Стив Бери
Изчезналият орден (35)

33

Малоун мина безпроблемно през охраната на Музея на американската история, понеже Рик Стам беше с него. До отварянето на сградата за външни лица оставаха още няколко часа и коридорите бяха празни. Двамата прекосиха приземния етаж, качиха се едно ниво и се озоваха пред заключена врата, която се отваряше с магнитна карта.

След показната елегантност на зоните за публика това помещение излъчваше хладна сериозност с белите си стени и лъснат под от синтетичен мрамор. Изкачиха се по стръмно стълбище и Стам отново използва магнитната карта, този път, за да проникнат в едно застлано с мокет помещение без прозорци, пълно с монтирани на релси подвижни стелажи. Флуоресцентни тръби хвърляха равномерна светлина, климатикът подаваше хладен и сух въздух.

— Това е един от няколкото архива по американска история — каза Стам. — Този се отнася конкретно до деветнайсети век, като повечето документи никога не са виждали бял свят.

Хранилището, където с Касиопея бяха прекарали няколко дни в четене, се намираше на петия етаж, близо до основната историческа библиотека, в която бе работил Мартин Томас.

Стам му беше обяснил как председателят на Върховния съд бе поискал от Стефани да му съдейства за прикриването на трупа на Томас за ден-два, докато открият убиеца. А сега, каза си Малоун, тази чест се падаше на него.

— Ситуацията е извън възможностите ми — отбеляза Стам.

— Но ето че си накиснат до ушите в нея.

Малоун се надяваше намекът да бъде недвусмислено разбран. Толерантността му към глупости бе спаднала до нула. Време беше да си поговорят сериозно.

Помещението беше квадратно, около десет на десет метра. Под сивия бетонен таван минаваха разноцветни тръби и въздуховоди. Не се чуваше никакъв звук освен приглушения шум на климатика. Нямаше лукс, само студена функционалност. Върху единственото метално бюро беше поставен компютърен монитор. Той реши да мине направо на въпроса:

— Искам да знам каква е ролята във всичко това на моя прапрадядо Ангъс Адамс. Защо се спряхте точно на мен?

В отговор Стам му разправи за организираната от „Смитсониън“ експедиция през 1854 г. из новоприсъединените територии на американския Югозапад, в която тайно взели участие и рицари на Златния кръг с разузнавателна мисия.

— Твоят прапрадядо е участвал, като същевременно тайно е работел за ордена — каза Стам. — Какво знаеш за Адамс?

Всъщност Малоун знаеше доста. И всичко — благодарение на дядо си.

Ангъс Адамс беше едно от ранните открития на „Смитсониън“ — художник, развил се като първокласен илюстратор. В един куфар на тавана в дядовата му къща се съхраняваха няколко негови литографии. В епохата преди фотографията единственият начин за регистриране на факти от живата природа бил чрез рисунки. По време на Гражданската война Адамс напуснал работа и, произведен в лейтенант, се записал в легендарния Легион на Коб от щата Джорджия. През 1862 г., вече като майор, бил зачислен към разузнаването. Котън притежаваше няколко размазани черно-бели снимки на прапрадядо си, дребен мъж с буйна русолява коса и плътни мустаци — често срещана комбинация в онези времена. Писмата му го характеризираха като добродушен и словоохотлив човек, склонен към мизантропия, поради което винаги ходел въоръжен с пистолет и нож. За приятелите си бил отдаден на каузата; за враговете си — тесногръд фанатик. Но никой никога не го бе описал като глупак. Предпочитал общението с природата пред човешка компания, музика пред книги и идеи пред тишина. Приликата му с Малоун — във формата на брадичката, в очите, носа и устата — беше поразителна.

Като шпионин, Адамс ръководил първото тайно проникване в Пенсилвания начело на отряд от двайсет войници на Конфедерацията, които се представяли за подразделение на Севера, издирващо дезертьори. Така се сдобил с безценна информация за придвижването на войските, които генерал Лий използвал в атаката си към Гетисбърг. След това Адамс бил изпратен в Индиана, за да раздухва граждански размирици като начин да принудят щата да се присъедини към Конфедерацията. И за малко щял да успее. Но бил пленен и затворен в Охайо. Случилото се впоследствие се превърнало в легенда.

