Стив Бери
Изчезналият орден (58)

56

17:20 ч.

Дани откри Теди Соломон в сенатския фитнес център на първия етаж на сградата „Ръсел“. Той си спомняше за него като закътано място, един оазис на усамотение, където сенаторите можеха да идват по всяко време, за да се разтоварят и да бъдат себе си без страх от чужди погледи. Да си в политиката означаваше да не бъдеш себе си. Странно, нали? Повечето политици се опитваха да бъдат онова, което хората очакваха от тях, защото се бореха за тяхната подкрепа и парите им. Той така и не се бе поддал на това изкушение, оставайки верен на себе си, което в отделни случаи му бе докарвало и проблеми. Освен това не си падаше много по физически упражнения, но му харесваше непринудената атмосфера във фитнеса. Толкова сделки бяха сключени между гладиаторите и пътеките за бягане! Имаше отделна съблекалня и по-малко помещение за жените сенатори, но повечето от тях ползваха мъжкия салон и никой нямаше нищо против. Достъпът се контролираше с електронен код. Той не го знаеше, но служителят от охраната пред вратата на драго сърце му отвори.

Соломон тичаше на една от пътеките, размахал ръце, задъхан от усилието.

— Бас държа… че никога… не си стъпвал тук.

— Не и за да спортувам. Но съм идвал. Въпросът е какво правиш ти тук?

Вицепрезидентът вдигна рамене.

— Идвах тук като сенатор, не виждам причина да спирам сега, след като съм понижен в длъжност.

Дани се усмихна. Наоколо нямаше никой друг, за да чуе коментара.

— Трябва да поговорим — каза той.

Соломон изключи уреда.

— Изчакай за секунда.

И неговият стар приятел грабна една кърпа, отиде до вратата и каза на охраната отвън в никакъв случай да не бъдат безпокоени.

— Да си вице си има и предимства. Например че можеш да запазиш фитнеса само за себе си.

— Знам какво е намислил Ванс.

Соломон попи с кърпата потта от лицето и челото си.

— Ще използва член първи, алинея пета, точка втора от Конституцията, за да промени процедурния правилник на Камарата на представителите.

— Това е правено безброй пъти. Е, и?

— Не и по този начин.

Малко преди това, докато слушаше обяснението на Пол Фризъл за случващото се, Дани се бе сетил за дневника на Кенет Лейн. Най-после нахвърляните в него опорни точки започваха да придобиват смисъл.

— Всички знаем, че Конституцията дава право на Сената и Камарата на представителите да имат отделни вътрешни правилници — обясни той. — Могат на практика да правят каквото си искат, като съдът няма думата по въпроса. Разделение на властите и така нататък, в резултат от което Конгресът има пълен контрол върху процедурните правила. Ванс възнамерява да се възползва в максимална степен. Като замисъл и изпълнение е твърде просто, но като последици ще бъде нещо чудовищно.

Старият му приятел наостри уши.

— Добавя ново правило, което гласи, че Камарата на представителите ще разглежда и гласува само по законодателни актове, произтичащи от самата Камара — каза той и зачака ефекта от думите си.

— Дявол да го вземе! — възкликна Соломон.

— И това е изцяло в рамките на Конституцията — каза Дани. — Така е било управлявано първите двайсет години. Не че е имало правило, но по онова време Сенатът е бил една нула. Цялото законодателство е произтичало от Камарата. Сенатът го е разглеждал, внасял е по някое изменение, после е гласувал с „да“ или „не“ и е връщал закона в Камарата. Сладка работа. Никакви обструктори. На отделни сенатори не им е минавало и през ум да пишат свои версии на законопроектите. Никой не е редактирал. Сенатът е изпълнявал просто консултативни функции към Камарата на представителите и толкова. Ванс смята да възстанови тази концепция в съвременния свят.

— И да се произведе в крал.

Именно. Теди Соломон веднага бе схванал истинския смисъл на едно такова просто изменение. Отказвайки да разглеждат каквито и да било законодателни инициативи извън произтичащите от Камарата, членовете й нямаше повече да се съобразяват със Сената. Един законопроект щеше да започва живота си в Камарата, да бъде одобряван там, след това изпращан до Сената за „проверка на съответствието с конституционните поправки“. Действително, за да мине законопроект и новоприетият закон да бъде изпратен на президента за подпис, трябваше и двете камари да го одобрят. Но Камарата на представителите щеше да стане господстващият законодателен орган. И никога повече отделен сенатор нямаше да може да блокира процеса. Вместо това 435-те членове на Камарата, избирани пряко от хората на всеки две години, щяха да решават всичко. Начело с председателя.

Разбира се, Сенатът не трябваше да одобрява всяка точка от законопроектите. Единствената му роля щеше да се свежда до приемане или отхвърляне на законопроекта като цяло. Сто сенатори с по един глас, като, за да стане законопроектът закон или да бъде отхвърлен, щяха да са нужни петдесет и един гласа.

