Стив Бери
Изчезналият орден (38)

36

Дани влезе в болничната стая при Стефани. Лекарите бяха забранили свиждания, но като бивш президент той все още имаше някакво влияние. Освен това се успокои, когато видя, че пред вратата беше поставен на пост агент на отряд „Магелан“.

Тя лежеше, оплетена в жици, няколко машини следяха основните й жизнени функции. Операцията бе продължила три часа и всички вътрешни поражения се смятаха за отстранени. През ноздрите й бяха вкарани тръбички, беше поставена на командно дишане. Допълнителни тръбички доставяха на организма й кръв и медикаменти; самият факт, че имаше нужда от толкова техника, за да я поддържа жива, не изглеждаше никак добре.

Той застана до леглото й. През живота си бе обичал две жени. С Полийн бяха прекарали много време заедно, още от гимназията. Беше естествено накрая да се оженят и бракът им беше щастлив, докато не почина Мери. От този момент нататък нищо не беше същото, колкото и да се преструваха. Но останаха заедно и това беше лесно за обяснение. И двамата бяха амбициозни. Той признаваше пред себе си, че живее в лъжа, докато тя предпочиташе да го отрича. Но Дани я познаваше достатъчно. Беше й приятно да е Първа дама — отначало на Тенеси, а после и на Съединените щати. Вярно, и в двата случая тази висока чест не й донесе щастие, но поне отвличаше вниманието й от огромната болка, от която така и не успя напълно да се освободи.

А сега той обичаше друга. Която лежеше пред него с две огнестрелни рани. Никога не бе разкривал изцяло чувствата си. Като президент и неин началник това не би му подхождало. А откакто бе напуснал поста, не бяха успели да прекарат повече време насаме.

Дани се наведе и хвана ръката й. Дишането й беше толкова плитко, че почти не се забелязваха повдигане и спускане на гръдния кош. Докторът му бе казал, че ще оживее, но имало риск от инфекция. Бяха я напомпали с антибиотици и я бяха привели в медикаментозна кома, за да подпомогнат процеса на възстановяване, което обясняваше и командното дишане. Но това състояние имаше своите рискове, тъй като мозъкът беше претоварен с опасни приспивателни. В цялата ситуация нямаше нищо хубаво освен факта, че беше още жива.

Дани се запита как ли щеше да реагира Стефани, когато научеше, че се готви да стане сенатор. Най-вероятно нямаше да се изненада особено — все пак тя го познаваше по-добре, отколкото той сам себе си.

Той стисна леко пръстите й, потискайки с мъка яростта и желанието за мъст, които го бяха обзели. Целия си съзнателен живот бе прекарал, сдържайки емоциите си. Единствено насаме с Полийн бе изоставял обичайната си предпазливост. Последните петнайсет години връзката им беше чисто платонична, а той бе свикнал с липсата на физическа близост. Политиката и властта бяха афродизиаци, но и двете изчезнаха от живота му след 20 януари. Може би това допълнително обясняваше депресията му от последните месеци. Единствено перспективата да започне нов живот с нова любов бе подхранвала оптимизма му. И ето че той отново бе решил да положи клетва за държавен пост.

Още откакто научи за смъртта на Алекс, цялата история му звучеше подозрително. А сега, след онова, което бе чул и видял предишната вечер, той вече беше убеден, че назряват неприятности. Като президент, му се бе налагало да се държи внимателно с Лушъс Ванс, тъй като председателят на Камарата на представителите бе в състояние да причини сериозни проблеми на изпълнителната власт. Като сенатор, подобна предпазливост щеше да бъде излишна. Това беше хубавото на американския Сенат — всеки можеше да върши каквото си поиска и от това да не произтекат никакви последици освен лошо впечатление у избирателите. А какви привилегии имаха! Неограничени възможности за дебат — на всякакви теми, без цензура.

Така че, ако онова, което бе намислил Ванс, трябваше да мине през Сената — на добър му час на Ванс. Дани лично щеше да го препъне.

Той продължаваше да стиска ръката на Стефани, благодарен, че са сами. Беше казал на агента отвън да не пуска никого в стаята й освен лекуващия персонал. Майната й на фалшивата благопристойност. Веднъж Стефани да се оправеше, нямаше да има никакви колебания, никакво отлагане повече. Време бе да бъдат заедно и пред хорските погледи. Гневът му поотмина, отстъпвайки място на тъпо, всепоглъщащо чувство на самота.

— Обичам те — прошепна той.

 

 

Касиопея, Лия и Тери Морз се измъкнаха от минната галерия през сводестия, затрупан с камъни изход. Касиопея крачеше напред, въоръжена с пистолета на единия от мъжете. Морз стискаше в ръце ловната пушка. Равномерният тътен на генератора, който се чуваше силно в галерията, отслабна. Над короните на дърветата на изток се зазоряваше. Спряха се пред изхода. Вдясно от тях с черен брезент беше покрито нещо и тя се наведе да провери какво е. Златни кюлчета. Поне петдесетина.

— Последната партида за товарене — каза Касиопея. — Което означава, че ще се върнат.

— Сетих се, че ще те намеря тук — обърна се Морз към Лия.

— Откъде разбра?

— Бащата на онзи твой приятел е страж.

— Не може да бъде. Чичо му е бил страж, не баща му.

— Така постъпва добрият страж. Никога не разправя пред хората какъв е. Той се разболя от артрит и вече не може да върши много работа, затова понякога го замествам — обясни Морз. — И не си мисли, че не знаем за теб и онова момче. Всичко знаем! Но не искахме да ви се бъркаме, понеже и двамата сте добри деца. Събуждам се аз, гледам: няма никой. Чух, когато Малоун си тръгна. Но вие двете? Къде другаде би могла да те заведе? Стражите се информират взаимно. Аз знаех, че от няколко дни насам тук става нещо. Затова просто предположих.

— А как стигна до тук? — попита го Касиопея.

— Помолих един приятел в хижата да ми услужи с колата си. Същият, който ми каза за теб и Малоун.

Докато говореха, и двамата с Морз хвърляха погледи към гората, нащрек за най-малко движение.

— Тези мъже са истинските рицари — каза тя.

— А аз, глупакът, се подлъгах по ония мошеници, така ли?

— Не исках да кажа това.

— Разбирам какво искаш да кажеш — отвърна Морз, но вниманието му бе другаде: в бързо разпръсващия се мрак наоколо.

— Ти уби човек — обади се Лия; гласът й звучеше загрижено.

— Трябваше да го направя, детето ми.

Касиопея беше съгласна, но попита:

— А Вещерският камък на сигурно място ли е?

— Погрижил съм се.

— Тогава вземи Лия и се върнете в хижата.

— Ти къде отиваш?

— Да открия човека, който току-що се опита да ме убие.