Стив Бери
Изчезналият орден (54)

52

Даян седеше в салона и размишляваше върху избора, пред който бе изправена. Алекс току-що бе излязъл на следобедната си разходка след края на поредния им спор. Брат й определено ги бе поставил в трудна ситуация. Алекс лесно можеше да зачеркне всичко, към което се бяха стремили. Как бе могъл Кенет изобщо да си въобрази, че Алекс би могъл да му бъде съюзник? Та той го познаваше от толкова време, колкото и тя, и би трябвало да знае недостатъците на характера му. Три години усилия щяха да бъдат изтрити. Нямаше да има нито радикална промяна в Конгреса, нито намерено злато. Но Алекс щеше да си остане сенатор. Уважаван човек в Тенеси. Политическата му кариера щеше да продължи. Щеше все така да се оплаква от Вашингтон, да съчувства на други със същите оплаквания и в крайна сметка да не промени нищо. А това я оскърбяваше.

Тя стана от стола и тръгна към остъклените врати. Пресече верандата и потъна между дърветата, като скоро откри пътеката, която водеше нагоре по склона; беше добре отъпкана от краката на Алекс при многобройните му изкачвания. Самата тя много рядко бе минавала оттук. Даян изкачи наклона, изпълнена с непоколебима решимост. Дребните камъчета хрущяха под подметките й. Гъстите корони на дърветата образуваха тунел над главата й, през който тук-там проникваха заблудени слънчеви лъчи. Горчивият мирис на гнила шума изпълни ноздрите й; гората ехтеше от птича песен. Пролетта настъпваше, въздухът се отърсваше от зимния мраз. Тя харесваше този сезон, а лятото — още повече. Зимата я потискаше. Смяната на сезоните приличаше много на живота й, в който непрекъснато се редуваха топло и студено.

Зад завоя на пътеката зърна Алекс. Той я видя, докато предпазливо изчукваше лулата си в кората на едно дърво.

— Още ли има, Даян? Не си ли казахме достатъчно вече за днес?

Тя за пореден път се запита как е възможно един мъж, толкова опитен в държавните дела, да подхожда така несръчно в отношенията със собствената си съпруга.

— Едно допитване отпреди няколко седмици показва, че седемдесет и пет процента от хората са недоволни от начина, по който се управлява страната им. Като нямам предвид конкретните лица на ключови позиции; това допитване изследва функционирането на самите институции. Едно огромно враждебно мнозинство е недоволно от начина, по който се движат нещата. Но ние смятаме да предложим на разочарованите алтернатива.

— Вие планирате революция, която ще издигне един човек, председателя на Камарата на представителите, до пълновластен господар. Това е нещо напълно различно.

— Може би е време да видим дали няма и друг, по-добър начин.

— Ванс се опита да стане президент, но собствената му партия го отхвърли, не стигна по-далече от избирателния си окръг в Айова. Това са, грубо казано, двеста хиляди души. В тази страна живеят над триста милиона. Не може един конгресмен от един избирателен окръг да разполага с такава власт, каквато ти искаш да му дадеш.

— Сенаторите я имат. И я ползват всеки ден. Завиждаш ли им?

Той се засмя.

— Напротив. Просто съм обезпокоен. Да, има хора, които използват всяка вратичка в процедурния правилник, за да правят обструкции и да спъват процеса. Но срещу това има контрамярка: блокиращ вот с мнозинство от шейсет сенатори. Освен това ръководството може да откаже да дава повече думата на обструктора. Винаги има начин да бъде спрян. Това, което ти предлагаш, дава в ръцете на един човек неограничена власт. И ще причини повече проблеми, отколкото ще разреши.

От известно време Даян живееше в напрегнато очакване на онова, което й предстоеше да изпълни. Вече се бе сбогувала с миналото. Само бъдещето й имаше значение. Към това се добавяше съзнанието, че дългият им брак се бе разпаднал пред очите й. Двамата вече просто съжителстваха, като дори бяха прекратили мимолетните си машинални сексуални контакти. А липсата на интимност бе довела до липса на взаимно уважение. Страстта си имаше своите предимства. Но и недостатъка, че подтикваше хората към грешен избор.

Двамата бяха застанали един до друг на ръба на отвесната скала. Алекс бавно и методично натъпка лулата си с тютюн, после я запали. След като тя пое и запуши равномерно, той размаха клечката, за да угасне, после я запрати в петдесетметровата пропаст пред краката си.

— Уорън Уестън дойде да се види с мен — каза той между две дръпвания.

Това беше новина.

— Каза ми, че си злоупотребявала с правомощията си. Накарала си един от служителите на „Смитсониън“ да рови в засекретения архив, с което е нарушил политиката на институцията. Вярно ли е?

— Сто процента.

— Уорън иска оставката ти.

— Жалко, че човек почти никога не получава онова, което иска.

— Каза ми, че ако не напуснеш, той ще те отстрани.

— И ти се съгласи с него?

Алекс поклати глава със странна смесица от неохота и удоволствие, после се дръпна настрани, сякаш не желаеше да има нищо общо с решението й и срама от него, и продължи невъзмутимо да си пуши лулата. И понеже нямаше никакво намерение да подава оставка от Консултативния съвет, тя зададе въпроса, чийто отговор наистина желаеше да научи.

— Коя е тя, Алекс?

Той се извърна с лице към нея.

— Понеже сме решили да бъдем честни един с друг ли? — Той помълча, после продължи: — Една жена, с която се запознах съвсем случайно и която се оказа прекрасен човек.

— Обичаш ли я?

— Да.

— Имаш ли намерение да се разведеш с мен?

