Стив Бери
Изчезналият орден (44)

42

Малоун изчакваше да чуе още отговори от председателя на Върховния съд, но реши да остави Уестън да зададе тона на разговора. Той явно беше човек с мисия. Но каква? Не можеше да каже със сигурност. Единствено ясно бе, че не споделя всичко. Опитът го бе научил, че ушите са винаги по-внимателни от устата, затова си мълчеше и слушаше.

— В тази институция имахме истинска гражданска война през седемдесет и трета — каза Уестън. — Дейвис Лейн си бе наумил да открие златото на ордена. Франк Брекинридж обаче смяташе, че за „Смитсониън“ би било най-добре да стои настрана. И без това сме били направили достатъчно грешки по време и след Гражданската война, най-добре било да не се месим. Онова злато не било наше. И в крайна сметка той надделя.

— А Даян Шъруд?

— Тя знае какво се е случило с баща й по онова време. Вероятно затова е успяла да насочи Мартин Томас към тайния архив, където повечето документи са на баща й. А и можем смело да допуснем, че го е привлякла с историята за съкровището. Сега се опитва да довърши започнатото и да открие това злато.

— Мартин Томас само усложни допълнително нещата с опита да сключи сделка с нашия къдрокос убиец.

— Аз му казах за двуличието на Томас — обади се Стам.

— Излиза, че сме се предоверили на господин Томас — отбеляза Уестън.

— Касиопея Вит е още в Арканзас. Допускам, че искате Вещерският камък да бъде върнат тук?

— Определено — отвърна Уестън.

Това нямаше да е проблем. Малоун разгледа отново Камъка от Пътеката.

— А каква е ролята на този церемониален ключ? Трябва да е твърде важна.

— Всъщност надявах се вие да имате отговора на този въпрос — заяви Уестън.

 

 

Касиопея се криеше в дърветата близо до пикапа на Тери Морз. Съмваше, слънцето се бе подало иззад гористите хълмове на изток. Морз и Лия й бяха оставили колата, с която Морз бе дошъл до мината. Тя чакаше завръщането на онзи, който трябваше да прибере златото, и двамата му помагачи. Търпението й бе възнаградено след близо два часа, когато по пътя към мината се зададе пикап тойота.

Тя не бе местила колата на Морз, за да може те да я заварят точно така, както я бяха запомнили. В кабината на тойотата имаше само един човек — шофьорът, или третият от четиримата мъже, които бе видяла. Дори успя да зърне за миг лицето му — не беше Проктър.

Шофьорът изчезна към мината и Касиопея остана на място, с очи, смъдящи от умора. Сух вятър вдигаше във въздуха прах и песъчинки, които барабаняха по ламарината на пикапа. Сега шофьорът щеше да открие какво се бе случило с другарите му и да измъкне живия от мината. А какво ли щеше да направи с трупа? Това можеше да се окаже проблем. Да го остави в шахтата? Най-вероятно. А дали щеше да натовари златото на пикапа? Едва ли, с оглед на ситуацията. Значи трийсет минути. Максимум.

И наистина, след по-малко от час тя отново чу боботене на двигател и видя тойотата да се подава иззад завоя сред облак прахоляк. В кабината този път бяха двама. А в каросерията нямаше нищо, завито в черен брезент. Наближаваше девет сутринта. Касиопея излезе иззад дърветата и се метна в пикапа на Морз.

 

 

Малоун не знаеше как да разбира казаното току-що от председателя.

— Кое ви кара да мислите, че знам нещо за този ключ?

— Ангъс Адамс е ваш прапрадядо. Надявах се, че знаете много семейни истории.

— За истории, знам. Но не и за Рицарите на Златния кръг или за някакъв стар ключ.

Което не беше изцяло вярно.

— Знаем, че след войната Адамс се е преселил на запад — каза Уестън. — И според нас го е направил нарочно. Югозападът е бил оспорвана територия между Конфедерацията и Севера. В началото на войната Конфедерацията е провела амбициозна кампания в Ню Мексико, като целта е била да получи неограничен достъп до Калифорния. Адамс е бил член на експедицията, организирана от „Смитсониън“ по молба на Джефърсън Дейвис и ордена.

Това Малоун не го знаеше.

— Дневникът му е преливал от географска информация. За съжаление, влиянието на Конфедерацията в територията Ню Мексико приключило с битката при прохода Глориета през хиляда осемстотин шейсет и втора. През шейсет и пета Адамс се отправил на запад. Но не и преди да посети „Смитсониън“ на двайсет и четвърти януари. В деня на големия пожар.

И Малоун чу от Уестън историята как Адамс успял въпросния ден да проникне в столицата, за да направи важна доставка.

— Джеферсън Дейвис се боял, че след падането на Ричмънд армията на Севера щяла да унищожи целия архив на Конфедерацията. Затова наредил най-важните документи да бъдат укрити. Дейвис и секретарят Джоузеф Хенри били близки приятели. Той имал доверие на Хенри да постъпи по правилния начин. Но въпросните архиви така и не стигнали до тук и оттогава не са се появявали никъде.

— Това ли е, което търсите?

— Ние всъщност нищо не търсим — поясни Уестън. — Даян Шъруд започна всичко това, като използва Мартин Томас, за да получи достъп до секретния архив. Ние просто разследваме този опит за проникване.

— Ако продължавате да си го повтаряте, ще вземете и да си повярвате.

— Мога ли да ви разкажа една случка? — попита Уестън, давайки си вид, че не е доловил обидата.

— Защо не?

И той изслуша обясненията на Уестън за случилото се в деня на големия пожар. Адамс бил дошъл този ден, за да донесе ключа на Джоузеф Хенри и да прибере дневника си от 1854-та, който все още се съхранявал в института. Но пожарът попречил на намеренията им заедно с един офицер от армията на Севера, изпратен, за да осуети мисията на Адамс.

— Адамс успял да избяга с ключа и дневника — каза Уестън. — Впоследствие възникнали доста въпроси, но близките отношения между Хенри и Линкълн не позволили историята да се разрови докрай. Сред това, през седемдесет и седма, Адамс отново посещава института и се среща за последен път с Хенри. Снимката, която току-що видяхте, е правена, докато е бил тук. Тогава той заема дневника на „Смитсониън“ за временно ползване със срок седемдесет и пет години, след което е трябвало да бъде върнат на семейството му. Има протокол от въпросната дата, но нищо черно на бяло за изнасянето му от там. Помислихме си, че може да е бил върнат без протокол и да е при семейството ви.

— Рик вече ми спомена. Но няма нищо такова в дома ми в Джорджия. Освен това дядо ми никога не е споменавал за дневник. Говорил ми е за Адамс, но не и в тази връзка.

— Да се върнем на гражданската война, която водихме тук, в „Смитсониън“ — каза Уестън. — През седемдесет и трета Франк Брекинридж подава официална жалба до Етичната комисия срещу Дейвис Лейн, която тогавашният секретар е бил длъжен да разследва. Брекинридж твърди, че Лейн бил нарушил вътрешния правилник с цел лично облагодетелстване. Разследването не дава категоричен резултат, но след тази битка Лейн и Брекинридж остават заклети врагове.

— Отношенията между Замъка и Музея на американската история останаха в точката на замръзване цяло десетилетие след това — добави Стам. — Докато аз не станах уредник. И макар че и двамата вече отдавна ги нямаше, аз си знам какво ми е струвало да сдобря двете институции.

— Казахте, че Лейн е мъртъв. А Франк Брекинридж?

— Той живее съвсем наблизо.

Явно председателят на Върховния съд искаше от него да отиде при Брекинридж.

— Ще ми трябва адресът.