В съвременния свят рядко се стигаше до гласуване; сенаторите имаха на разположение система от хитро формулирани правила, позволяващи им да се укрият от съда на обществото. Законопроекти биваха успешно торпилирани, без да остават каквито и да било следи от заложилия бомбата. След промените, замислени от Ванс, целият Сенат щеше да гласува върху всяка мярка, предложена от Камарата на представителите. Да, можеше да предлага поправки. Но и те трябваше да се гласуват в пленарна зала, а Камарата да ги приема или отхвърля. Никакви дребнави заяждания, редактирания на текстове, бавене на топката. Да или не. Още по-зле: ако даден документ бъдеше забавен поради отказ на Сената да го гласува, вината щеше да бъде на Сената като колективен орган.

Това променяше изцяло правилата на играта. Всичко щеше да бъде различно.

— Сенаторите са като пилоти на бомбардировач — каза Соломон, говорейки от собствен опит. — Воюваме, като убиваме анонимно хора от десет километра височина. Лесно за изпълнение и още по-лесно за оправдаване. Сега сенаторите ще трябва да минат към пехотата и да се бият лице в лице с противника, ръкопашен бой, който взема жертви. Те отдавна не са били в такава уязвима позиция.

— Страшното в случая — отвърна Дани — е, че обществото ще подкрепи това. Всеки мрази блокирането, а Сенатът е учебникарски пример за блокаж. Което му е и работата, между другото. Това е единствената причина все още да съществува.

Бащите-основатели се били запознали с двукамарната система в британския парламент: членовете на едната се избират пряко от народа, а мястото в другата се предава по наследство. Още на първия Конституционен конвент всички били против да се даде на хората неограничен контрол върху органите на властта. Участниците отчитали опасността от повърхностно мислене и прибързани решения. Затова създали законодателен орган, който да не се отчита пряко пред народа — Сената. Неговите членове трябвало да се излъчват от щатските законодатели. Единствената задача на Сената била да следи органът на представителната власт — Камарата на представителите — да не извърши някоя глупост. Първоначално бащите планирали сенаторите да не получават заплата — само заможни хора се допускали до този пост, — но впоследствие идеята се провалила. В крайна сметка се спрели на възрастов праг от трийсет години — с пет повече, отколкото за конгресмен, шестгодишен мандат и стъпаловидни избори, така че всяка година не повече от една трета от местата в Сената да подлежат на нови избори. Без да бъде перфектна, системата давала възможност за взаимен контрол и баланс между властите, т.е. изпълнявала предназначението си достатъчно добре. Е, от време на време възниквали и проблеми. Но алтернативата била по-лоша.

— Това ще се отрази върху всичко — каза Дани. — Като минимум сенаторите ще станат по-предпазливи, защото единственият начин да свършат нещо ще бъде да имат по един член на Камарата, който да играе за тях. Затова много ще внимават да не засегнат някого. Всички сделки просто ще се прехвърлят от едното крило на Капитолия в другото.

— И над всичко това ще властва председателят на Камарата — каза Соломон.

— Дори Белият дом ще трябва да се съобразява с него. Президентът ще бъде принуден да поддържа близки отношения не само с председателя, но и с всеки конгресмен, заемащ по-важен пост. Двукамарната законодателна власт на практика ще стане еднокамарна.

— А Ванс по същество ще изземе функциите на федералното правителство — добави Соломон. — Всичко ще минава през него. И сега нищо не стига до гласуване без благословията на председателя. Но с тази промяна властта му ще се увеличи хилядократно, тъй като Камарата ще бъде единственият орган със законодателна инициатива. И най-щурото е, че идеята му ще бъде приета, защото всеки член, независимо от коя страна на пътеката седи, ще се сдобие с много по-голяма пръчка, за да бие тъпана. С един удар отнемат власт от Сената и я дават на себе си, и народът аплодира: Браво, момчета, действайте! Не е нужно да си умен, за да го разбереш. А хората изобщо няма да разберат значението на случващото се, докато не стане късно.

— Чувам, че Комисията за правилниците ще гласува предложението още утре сутринта.

— Изумително е колко бързо се случват нещата, когато някой наистина иска да станат.

Двамата помълчаха известно време. Заедно те притежаваха общо над век политически опит. Дани винаги се усмихваше иронично, когато разни хора се стремяха към изборни постове като „вашингтонски аутсайдери“. Все едно да отидеш на неврохирург и секретарката, която трябва да ти запише час, да каже, че е „медицински аутсайдер“ и може да ти оперира мозъка по-добре и по-евтино. За евтино — може би. Но добре? Едва ли. За да си вършиш работата, трябва да познаваш терена. А единственият начин да се придобие това знание е от опит. Разбира се, човек може и да се научи. Но също като секретарката, опитваща се да оперира мозъци, знанието се превръща в умение с цената на много грешки, някои фатални.

Слава богу, че той и Соломон бяха хирурзи.

— Има един начин да спрем това — каза Дани. — Всъщност това е единственият начин. За да стане, ни трябва някой с много смелост. За наш късмет, аз я имам.