аварийното стълбище, и опита бравата. Беше заключена. А и алармата не се бе задействала. Това означаваше, че бяха използвали тайното стълбище.

Стам посочи сводестата дървена врата с надпис ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН и извади от джоба си връзка ключове, от която отдели един.

— Брекинридж е имал ключ? — попита Малоун.

— Очевидно.

Двамата заслизаха по стълбището, понеже Стам вече му бе обяснил, че освен ако мъжете не се научеха да летят, от горните етажи няма изход навън. В подземието влязоха в кабинета на Стам. И чуха движение.

 

 

Грант забеляза, че баща му далеч не е толкова енергичен, колкото държеше да си мислят околните. Слизането им бе отнело твърде много време, а бягството по коридорите се забави допълнително от факта, че Франк се беше задъхал. За жалост, тази мисия беше предвидена да се изпълнява от двама души.

Той знаеше, че са се насочили към Рипли Сентър, който се падаше отвъд квадратния вътрешен двор и градините на института, дори по-ниско от подземието, където се намираха в момента. Сградата беше вкопана в земята и в нея се помещаваха картинни галерии, офиси и конферентни зали. Входът за публика беше на нивото на земята; минаваше се през един павилион с меден покрив непосредствено до Замъка, но по-нататък имаше и няколко аварийни изхода.

Вървяха по дългия коридор, който щеше да ги изведе до една двойна врата, откъдето щяха да вземат асансьора и после по стълбището, водещо надолу към центъра. Грант винаги бе намирал за необичайно за най-горния етаж да се натиска бутон 1, а за най-долния — 3.

Засега като че ли никой не ги преследваше. Баща му обаче беше останал без дъх. Слязоха с асансьора до равнището на конферентните зали и излязоха от кабината. С високите си тавани и осветени стъклени панели помещението по нищо не приличаше на подземие.

— Насам — каза баща му.

* * *

Малоун беше застанал до вратата, която водеше от кабинета на Рик Стам към подземието на Замъка. Двамата се бяха отказали да преследват натрапниците по-нататък.

— Ти се оказа прав — каза Стам.

След като Малоун установи, че Брекинридж иска от тях да отворят гробницата вместо него, а после разбра и че синът е убиецът, когото търсеха, двамата се обадиха на охраната и разпоредиха засилено видеонаблюдение на двата входа на Замъка. Почти веднага баща и син бяха забелязани да влизат поотделно. Срещнаха се в Шърмър Хол. Оттам Стам заключи, че се крият някъде из горните етажи на кулата, както се и оказа. Планът предполагаше да пожертват Камъка сърце, но основната им цел бе да си набавят достатъчно цифрови снимки. И те я бяха постигнали.

От дома на Брекинридж той се бе обадил на отряда; междувременно още двама агенти бяха изпратени във Вашингтон, за да разследват стрелбата по Стефани. Малоун поиска двамата да бъдат зачислени под негово командване. Макар вече да не беше служител, а само понякога да го наемаха да помага срещу хонорар, хората в Атланта държаха на неговото съдействие и с радост удовлетвориха желанието му. Затова той даде указания на двамата агенти какво точно се очакваше от тях.

— Камерите отново са включени — каза Стам.

Той пристъпи към бюрото си и видя как двамата Брекинридж преминаха през Рипли Сентър, после се изкачиха по стълбите и потънаха в градините.

— Позна! Измъкнаха се точно както бе предвидил.

— Познавам си сградите. Поне колкото Брекинридж.

Но бягството трябваше да бъде убедително. Затова той им бе уредил едно прощално шоу.

* * *

Грант следваше баща си; двамата излязоха от павилиона и тръгнаха през градините между Замъка и Индипендънс Авеню. Наоколо се разхождаха хора и се наслаждаваха на осветените лехи с пролетни цветя; портата „Ренуик“ стоеше отворена до късно през нощта.

— Моят човек — каза Франк — трябва да ни чака в колата.

Той все още носеше Камъка сърце. За разлика от по-плътния камък от Залата с вкаменелостите този изглеждаше доста крехък. Двамата забавиха крачка, като си даваха вид, че не бързат, защото наоколо освен хора имаше и камери. Но никой не им обръщаше внимание. Продължиха да крачат към портата. От другата й страна се чуваше тътенът на Индипендънс Авеню, оживения булевард, който вървеше успоредно на Алеята и стигаше чак до Капитолийския хълм.

Баща му мина пръв през портата.

— Спри! — чу се глас зад тях.

Грант погледна през рамо. Отнякъде се бе появил униформен пазач. Той знаеше, че пазачите са невъоръжени, но този носеше портативна радиостанция. Грант имаше около трийсет метра преднина и я използва в своя полза, като мина забързано през портата.

— Спри! Веднага!

Колата с шофьора ги чакаше, паркирана незаконно до бордюра на аварийни мигачи. Слава богу. Баща му вече се качваше на задната седалка. Той се затича и скочи вътре след него, като придърпа вратата след себе си. Двигателят изрева и колата потегли.

 

 

Малоун наблюдаваше случващото се на Индипендънс Авеню. До компютъра на Стам постъпваше картина от камерите в градината; той видя агента на отряда, дегизиран като пазач, който се опита да спре двамата Брекинридж. Това беше първият добър кадър с по-младия мъж, който би трябвало да е синът, и той забеляза две неща. Синът отговаряше изцяло на описанието, което му бе дал Дани Даниълс, а лицето му беше същото като на мъжа от Залата с вкаменелостите.

— Тръгнаха си — чу се гласът на агента по радиостанцията на Стам.

— Браво на теб — отвърна Малоун.

Идеята бе не да ги спрат, а да ги подплашат и накарат да направят нещо прибързано.

— А сега какво? — попита Стам.

— Сега наблюдаваме.