Метаданни
Данни
- Серия
- Котън Малоун (12)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Lost Order, 2017 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Боян Дамянов, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически приключенски роман
- Конспиративен трилър
- Рицарски приключенски роман
- Търсене на съкровища
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Стив Бери
Заглавие: Изчезналият орден
Преводач: Боян Дамянов
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Обсидиан
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Абагар“ АД, В. Търново
Излязла от печат: 19.10.2017
Редактор: Свилена Господинова
Технически редактор: Вяра Николчева
Коректор: Симона Христова
ISBN: 978-.954-769-437-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8615
История
- —Добавяне
35
След като претегли всички възможности, Грант реши, че бе дошъл моментът да действа. Нищо че може би вече бяха открили трупа на Мартин Томас. Ако направеше своя ход сега, щеше да се добере до втората част на онова, което търсеше, преди някой да се сети да му попречи. В медиите все още не се бяха появили съобщения за убийството в „Смитсониън“. А ако бяха успели да направят връзка между него и Даян и между Даян и Томас, защо все още нито тя му се бе обадила, нито го бяха потърсили от полицията? Вместо това — тишина. Той се надяваше жената от Министерството на правосъдието вече да е мъртва, а тогава и Рик Стам нямаше да е проблем. Наистина, нямаше да е зле да бе докопал и папките, които тя носеше със себе си, но тогава просто нямаше възможност да спре, за да ги прибере.
Грант спокойно бе проникнал в Природонаучния музей с първата вълна от посетители за деня, между които имаше група ученици на екскурзия и подранили туристи. Като дете самият той бе прекарал доста време в музеите от двете страни на Алеята, особено в този на американската история и в Природонаучния. Милиони хора минаваха всяка година през вратите им, не на последно място и поради факта че навсякъде входът беше свободен. Той бе слушал баща си да дърдори за тази привилегия повече пъти, отколкото можеше да преброи.
Намираше се във величествената мраморна ротонда с емблемата на музея — огромен африкански слон в центъра й. Право напред беше залата с морски обитатели, а вляво — отделът за бозайници. Вдясно крилото с вкаменелостите беше затворено за ремонт. Натам се бе запътил.
Той не желаеше да привлича излишно внимание към себе си. Зад затворените врати може би работеха хора. В такъв случай просто щеше да им покаже служебната карта на Томас, закривайки леко с пръст снимката, и да се надява, че няма да последват въпроси. Грант се огледа, но не забеляза наоколо служители на музея, ако не се броеше един охранител. Имаше камери, но той си каза, че трябва да ходи с наведена глава и да се смесва с тълпите. Наоколо тичаха деца, нови тълпи от посетители го подминаваха. Той си проправи път през морето от тела към четеца на магнитни карти до вратата на залата и прекара своята през процепа. Електронната ключалка щракна и той бързо мина през вратата, която се затвори зад гърба му.
Отново настана тишина. За негов късмет, залата беше празна и зарината със строителни отпадъци. Тук-там вградени в тавана лампи осветяваха разрушенията. Мокетът беше махнат от бетонния под. Табелки с надписи все още се виждаха по стените, където бяха висели експонатите. Навсякъде имаше струпани строителни материали. Два-три от по-големите експонати още стояха на местата си, опаковани за преместване.
Един конкретен привлече погледа му. Кораловият риф от Пермската епоха, илюстриращ многообразието на морския живот преди 250 милиона години, когато всички континенти са били съединени в една гигантска земна маса, а Западен Тексас и Ню Мексико са били под вода. Той помнеше този експонат от детството си. Преди два месеца Мартин Томас му бе казал, че рифът бил включен в списъка за подмяна при предстоящия ремонт. Тогава не го бе погледнал, като си мислеше, че ще има достатъчно възможности за това.
Но междувременно нещата се бяха променили.
Малоун излезе навън в топлото майско утро и се затича към Музея на американската история. Рик Стам го следваше по петите. Стигнаха до Конститюшън Авеню, свиха по тротоара и след няколко метра пресякоха Дванайсета улица към входа на Природонаучния музей. Той реши да не намесва охраната на „Смитсониън“, а да се оправя сам, за да не пострадат невинни хора. Нещо му подсказваше, че неканеният гост е същият, който бе убил Мартин Томас и прострелял Стефани.
От болницата нямаше новини, което можеше да бъде както добър, така и лош знак. Той неведнъж през живота си бе усещал студения дъх на смъртта и бе свикнал да я възприема не като враг, а като достоен противник. Но никога не си бе представял, че и Стефани ще се запознае с нея толкова скоро. Освен това си мислеше за Касиопея и се питаше какво ли прави в Арканзас. Скоро щеше да й се обади, за да провери.