— Не сега. Когато времето ми във Вашингтон изтече.

През последните часове нейният подреден и уютен свят се бе сблъскал с някои грозни истини, които го бяха преобърнали с главата надолу. Дневникът на Кенет и възраженията на Алекс. Сега и друга жена. Освен това той я бе отхвърлил като личност. Нейните мисли и стремежи нямаха никаква тежест пред неговите. Беше обидно.

Тази мисъл, досега изтласкана в тъмната периферия на съзнанието й, изведнъж излезе напред. Чувстваше се стъпила на ръба на пропаст, като се опитваше да реши дали да скочи, или да остане на място. В последно време често изпитваше това усещане. Както когато Кенет бе дошъл при нея и бе поискал помощта й. Или когато двама мъже й се бяха предложили и тя ги бе приела. Или когато с хитро маневриране бе накарала Алекс да й издейства назначение в Консултативния съвет. Във всеки от тези случаи тя бе избрала да скочи.

Но този път беше различно. Всичко бе заложено на карта. И тя нямаше повече намерение да преглъща възмущението си от неговата неискреност. Решението изискваше много по-радикални действия, отколкото бе свикнала да извършва. Слава богу, докато се изкачваше, Даян бе успяла да прогони всякакво съмнение и сега бе готова да се изправи срещу него с ясна решимост. Но първо искаше да чуе отговора му.

— Допускам, че няма да имам думата по решението ти за развода?

— Предполагах, че ще се зарадваш. Особено предвид признанието ти, че спиш с двама мъже.

— За които така и не ме попита…

Той дръпна от лулата си.

— Просто вече не ме интересува.

— Съгласна съм — каза тя. — Бракът ни приключи. Защо тогава не ме оставиш намира и не престанеш да се месиш в това, което вършим?

— Знаеш, че не мога.

Всички възможности бяха изчерпани; Даян пристъпи към ръба на скалата и хвърли поглед към бялата пяна на бързея долу. Реката беше придошла от пролетните дъждове. Големи заоблени от течението камъни се подаваха над водата. Припомни си за своя баща и всичките му пропилени възможности. За собствения си живот през последните десет години, пълен с разочарования и изпразнен от съдържание. Беше се научила да си мълчи, да се нагажда и да се примирява, да бъде преданата съпруга на политик. Но през последните три години бе започнала да гони свои цели. Тя си помисли за неуспеха и какво би означавал той за нея, и направи нещо, което не бе правила от много време насам.

Заплака. За последен път бе плакала на погребението на баща си. Мисълта за неговата загуба се прибави към останалите й проблеми и Даян горчиво зарида. Алекс пристъпи към нея, обгърна я с ръце и я притисна до себе си. Тя му позволи да я докосне и дори сложи глава на рамото му.

— Съжалявам, Даян. Честно. Де да можех да си замълча! Но не мога…

— Всичко обърках — изхлипа през сълзи тя.

Със свободната си ръка той я потупа успокояващо по рамото, но този покровителствен жест само я разяри допълнително. Даян бавно се отдръпна назад и се отдаде на еретичната мисъл, която вече изпълваше почти цялото й съзнание. Тя се нахвърли върху него и го блъсна с рамо в гръдния кош; краката му поддадоха, главата му се отметна назад и той залитна, като се опитваше да запази равновесие. Тя се взря в очите му, зениците му излъчваха сигнали на тревога, устните му се движеха без звук. Ръката му още стискаше лулата. На лицето му беше изписана изненада.

Даян го блъсна от ръба. Няколко секунди тялото му падаше надолу, като през това време от устата му не излезе и звук. Очите й се оглеждаха във всички посоки. Наоколо нямаше никой, не се чуваше звук. Земята на километри наоколо беше собственост на Алекс. Той падна с плисък във водата, течението го повдигна нагоре, после го засмука надолу и отново, и отново той ту се подаваше, ту се скриваше. Реката беше зла и отмъстителна; също като нея скоростта на течението се увеличаваше, тялото му се носеше устремно напред. Сигурно имаше счупени кости при падането, защото не оказваше никаква съпротива, и водата скоро го погълна, отнасяйки го надалече с нестихващия си рев.

 

 

Мислите й я върнаха към настоящето, в апартамента на Алекс. Спомни си как онзи ден се бе върнала в къщата и близо час бе стояла мълчаливо с треперещи ръце, питайки се дали някой не я е видял. Все още виждаше тялото на Алекс във въздуха; отворената му уста, поемаща последна глътка въздух. Изпитваше ужас не толкова от стореното, а от мисълта, че може да я хванат.

Когато след няколко часа дойде шерифът, за да й съобщи, че са открили трупа, тя с огромно усилие на волята успя да потисне облекчението си. Нищо не сочеше зла умисъл и никой не я подозираше. Не се бяха явили и свидетели. За света тя беше жена, загубила съпруга си в трагичен инцидент. А фактът, че Алекс беше дългогодишен член на Сената, само добавяше към ролята й на опечалена вдовица. Роля, която тя изигра перфектно на погребението.

Даян пое няколко пъти дълбоко дъх и събра мислите си. Отново я обля онази мощна вълна на облекчение, която бе изпитала в деня на смъртта му. Всичко това бе останало в миналото. А бъдещето й принадлежеше, изцяло. Мобилният й телефон иззвъня; звукът я разтърси като алармена сирена. На дисплея се изписа името на Лушъс Ванс. Тя отговори.

— Трябва да се срещнем, веднага — каза й той. — Насаме.

— В града съм, в апартамента на Алекс. Мястото е идеално.

— Дай ми адреса.