Стив Бери
Изчезналият орден (47)

45

Касиопея оцени набързо ситуацията. Държеше пистолет, опрян в коляното на Проктър. Макар че и той със сигурност беше въоръжен, двете му ръце бяха върху масата. Заведението беше пълно с хора и последното нещо, което тя би желала, беше престрелка, но се изумяваше от самонадеяността му. Той се облегна назад.

— Нека да ти представя по-цялостно картината. Ти си тук и, да, можеш да ме осакатиш за цял живот, но си заобиколена отвсякъде от мои хора.

Тя знаеше само за четирима, включително Проктър; един от тях беше мъртъв, а друг — изваден от строя. Приближи се сервитьорката и попита дали биха желали още нещо.

— Аз приключих — каза той. — А ти?

— Господинът иска сметката — отвърна Касиопея.

И забеляза, че Проктър намигна на сервитьорката, преди да се отдалечи.

— Винаги ли флиртуваш? — попита го тя.

— Само когато ми се струва, че имам шанс.

— А кое те кара да мислиш, че с мен имаш?

— Знае се, че жените са готови на отстъпки… когато са притиснати в ъгъла.

— Не и тези, които познавам.

Тънките му устни се разтегнаха в иронична усмивка. Той отново играеше някаква игра.

— Това не беше флирт. Тя е дъщеря на собственика. И ти си на път здравата да загазиш.

Касиопея погледна надясно към летящата врата на кухнята, от която излезе мъж в бяла престилка, стиснал в ръце ловна пушка. Тя измъкна ръката си с пистолета изпод масата и изстреля куршум в тавана. Това произведе желания ефект. Настана паника, хора наскачаха от масите си и се втурнаха към изхода. Суматохата възпря намесата на собственика, който явно не беше готов да стреля в тълпата. Тя се измъкна от сепарето и реши да се присъедини към масовото преселение. Но преди да си тръгне, замахна и с дръжката на пистолета си цапардоса в дясното слепоочие Проктър, който падна по очи върху масата.

Собственикът понечи да я настигне, но тя се смеси с клиентите, мушна пистолета в колана на джинсите си под ризата и излезе навън. Пикапът на Морз беше паркиран на петдесетина метра. Повечето от хората, напуснали закусвалнята, бяха пресекли улицата. Тя ги последва, като се опитваше да не изпъква сред тълпата. Надяваше се никой да не я разпознае.

Мъжът с бялата престилка излезе навън, този път без пушката си. Тя се скри зад една дървена колона, подпираща платнен сенник. Хората около нея разговаряха оживено. По улицата се зададе с голяма скорост полицейска кола и закова пред заведението. От нея излезе униформен полицай и заговори със собственика. Тя си представяше разговора им: Някаква жена стреля в тавана. С тъмна коса. Облечена в джинси и карирана риза с дълъг ръкав, с ботуши. Наоколо нямаше много дами, отговарящи на това описание. Разбира се, в разговора нямаше да се спомене нищо за появяването преди това на ловна пушка. Нито пък да се произнесе името Джеймс Проктър.

Униформеният и собственикът се скриха от очите й в закусвалнята. Това бе знак да си тръгва. Тя закрачи забързано по улицата към пикапа. От двамата мъже, които бяха дошли с тойотата, нямаше и следа. Трябваше да открие къде бяха откарали златото. Най-бързият начин бе да проследи Проктър. Засега обаче трябваше да се махне от този град. В суматохата се бе събрала тълпа, от магазините и другите заведения бяха наизлезли хора.

Телефонът й избръмча. Погледна дисплея: беше Лия. В мината си бяха разменили номерата, за да могат да се свързват помежду си. Касиопея отговори.

— Дойдоха някакви мъже — каза задъхано момичето. — Като ги видя да се приближават, дядо ми каза да се скрия. Отведоха го със себе си. С пистолет в гърба.

— Къде си сега?

— У дома.

— Стой там. Идвам веднага.

 

 

Тя приближи пикапа до оградата на къщата и спря. Лия скочи от верандата и изтича при нея. Докато слизаше от колата, Касиопея видя тревогата, изписана на лицето й.

— Кажи ми какво се случи.

Отнякъде се появили двама мъже с пистолети. Последвал разгорещен разговор, после Морз тръгнал с тях, без да оказва съпротива. Касиопея допусна, че го е направил, за да запази Лия.

— Искаха и Вещерския камък.

— А взеха ли го?

Момичето кимна. Явно Проктър замиташе следите. И по всичко личеше, че разполага с още хора наблизо.

— Чух накъде отиват — каза Лия. — Дядо ги питаше защо го водят обратно в мината.

— Ти стой тук — отвърна Касиопея. — Аз ще се оправя сама.

— Идваме теб!

Върху лицето на Лия бе изписана решителност; освен това Касиопея имаше нужда от помощ, за да стигне обратно до мината.

— Е, добре — кимна тя.