Стив Бери
Изчезналият орден (60)

58

Малоун се върна в „Смитсониън“ и откри Рик Стам в кабинета му. Всичко в срещата му с Франк Брекинридж беше твърде обезпокоително. До каква степен човекът беше загубил разсъдъка си? Трудно бе да се каже. Той очевидно живееше в миналото, но имаше солидни исторически познания, обясняващи способността му с такава лекота да състави кодираното послание, с което го бе изпитал.

ЕДИНАЙСЕТ ГРЕШКИ ОТДОЛУ

Той разправи всичко на Стам. Уредникът поклати глава.

— Изумително. Знам точно къде трябва да търсим.

 

 

Грант се събуди. Нанесеният му побой за малко не го бе пратил в кома. Двамата мъже му бяха платили с лихвите за всичко, което бе причинил на баща си, налагайки го дълго и методично — достатъчно силно, за да го накажат, и същевременно предпазливо, за да не го увредят фатално. За негов късмет, беше в добра физическа форма и стегнатите му коремни мускули бяха погълнали голяма част от силата на ударите. Оказа се легнал на пода в дневната на баща си, който беше излязъл на верандата и разговаряше с двамата биячи. Грант долавяше откъслечни думи от разговора им, но не достатъчно, за да знае какво се случва. Сега поне разбираше как баща му бе живял толкова време сам. Човекът си беше напълно в ред. Цялата тази история с деменцията беше преструвка. И Грант бе паднал с двата крака в заложения капан.

Мрежата против комари се отвори. Баща му влезе в дневната и седна на един стол.

— Е, как беше?

— Разбирам. Изпросих си го и си го получих.

Баща му се изсмя.

— Харесваш ми такъв, наперен. Никога не ти е пукало от нищо. Имаше толкова много потенциал, но ти липсваше дисциплината да го оползотвориш. Докато изведнъж не научи за това злато. Алчността е силен мотивиращ фактор, а?

Грант направи гримаса и притвори очи; от побоя му се гадеше.

— Исках това съкровище.

— То не е твое.

— И кой ще го получи накрая?

— Тепърва ще се разбере. Междувременно имам нужда от помощта ти.

 

 

Малоун се беше настанил в едно кресло с лице към Стам, който седеше зад отрупаното си с книжа бюро.

— Единайсет грешки отдолу. Брекинридж е имал предвид Джеймс Смитсън, човека, чието дарение от петстотин хиляди долара поставя началото на „Смитсониън“.

— Откъде знаеш това?

— Ще те заведа горе да видиш. Какво знаеш за Смитсън?

— Почти нищо.

— Ние напразно се опитваме да изкараме Смитсън нещо повече от онова, което е бил. Уви, той не е някакъв Индиана Джоунс. Бил е съвсем обикновен учен. Изучавал е неща като приготвянето на кафе, човешките сълзи и змийската отрова и е успял да открие минерал, който едва след смъртта му е бил кръстен на него: смитсонит. Руда без особено приложение. Нищо от онова, с което се е занимавал, не е било революционно или особено поучително. Но е живял във време, когато химията се е оформяла като самостоятелна наука и се е превръщала в уважавана дисциплина. В известен смисъл и той има принос за това разграничение.

— И е погребан горе.

— В криптата до северния вход. Останките му са там от хиляда деветстотин и пета, когато са били донесени от Италия. Първоначално е бил погребан в Генуа, но Александър Греъм Бел, един от управителите ни по онова време, убедил всички, че костите трябва да бъдат пренесени тук. Бел пътувал до Италия, за да наблюдава лично връщането им в Америка.

После Стам му разказа как ковчегът бил изложен за поклонение в Залата на регентите повече от година, докато подготвят криптата. Тя трябвало да служи на първо време до построяването на по-впечатляваща гробница, за каквато така и не се намерили пари. През 1973 г. било взето решение за ремонт на криптата, за да бъде по-привлекателна за посетители.

— Тогава Брекинридж доброволно се нагърбил със задачата да отвори гроба — каза Стам. — По онова време секретарят на института бил в чужбина, в Индия, и Брекинридж се възползвал. Впоследствие постъпката му станала причина за ожесточени спорове.