Но преди това Малоун трябваше да разбере кой току-що бе използвал служебната карта на Мартин Томас.
Грант спря, за да се увери, че освен него в залата няма никого. Тишината наоколо беше потвърждение, че е сам, но това едва ли щеше да продължи дълго. Затова той се отправи с бързи крачки към кораловия риф, който се набиваше в очи с огромните си размери: около три метра ширина на три височина на метър и половина дебелина. Навремето стъклени стени го бяха предпазвали, но днес предният и страничните панели бяха демонтирани, разкривайки възпроизведените изкусно корали, морски гъби, полипи, водорасли и раковини. Всичко изглеждаше точно както преди стотици милиони години.
Само преди броени дни, при поредната им съпроводена с принуда и насилие среща, баща му бе разкрил пред него тайната на този експонат. През 60-те години на миналия век той бил открил онова, което впоследствие щяло да стане известно в колекциите на „Смитсониън“ като Камъка от Пътеката. Камъкът бил надлежно описан, каталогизиран и прибран в хранилището като една от безбройните любопитни находки, собственост на музея. През 1974 г. се наложило да бъде скрит, като баща му избрал за целта новоизложения коралов риф — надеждно скривалище, тъй като рифът бил подарък от заможно семейство с условието да остане на това място поне трийсет години.
От тогава бяха изминали над четирийсет. Но времето на рифа беше изтекло.
* * *
Малоун и Стам нахълтаха в Природонаучния музей, подминаха скенерите за посетители и използваха служебния вход, за да продължат пътя си навътре в сградата.
— Той е в Залата с вкаменелостите — каза един от пазачите, които ги очакваха. — Затворена е за основен ремонт. Всичко отвътре е изнесено.
— Предполагам, че няма охранителни камери? — попита Малоун.
— Нито една.
— Е, добре. Аз ще се оправя. Просто ми покажи накъде да вървя.
Грант разглеждаше внимателно рифа, възхитен от детайлната изработка и изумен от факта, че преди четирийсет години баща му се бе сетил да го използва, за да скрие Камъка от Пътеката. Но къде?
Той реши, че с деликатност няма да постигне нищо, пък и рифът така или иначе скоро щеше да бъде разрушен. До стената вдясно имаше натрупани метални тръби за скелетата. Той грабна една и започна да изстъргва фалшивите корали, елементи от морското дъно и всевъзможните водорасли и раковини, с които беше покрита инсталацията, като внимаваше да не забива тръбата твърде надълбоко, за да не повреди Камъка. Целият риф беше изработен от полиуретан, епоксидна смола и стиропор с основа от дърво и камък, като повърхностите поддаваха лесно на натиск. Тук-там се подаваха ръбове на истински камъни като част от декора.
И тогава го видя. Поставен легнал, около половин метър дълъг и десетина сантиметра дебел, в една дървена кухина до задната шперплатова стена на експоната, беше Камъкът от Пътеката. Грант остави металната тръба и го издърпа от кухината. После внимателно го постави върху бетонния под.
Изглеждаше точно както Даян го беше описала. Дейвис Лейн бе виждал камъка в края на седемдесетте, още преди враждата между бащите им да се бе разраснала във война. Вляво се виждаше гравирана кама, горе вдясно — буквата R, между тях плетеница от лъкатушещи линии покриваше почти цялата лицева повърхност на камъка. В центъра имаше сърцевидна вдлъбнатина, дълбока около пет сантиметра, с гравирани на дъното й цифри: 1847, 10 и още два символа. Това беше нишата за друго парче от пъзела.
Камъкът сърце.
Нямаше нужда Грант да го изнася навън, пък и трудно би си тръгнал незабелязано, мъкнейки със себе си нещо толкова голямо. Вместо това той извади телефона и щракна няколко снимки от различни разстояния. Съвременните технологии щяха да свършат останалото.
Малоун се промъкна незабелязано в Залата с вкаменелостите.
Стам го бе предупредил, че всичко отвътре е изнесено, а стените са оголени до тухла. Беше огромно пространство с множество ниши и разклонения; нямаше представа къде може да се е скрил човекът, когото търсеше. Но със сигурност беше някъде там, тъй като до момента нито една от електронните ключалки не бе регистрирала опит за излизане.
Откри го надвесен над нещо, сложено на пода. Снимаше с телефона си. Малоун насочи беретата.
— Бавно се изправи и се обърни.