Стив Бери
Изчезналият орден (51)

49

Касиопея шофираше с Лия до себе си обратно към мината.

— Тези рицари са лоши хора — каза Лия. — Никога не съм си давала сметка колко точно. Срам ме е, че и някои от местните хора са замесени.

— Разкажи ми.

— Събират се от време на време. Мислех си, че е нещо като клуб, като възможност да се видят, да пийнат по бира. Дядо е ходил няколко пъти.

— Той казвал ли ти е нещо за тази местна дружинка?

— Не. Дядо умее да пази тайна. Нали разбираш, че той прие да разговаря с теб и господин Малоун само защото не искаше да отида в затвора, тъй като бях стреляла по вас.

— Да, разбирам.

— После тръгна с тези мъже, за да не ме открият. Трябваше да ги застрелям. Но пушката ми остана в пикапа.

— А какво стана с пушката на дядо ти?

— Онези двамата му я взеха.

Касиопея долови съжаление в гласа й. Слънцето беше високо в небето и нямаше как да се доберат незабелязано до мината.

— Има ли и друг път до там освен онзи, по който минахме снощи?

— Да. Но отнема малко повече време.

Което Касиопея щеше да използва, за да мисли. Когато тръгваха, бе забелязала на задната седалка нещо интересно. Лък със стрели.

— За лов ли го ползваш? — попита тя Лия.

— Опитвам се. Но не ме бива много.

От своя страна Касиопея обожаваше лъка като оръжие. Баща й я бе учил да стреля с лък, в имението си бе поставила мишени и имаше завидна колекция. Лия й направи знак да отбие от шосето и да поеме по черен път, по който навлязоха дълбоко в гората, и накрая паркираха на една поляна.

— Тук сме на по-малко от километър северно от мината. Откъм обратната посока на тази, от която дойдохме снощи. Можем да минем по тази пътека нагоре по склона.

— Ти си до тук — заяви решително Касиопея.

— Идвам с теб — отвърна момичето.

— В никакъв случай. Това не е игра, Лия. Сама се убеди. Тези хора искаха да ни убият. Вчера ни провървя. Дядо ти се пожертва, за да те запази. Не рискувай. Сама ще се справя по-добре.

Тя носеше пистолета, но се пресегна и взе лъка и стрелите от пикапа.

— Ще ми ги заемеш ли?

— Трябва да дойда с теб.

— Искаш ли да измъкна дядо ти жив от там?

— Да, разбира се.

— В такъв случай ме остави да си върша работата. Виж сега с какво можеш да помогнеш. Наближава четири часът. Ако до два часа не се върна, отиваш право при шерифа за помощ, като искаш първо да уведомят Министерството на правосъдието.

* * *

Касиопея си проправяше път през дърветата и храсталаците. Трябваше да мине между две гористи възвишения; Лия й бе казала, че мината се намира от другата страна на скалния рид. В ниското тя видя познатата полуразрушена сграда и заслиза надолу по склона, като използваше храсталаците за прикритие.

Пред входа на мината беше паркиран голям ван без прозорци; задните му врати бяха широко отворени. Двама мъже товареха златните кюлчета в каросерията. Тя преброи още трима пред развалините на помощните постройки, от които разпозна само един — Проктър. От Морз нямаше и следа.

След кратка, но оживена дискусия нещо завито в кърпи бе пренесено от паркиран наблизо пикап. Това можеше да бъде само Вещерският камък. После двама от мъжете се качиха на пикапа и потеглиха. Оставаха Проктър и другите двама.

Лъкът, който Касиопея бе взела със себе си, беше дълъг малко повече от метър, изработен от дърво, фибростъкло и магнезий. И лек, под два килограма. Тя подръпна тетивата — обтегната като струна. Изискваше може би трийсет и пет килограма усилие, за да бъде опъната докрай. Достатъчно, за да повали мечка. Стрелите също бяха от най-високо качество, алуминиеви.

Тя свали лъка от рамото си, постави стрела и изпъна тетивата до три четвърти. Още малко и стрелата щеше да излети. Тя си представи, че е застанала на някоя от амбразурите на замъка си, високо горе зад дебелите крепостни стени. Прицели се в Проктър; тетивата опираше в дясната й буза. Пое дълбоко дъх, после издаде устни напред и бавно издиша.

Единият от мъжете затвори задните врати на вана. Тя отпусна тетивата. Вече си тръгваха? Лошо.

Изведнъж Проктър се скри от погледа й в полуразрушената сграда. Другите двама го последваха. Тя беше длъжна да разбере накъде смятат да откарат златото; бърз поглед към китката я подсети, че може да убие с един куршум два заека.

Касиопея напусна укритието си и внимателно заслиза по каменистия склон, преметнала през рамо лъка. Когато стъпи на равно, се спря и зае позиция зад дънера на едно дебело дърво. Тишина. Над главата й изпърхаха с крила ято гълъби, завиха във въздуха и отлетяха надалече. Тя пристъпи към предницата на вана. Мъжете не се виждаха наоколо; между разрушените постройки напред тя различи пътя, по който бяха дошли с Лия предишния ден. Чуваше се шум от генератор.

На ръката си тя носеше часовник, зачислен й от отряд „Магелан“ — същия като на Котън. И двата бяха снабдени с джипиес чипове, свързани със специално приложение на мобилния й телефон, с помощта на което предишния ден бе открила Котън. А сега с него щеше да проследи вана. Тя свали часовника и пристъпи към задните врати, които бяха притворени. Открехвайки едната, тя пъхна часовника вътре и го побутна с ръка към предната част на товарния отсек.

Зад гърба й се чу шум — някой идваше. Тя се скри зад купчина камъни и строителни отпадъци. Появиха се двама мъже. Тя видя как затвориха задните врати на вана, после се качиха и потеглиха. Касиопея изчака ванът да се скрие от погледа й, после сложи лъка и стрелите на земята, извади пистолета и тръгна към входа на мината.