— Не е имал право да отваря гроба ли?

— Трудно е да се каже. Брекинридж е бил уредник на Замъка, а криптата бездруго е била в ремонт. Така че той е имал право да постъпи, както намери за добре, за да се свърши работата. На отварянето обаче са присъствали много хора. Заместник-секретарят, няколко помощник-секретари, уредници, архивисти. И изведнъж някакъв служител позвънил в „Уошингтън Стар“ и им докладвал какво се върши тук. Същият ни издал и на градските власти. Оказало се, че за отваряне на гроб в окръг Колумбия се искало разрешително, каквото Брекинридж не е имал. За не се разраства скандалът, поканили репортер от вестника да види костите. Впоследствие той написал благосклонна статия, която никой не си дал труд да прочете.

— И така, какво имало вътре?

 

 

Грант слушаше внимателно обясненията на баща си.

— Смятат да отворят гроба на Смитсън.

— Откъде си толкова сигурен?

— Човекът, който беше тук по-рано днес, беше същият, който разследва всичко това. Аз му посочих пътя и той ще стигне до там, стига да е достатъчно съобразителен. Те няма да устоят на изкушението да хвърлят едно око. И ще го направят още тази вечер.

— А откъде знаеше за него?

— Работата ми е да знам всичко. От доста време наблюдавам внимателно какво се върши. Имам много очи и уши.

— Нищо не разбирам. Защо ти е трябвало да му сочиш пътя?

— Ти успя да откриеш Вещерския камък и Камъка от Пътеката. Аз те отведох и до двата. Но Камъкът сърце е друга работа. Оставих го в гроба на Смитсън през седемдесет и трета, когато го отворих уж за проверка на историческата достоверност. Поех този риск, защото бях преценил, че гробът е идеалното скривалище. Дейвис Лейн искаше и петте камъка, за да се добере до златото. Той не би се спрял пред нищо. Опитах се да го разубедя, дори с цената на някоя и друга заплаха, но напразно. Затова скрих едничкото парче от мозайката, без което не би стигнал доникъде.

Грант не вярваше на ушите си.

— Би трябвало да знаеш, че вече разполагам с Вещерския камък — каза Франк.

— Как така? Хората ми го заснеха в Арканзас, но не успяха да го вземат със себе си.

— Твоите хора се провалиха. Затова изпратих моите. Вещерският камък е у тях. Твоите са мъртви. Бях принуден да ги елиминирам заради теб.

И какво от това?, каза си Грант. Не е мой проблем.

— Какво успя да разбереш от Камъка от Пътеката? — попита баща му.

— Само го снимах. Бях прекъснат.

— Чух за случилото се. Добре че не са те арестували.

— Мъжът, който беше тук. Познах гласа му. Той беше този, който ми попречи.

— Значи извади късмет. Даваш ли си сметка, че така щеше да затрудниш задачата ми хилядократно? Никога не съм си представял, че можеш да убиеш човек, а след това да застреляш и федерален агент.

— Докато ти нямаш проблем да убиеш трима души.

— Техните трупове никога няма да бъдат открити. Докато жената, която си прострелял, все още се бори за живота си в болницата. Хубавото е, че засега гледат да не се разчуе.

— Но открих онова, което искаше, нали?

— Добре де, открил си го. Но с цената на излишно привличане на внимание. Много повече, отколкото бяхме очаквали.

— Кои сте вие?

— Не е нужно да знаеш. Важното е, че ще ти дам още един шанс да изкупиш вината си.

— Как?

— Като откриеш Камъка сърце.

 

 

Малоун се зачете в двете страници текст, които Стам бе принтирал. Някакъв доклад от архивите на „Смитсониън“.

Относно: Ексхумация и повторно погребване на останките на Джеймс Смитсън

Съставил: Франк Брекинридж, уредник на института „Смитсониън“

Дата: 5 октомври 1973 г.