Смята се, че в затвора Адамс прочел „Клетниците“ на Виктор Юго и се вдъхновил от бягството на Жан Валжан през катакомбите на Париж. Тогава му направило впечатление колко сухи били килиите на долните етажи в затвора. Това означавало само едно: постоянен приток на чист въздух. Той започнал да копае и скоро стигнал до тунел, вероятно използван за отвеждане на отточни води. В крайна сметка Адамс и петима негови другари избягали през тунела, но преди това той оставил бележка до директора на затвора:

Крепост „Мериън“, килия №20, 27 ноември 1863 г. Начало на изкопните работи — 4 ноември 1863 г. Край — 20 ноември 1863 г. Брой часове труд дневно — три. Инструменти — две джобни ножчета. La patience est amére, mais son fruit est doux. От името на шест доблестни воини на Конфедерацията.

Това беше фотографската памет — никога нищо не забравяш, дори да искаш. Малоун си спомняше всяка дума от бележката. От дядо си знаеше, че Адамс е притежавал същата дарба. А е бил и колоритен образ, както показваше наглата бележка с френския израз.

Търпението е горчиво, но плодовете му са сладки.

Директорът на затвора не оценил остроумието и пратил огромна хайка по петите им. Адамс побягнал на юг към Кентъки. Войските на Севера го притиснали край река Охайо. Той се скрил в някаква ферма, чийто собственик лежал болен от треска и бълнувал. Нямало накъде повече да бяга, затова се мушнал в дюшека на леглото, върху който лежал мъжът. Когато влезли войници, те проверили дали Адамс не се прави на болен, но не им хрумнало да погледнат отдолу, в дюшека. Тръгнали си, но оставили войници до вратата. На следващия ден валяло, но при болния фермер дошли посетители. За щастие, войниците не обръщали внимание на лицата под чадърите, което позволило на Адамс да се измъкне незабелязан. Когато докладвал на началниците си за станалото, те колкото се впечатлили, толкова се и развеселили. Един от тях казал, че явно Адамс бил мек като памук, след като никой, дори и болният в леглото, не забелязал, че той лежи под него.

Оттам му останал прякорът. Котън. Памук.

— Знам доста за него — каза Малоун на Стам. — Но как е бил намесен в тази история, за да се стигне дотам председателят на Върховния съд да търси помощта ми?

Стам му обясни как Адамс бил записвал наблюденията си от експедицията през 1854 г. в дневник, който бил изчезнал доста отдавна.

— Надявахме се да е останал в семейството ти — каза той.

— И така да е, никой не е споменавал за такова нещо, а аз не съм го виждал. Защо е толкова важен?

— Честно, не знам. Казаха ми само, че директорът държал да го издири. Ще се разочарова, когато чуе, но въпреки това се нуждаем от помощта ти. — Стам пристъпи към бюрото и седна на компютъра, за да отвори няколко изображения на ключа. — Ето, това е било откраднато снощи. При нас всичко се води на отчет.

Малоун се загледа в изображенията, показващи двете страни и краищата на старинен месингов ключ. Междувременно Стам му разправи всичко, което знаеше за него, включително как се бе превърнал в един от церемониалните атрибути на институцията.

— Някаква идея защо убиецът на Томас е искал да се сдобие с него?

— Това е още едно от нещата, които не знаем. Но може би има човек, който е наясно. Навремето тук работеха двама души. Единият беше бащата на Даян Шъруд, Дейвис Лейн. Той беше уредник на музея. Негова бе и заслугата за натрупване на значителна част от поверителния архив, който си чел. За съжаление, почина преди петнайсетина години. Другият се казва Франк Брекинридж. Навремето той е заемал моята длъжност, уредник на Замъка. Брекинридж е намерил ключа на тавана през петдесетте години на миналия век. Освен това е експерт по Рицарите на Златния кръг. За щастие, той е още жив.

— Познаваш ли го?

— Не. Било е преди моето време.

Малоун прокара ръка по наболата си брада. Мозъкът му работеше трескаво.

— Адамс е мой прапрадядо по майчина линия. След войната напуснал южните щати и се преместил да живее на запад.

Звън на мобилен телефон го откъсна от мислите му. Не беше неговият, а този на Стам. Уредникът отговори, послуша няколко секунди, после прекъсна връзката. На лицето му се четеше объркване.

— Снощи, след като не открихме магнитната карта на Мартин Томас в джобовете му, аз програмирах системата да сигнализира за нея, като смятах тази сутрин да я анулирам. Но тя току-що е била ползвана от някого, за да влезе в Природонаучния музей.