Стив Бери
Изчезналият орден (43)

41

Дани си тръгна от кабинета на вицепрезидента, без да поглежда към струпалите се извън загражденията журналисти. За да не се набива на очи, той мина през подземния проход към сградата „Дърксен“, който се ползваше от сенатори и техните сътрудници. Тук имаха кабинети седемнайсет от сенаторите и служителите им; този на Алекс Шъруд се намираше на четвъртия етаж, както подобаваше на големия му стаж и влияние. Сградата носеше името на дългогодишния сенатор от щата Илинойс Евърет Дърксен, починал през втората половина на 60-те.

Полагането му на клетва като сенатор вероятно щеше да свари неподготвен целия екип от сътрудници на Алекс, които изведнъж щяха да се окажат с нов шеф. И то не кой да е. Когато Дани излезе от асансьора на четвъртия етаж и закрачи по дългия лъснат мраморен коридор, си каза, че сега трябва да бъде особено гъвкав. Вече бе провел кратък разговор с агента на „Магелан“ в болницата и човекът му бе казал, че няма промяна. Състоянието на Стефани било стабилно, но все още била в кома. Само след няколко часа той отново щеше да я посети, но каза на агента незабавно да му звънне, ако се случи нещо.

В края на коридора имаше врата, отстрани със семпла бронзова табела: СЕНАТОР АЛЕКС ШЪРУД — ТЕНЕСИ. За жалост, скоро щяха да я сменят. Или може би не. Защо да не разпореди да я оставят в памет на починалия му приятел? Като бивш президент, той бе престанал да се блазни от титли и табелки.

Вратата беше отворена. Посланието беше ясно: Ние сме тук, за да ви служим. Влизайте направо. Той се озова в просторно секретарско помещение и веднага забеляза стената вляво, цялата обкичена със сечива, цигулки, китари и други характерни за Тенеси предмети, монтирани върху състарени чамови дъски, за да не остане никакво съмнение откъде е обитателят на този кабинет.

Зад бюрото седеше млада жена. Когато той влезе, тя стана. Погледа му привлече стъклената витрина зад гърба й, в която бе поставена карирана риза в черно и червено. Дани заобиколи бюрото и се приближи към витрината. Отдолу имаше картонена табелка със следното обяснение:

По време на първата си изборна кампания за Сената Алекс Шъруд прекоси пеша щата Тенеси. Всеки ден от своето близо двехилядикилометрово пътуване той носеше една и съща традиционна карирана риза „Ливайс“ в черно и червено, произведена в Тенеси и закупена от универсалния магазин „Фридман“ на Хилсбъро Роуд в Нашвил.

Дани си спомни кога за пръв път им бе хрумнала тази идея като перфектния начин Алекс да се идентифицира с избирателите си. И това се получи. Алекс спечели изборите с огромна преднина. Дани чу стъпки зад гърба си. Обърна се и видя, че още сътрудници се бяха събрали да го посрещнат.

— Господин президент… — започна един от тях. — Извинете, исках да кажа: господин сенатор…

Той се усмихна и започна процеса за спечелване доверието на тези хора.

— Знам какво имахте предвид. И аз съм объркан, дявол да го вземе. Но ще свикнем.

 

 

Грант скочи от леглото и грабна панталона си от пода. Даян вече беше станала и отишла в другата стая. Тя искаше пълен доклад за случилото се, но междувременно той имаше други желания, които отчасти съвпадаха с нейните. Затова двамата за кратко се бяха отдали на странични занимания, но беше време да се захващат за работа. Той се надяваше минутите на страст да смекчат лошите новини.

— Не ти ли се струва някак странно: ти и аз тук? — попита Грант. — Искам да кажа, на мен ми е все едно, но на теб едва ли…

— Защо? Това не е храм. Освен това държа да знаеш, че тук не съм правила нищо със съпруга си. Така че жилището не е изпълнено с трогателни спомени. А сега ми кажи какво стана снощи.

— Когато отидох да взема ключа, Томас се опита да ме изнудва. Беше се сетил какво търсим и искаше да получи дял. Ако ли не, щял да напише книга. Реших, че е по-добре да умре.

— Моля?

— Застрелях го.

— В „Смитсониън“?

— Ако трябва да бъдем точни, под „Смитсониън“. Но бъди спокойна, никой не ме видя.

Грант съзнателно пропусна да й каже за случилото се в Замъка, жената от Министерството на правосъдието, както и факта, че бе застрелял и нея. Нямаше нужда да си търси белята. Пък и имаше основания да вярва, че никога няма да бъде разкрит.

— Ти сигурно знаеш, че аз бях свързана с Томас — каза Даян. — Какво ще стане, ако някой започне да задава въпроси?

Това беше една възможност. С която щеше да се заеме, ако и когато възникнеше. Защото, колкото и да харесваше Даян — и в леглото, и извън него, — перспективата да спечели милиарди долари му допадаше още повече.