Ковчегът с останките на Джеймс Смитсън, намиращ се в криптата на сградата на института „Смитсониън“, бе ексхумиран в сряда, 3 октомври 1973 г., и повторно погребан в петък, 5 октомври с.г. Настоящият доклад бе съставен, за да отрази това събитие. Не виждам повече причини за бъдеща ексхумация на останките на Смитсън, тъй като в случая е извършен пълен оглед на местоположението и състоянието на ковчега и намиращите се в него тленни останки.

В средата на септември 1973 г. се обърнах към Отдела за стопанисване на сградата с молба да извърша оглед на криптата. Целта беше определяне на местоположението на ковчега. Записките от изграждането на гробницата и поставянето му вътре, датиращи от 1904 г., съдържат противоречиви данни. На 1 октомври 1973 г. отворихме капака на саркофага, но констатирахме, че е празен. На 2 октомври 1973 г. разпоредих да се пробие дупка в северната страна на основата на саркофага. Същия ден следобед успяхме да определим местоположението на ковчега, зазидан в основата на саркофага. Четирите мраморни стени на основата бяха закрепени с железни болтове, така че аз накарах работниците да отстранят северната стена с бормашини. Поръчано бе идентично парче от същия италиански мрамор, за да я замени.

При отстраняването на капака на ковчега в дървения сандък се разкри меден контейнер, запечатан с калаен припой. Взето бе решение той да се отвори. След като работници разтопиха калая, капакът бе вдигнат и отдолу се намираше черепът на Смитсън, поставен в единия край на кухината, а костите му бяха разпилени в останалото пространство, смесени с пръст и парчета дърво от първоначалния ковчег, в който е бил погребан през 1829 г. При разтапянето на калая се беше запалила копринената облицовка на контейнера. Ръководителят на бригадата от работници ги изпрати да напълнят устите си с вода от чешмата за пиене в коридора на сградата, за да изгасят образувалия се малък пожар, без да нарушат положението на скелета. Наблизо имаше пожарогасител, но не се стигна до използването му. Капакът на медния контейнер бе върнат на мястото му, после той бе покрит с платно и отнесен до лабораторията на Природонаучния музей. В контейнера не бяха открити каквито и да било ръкописни документи.

Костите на скелета бяха измерени, фотографирани, прегледани на рентген, каталогизирани, почистени и поставени всяка в отделна найлонова торбичка. В 13:00 ч. на 5 октомври 1973 г., петък, група свидетели се събраха в ремонтната работилница на Природонаучния музей. В ковчега бяха поставени написани на машина протоколи, описващи причините за и обстоятелствата по отварянето му, както и състоянието на останките към момента на отваряне. Капакът на медния контейнер бе запечатан чрез запояване и контейнерът бе превозен с автомобил обратно. В 13:45 ч. на 5 октомври контейнерът бе върнат в богато резбования махагонов ковчег с шест дръжки от чисто сребро и сребърна табелка с името на Смитсън. След това ковчегът бе поставен в основата на саркофага и закрит с желязна плоча до пристигането на мраморния панел от Италия.

— Въпросният панел пристигнал едва през февруари седемдесет и четвърта — каза Стам. — Така че Брекинридж разполагал с четири месеца, за да отстрани желязната плоча и да скрие в основата всичко, което си пожелае. Все пак бил е уредник и е имал достъп.

Малоун си спомни какво му бе казал Уестън за враждата.

— Дейвис Лейн е искал да се добере до златото. Предполагам, че без Камъка сърце е невъзможно то да бъде открито. И така, Брекинридж си е измислил причина да отвори гроба на Смитсън и е пъхнал камъка вътре, където никой не би се сетил да го търси. Той дори го казва в доклада си: „Не виждам повече причини за бъдеща ексхумация на останките“.

— Тук обаче греши — отвърна Стам. — Ще отворим ковчега тази вечер. Но едно нещо не ми дава покой. След всичките тези години защо му е трябвало на Брекинридж да ти посочва мястото?

— Старецът очевидно искаше да го знаем.

Малоун обмисляше плана си за действие. Щеше да му трябва помощ. И той позвъни в щаба на отряд „Магелан“.