Стив Бери
Изчезналият орден (61)

59

Грант пътуваше на задната седалка на собствения си автомобил. Отпред седяха баща му и единият от мъжете, които го бяха смлели от бой. Коремът още го болеше от ударите, но щеше да оживее. Бяха му отнели мобилния телефон заедно с пистолета. Чувстваше се безпомощен като наказано дете. Доскоро се беше мислил за всесилен, а изведнъж се бе превърнал в нищо. Бе подценил баща си. Нещо повече — оставил се бе старецът да го използва. Питаше се дали нещо от онова, което бе постигнал, беше реално, или всичко бе част от сценарий, в който му беше отредена ролята на статист.

— Има някои неща, които трябва да знаеш — обади се баща му от предната седалка. — Като този път ще ти ги кажа и без обичайните ти методи на убеждение.

— Няма ли да престанеш да се заяждаш? Горилите ти вече ми показаха какво мислиш по въпроса.

— Прощавай. Стар съм вече и имам толкова малко забавления. Всъщност ти си ми единственото.

— Обидите ти също не остават незабелязани.

Баща му се обърна и го изгледа.

— А какво ще кажеш просто да ти пусна един куршум в черепа и да приключа с теб?

Тонът му показваше, че ни най-малко не се шегува.

— Карай по същество. Какво искаше да ми кажеш?

 

 

Ангъс Адамс се радваше на срещата си с Джоузеф Хенри. За последен път се бяха видели в деня на пожара, 24 януари 1865 г. От тогава бяха минали девет години. Много неща се бяха променили. Двамата седяха в кабинета на Хенри на първия етаж. Замъкът беше реставриран, сградата отново работеше като оживен, посещаван музей, а отвътре изглеждаше доста различно.

Слава богу, войната бе приключила. Това бяха тежки години за всички. Особено за шпионите. След примирието много от тях се укриха или смениха името и самоличността си, опитвайки се да избягат от една кариера, изградена върху лъжи и измама. Усещането за негодност, безсилие и депресия беше повсеместно. Самоубийствата бяха зачестили. В което нямаше нищо изненадващо. Когато един шпионин загуби самообладание, смъртта е близо. Някои от тях бяха преследвани и избивани като дивеч от федералната армия. Без съд и присъда — просто ги разстрелваха на място и ги оставяха да гният в полето. Колкото повече вреди им бе причинил даден шпионин, толкова по-настървена беше гонитбата. А Ангъс Адамс беше един от най-добрите и федералните го бяха издирвали под дърво и камък. Но той се бе укрил на място, където никой не би се сетил да го търси.

— Много се развълнувах, когато получих телеграмата ти, че смяташ да ни навестиш — каза Хенри. — Все се питах какво ли става с теб.

— В деня на пожара едва успях да се измъкна от града. Явно мисията ми е била разкрита.

Хенри му доразправи за случилото се през онзи ден.

— Федералните издирваха държавния архив на Конфедерацията. Знаеха, че е евакуиран от Ричмънд и е даден за съхранение на „Смитсониън“. Капитанът, когото беше спасил, дойде да ме види няколко дни по-късно и поиска да знае защо ключът и дневникът ти са на бюрото ми. Казах му, че си бил при мен и си искал да направиш дарение на института, но пожарът е прекъснал разговора ни, при което аз така и не съм научил повече подробности. Казах му също, че си ги оставил на бюрото ми, когато си разбрал, че сградата гори. Тогава той ми призна за яростната схватка между двама ви в моя кабинет, а аз му казах, че съм те видял как го изнасяш навън и спасяваш живота му. От благодарност той реши да остави нещата без последици за всички заинтересовани страни.

— Много великодушно от негова страна, като се има предвид, че е останал без ключ и без дневник.

— Благодарение на твоята съобразителност.

— Благодаря на Всевишния, че Мариана Маклафлин беше тук, за да ме измъкне незабелязано. Какво става с нея?

— Още си живее тук, в същата къща. Мога да ти уредя среща, ако искаш.

— По-добре да не се показвам много пред хора.

— А с теб какво става, Ангъс?

— Преселих се на запад и живея там от войната насам. В територията Ню Мексико.

— Ти беше там на изследователска експедиция през петдесет и четвърта.

— Да. Толкова бях запленен от видяното, че си казах: там искам да живея. Имам ранчо в планините Сангре де Кристо, близо до Рио Гранде. Къщата се слива с природата. Да можеше да я видиш…

И той разправи на стария си приятел за дома, който си бе построил. За ежедневните си грижи по хранене на добитъка. За вечерите на верандата, където сред вечерния хлад си почиваше от лятната жега. А пък нощите… Толкова тъмни! Единствената светлина идваше от огънчето на пурата му, единственото неудобство — от жилещите комари…

— Истинска напаст — каза той на Хенри. — Или свикваш да те жилят, или се научаваш как да ги трепеш с длан. Единственото нещо, което ги отблъсква, е количка, напълнена с изсушен тор. Палиш го и поставяш количката откъм наветрената страна, за да може миризливият дим да идва към теб.

— Звучи прекрасно. Радвам се, че нещата са се наредили добре. Още ли рисуваш?

Бившият му началник изглеждаше уморен, годините започваха да му личат. Сигурно наближаваше осемдесет, но все още отговаряше за най-великата научна институция на Америка.

— Понякога се връщам към четката и платното. Доставя ми удоволствие.

— Ти беше един от най-добрите ни илюстратори. Харесвах рисунките ти.

— Радвам се, че войната не ви е струвала скъпо.

— Бяха тежки години. Имахме толкова малко пари. Едва успявахме да държим вратите на института отворени. Но се съвзехме и сега сме в разцвет.