— Връзката ти с него е била невинна, нали? — попита той.

— Естествено, а той може и на никого да не е казал.

Но Грант знаеше, че това не е така. Жената от Министерството на правосъдието се бе добрала до него и го бе причакала в засада, а от там бе отишла право в апартамента на Томас. Което означаваше едно: тя знаеше. Но пък, слава богу, той се бе погрижил да й затвори устата. Ако Ричард Стам или някой друг бе в състояние да направи връзка между него, Даян и Томас, защо досега не бяха потърсили Даян? Нея определено знаеха къде да я открият. Което го накара да мисли, че тя щеше да се окаже права: Томас на никого не бе казал, че са говорили.

Той реши да смени темата.

— Камъкът от Пътеката беше точно там, където очаквах да го открия, в Природонаучния музей. Явно паметта на баща ми в случая не му бе изневерила. — Грант бръкна в джоба си и извади церемониалния ключ. — Имаме и това. Като добавим и Вещерския камък от Арканзас, който хората ми откриха, вече сме близо. Имам снимки на камъните, които намерихме досега. Твоята задача е да ги дешифрираш.

Даян беше ценна с това, че разбираше тайния език на ордена. За да открие златото, той се нуждаеше от експертните й познания.

— Нещата в Конгреса започват да се случват — каза тя. — Ванс вече действа.

— Това не ни засяга. Но съм сигурен, че брат ти се е изпотил от вълнение. Той желае да промени света. А ние с теб? Ние просто искаме да сме богати.

Действително алчността беше един от най-простите мотиви. Пък и той не се готвеше да отнеме нещо от жив човек. Това съкровище беше скрито отдавна. Онези, които го бяха откраднали, бяха мъртви, а каузата им — забравена. Да, наистина, Кенет Лейн и председателят на Камарата се готвеха да възкресят някои от старите идеи, но на кого му пукаше?

— Ще стане — прошепна Даян.

Така си беше. Определено бяха постигнали напредък.

Грант пристъпи към огледалото на стената. Макар че никой не бе видял лицето му, къдравата коса можеше да се окаже проблем. А също и родилното петно.

— Ще ти пратя имейл със снимки на камъните — каза той, докато се изучаваше в огледалото. — Работи върху тях. Аз трябва да излизам.

— Къде ще ходиш? — попита тя.

— Имам нужда от подстригване.

 

 

Дани се бе запознал с всеки от четиринайсетте служители на Алекс, включително с началничката на кабинета. Всеки сенатор поддържаше офис във Вашингтон, плюс помощни в съответния щат, обикновено по един във всеки избирателен окръг. Алекс имаше общо десет офиса с 34 служители. Но ако това се умножеше по 100, се добавяше сериозно перо към федералния бюджет. Дани си припомни една мисъл на Евърет Дърксен: „Милиард тук, милиард там и скоро вече става дума за истински пари“.

Той се намираше в светая светих на сенатора — личния му кабинет, ярко осветено и топло помещение, украсено с още сувенири от Тенеси и с множество снимки по стените, които да му напомнят за успешната кариера. Те дискретно подсказваха на всеки посетител, че човекът насреща разполага с необходимите лостове да свърши работа. Интересно как президентите не се нуждаеха от подобни стимули за самочувствието си. В Белия дом положението беше съвсем различно. Акциите на един президент се качваха и падаха ежечасно и никакви снимки със знаменитости, никакви хвалби и биене в гърдите не помагаха. Разбира се, всичко в този кабинет рано или късно щеше да се озове в ръцете на Даян. И това определено го дразнеше. Тя бе поръчала претърсването на апартамента на Алекс. След това се бе срещнала тайно с Лушъс Ванс и с още някакъв мъж. Да й даде тези вещи, напомнящи за Алекс, му се струваше грешно. Следователно засега те оставаха тук.

— Всички запазват постовете си — каза Дани на началничката на кабинета.

Тя беше доказано способен вашингтонски ветеран; Алекс винаги я бе хвалил.

— Ако някой смята, че не може да работи с мен, е добре дошъл да напусне още сега, с добра препоръка и с моята благословия. Не че го искам, но ще бъде тяхната воля. Положението е достатъчно сложно, за да го усложняваме допълнително.

— От името на всички — отвърна тя — искам да ви уверя, че сме на ваше разположение, готови да започваме работа.

Тази жена вече му харесваше.

Явно му вървеше да бъде заобиколен от силни жени. Дългогодишната му секретарка в Белия дом беше истински булдог. Полийн също не беше малодушна. Една трета от членовете на кабинета му бяха от женски пол. А сега Стефани — най-коравата от всички — се бореше за живота си.

— Радвам се да го чуя. Искам да ми свършиш една услуга. Тихо потърси Лушъс Ванс.