Това беше добра новина.

— Онзи пожар сякаш беше изпратен от Бог.

— Каква е била причината?

— Глупост. На работещите в картинната галерия им станало студено, донесли си печка и вкарали кюнеца в нещо, което помислили за комин. Всъщност това била кухината между двойните стени. В течение на седмица под покрива се събирали искри, докато накрая лумнал пожар.

— Винаги съм си мислел, че е било работа на янките. А се оказа просто съвпадение, че стана точно в онзи АСИ.

— Понякога съдбата е на наша страна. Имаше въпроси, но всичко приключи бързо.

— Много ли картини бяха погубени?

— Повечето от работите на Чарлс Кинг и Джон Станли бяха унищожени. Индианските им портрети вече ги няма. Старейшините на чероки. Воините на потаватоми. Вождовете на племето на осейдж. Може би най-ценната колекция в страната. Огромна загуба.

Той си ги спомняше всичките след безбройните часове, прекарани в картинната галерия.

— Освен това загубихме всички лични вещи на Смитат — продължи Хенри. — Куфарите му, чадъра, бастуна, сабята, походната му лаборатория. За късмет, библиотеката му се съхраняваше другаде и оцеля.

Което го върна към целта на посещението му. Той посегна към кожената чанта, с която бе пътувал във влака, и извади от там два предмета.

— Мисля, че е дошло време най-после да ти върна това.

Подаде му ключа. Беше същият от деня на пожара. Хенри го пое от ръцете му.

— Добре че след пожара не остана у мен. Тогава не можехме изобщо да се доближим до онези документи. Архивите още ли съществуват?

— Да. Но са преместени. А и се боя, че трябва да останат скрити, поне още известно време. Знай, че са в безопасност и че държа в един момент „Смитсониън“ да си ги прибере точно както Джеф Дейвис искаше.

— Какво ще рече „още известно време“?

— Седемдесет и пет години.

— Дали ще издържат толкова?

— Мисля, че да. Аз съм се погрижил.

— Рицарите още ли ги има?

— Има ги. Но нещата се променят.

Хенри огледа ключа.

— А тогава какво да правя с това?

— Пази го.

Той му подаде и втория предмет, който бе извадил от чантата си.

— Полевият ти дневник.

— Леко се различава от оригинала. Преписах го на чисто, без прахта и мръсотията. Исках да ви го заема за известно време. Моите наблюдения от първата експедиция на „Смитсониън“ в Югозападните територии.

Хенри прелисти набързо изписаните на ръка страници.

— Прекрасно изглежда. Виждам, че художническият порив в теб не е отслабнал.

— Аз съм човек с много недостатъци, който просто е имал късмета да стане свидетел на исторически събития. Този дневник ще бъде отлична добавка към колекциите ви. Мисля, че седемдесет и пет години са повече от достатъчно.

Той забеляза, че Хенри веднага направи връзката с ключа.

— След което можете да го изпратите на семейството ми в Джорджия.

— За теб, стари приятелю, дадено! Не се съмнявам, че твоите записки ще бъдат оценени подобаващо от геолози и географи. Те са първите наблюдения от този район. Кажи ми, има ли големи промени от тогава?

— Никакви. И това е една от причините да ми е толкова приятно да живея там.

 

 

— Откъде знаеш всичко това? — попита Грант баща си.

— Онези от нас с ръководни позиции в ордена знаем точно какво е сторил Ангъс Адамс в онзи ден. Документирал е осъществяването на първоначалната си мисия с една промяна. Вместо да запази за себе си дневника, го е върнал на „Смитсониън“.

— А ключът?

— Ключът е все още важен, затова трябва да го прибереш.

Той го бе оставил при Даян в апартамента на Алекс Шъруд.

— Ти нали разбираш, че госпожа Шъруд не ни е нужна? Можем да открием златото и без нея. Но ни трябва ключът.

— А аз си помислих, че нямате повече полза от мен.

— Можеш да изкупиш греховете си.

Той знаеше какво се очаква от него да каже.

— Ще взема ключа.

Баща му се усмихна.

— Така си и знаех. Кажи ни къде е и веднага ще отидем там. Имаме време.

 

 

Грант се качваше по стълбите към апартамента на Шъруд; сградата беше притихнала, повечето от обитателите й още не се бяха прибрали от работа. Той се опитваше да измисли претекст, с който да измъкне ключа от Даян. Можеше просто да й го вземе, но бе решил да не изгаря изцяло мостовете към нея. Поне засега.

Стигна до вратата на апартамента и тихо почука. Никакъв отговор. Опита повторно, този път малко по-силно. Отново никакъв отговор. Той завъртя топката. Заключено. Къде, по дяволите, бе отишла тя? Можеше да й позвъни по телефона, но това само щеше да повдигне въпроси. Грант застана неподвижно, но не долови никакъв шум. Надяваше се никой от съседите на етажа да не си е вкъщи. Вдигна десния си крак и ритна вратата. Тя се разтресе, но не поддаде. Още един ритник и от касата се разхвърчаха трески, а вратата се отвори навътре. Той влезе и видя ключа на бюрото. Апартаментът беше празен. Даян сигурно беше излязла.

Идеално. Той грабна онова, за което бе дошъл, и си тръгна.

 

 

Телефонът на Дани избръмча в джоба му. Той все още беше във фитнес клуба заедно с вицепрезидента; двамата обсъждаха какво да правят.

Погледна дисплея.

НЕИЗВЕСТЕН НОМЕР.

Реши все пак да отговори.

— Господин президент, тук е Тейсли Форсбърг. Мъжът, който открадна дневника, току-що разби вратата на апартамента на Алекс.