Стив Бери
Изчезналият орден (34)

32

Двете жени примигваха на ярката синкава светлина от прожекторите.

— Кои сте вие? — попита мъжът, който бе влязъл пръв.

Беше висок и слаб, с военна осанка. Някъде между четирийсет- и петдесетгодишен, привлекателен, с тъмнокафяви проницателни очи под рошава прошарена коса. Тя реши да каже истината — може би единственото им оръжие.

— Казвам се Касиопея Вит и работя с Министерството на правосъдието.

— А младата дама?

— Лия Морз. Живее наблизо.

— Роднина ли си на Тери Морз?

— Внучка съм му.

— Чувала ли си за Вещерския камък?

Явно беше и добре осведомен.

— И да сме, какво? — отвърна вместо нея Касиопея. — А вие не сте ни казали името си.

— Джеймс Проктър.

Имаше подчертано южняшки акцент като Котън — и двамата провлачваха гласните за по-авторитетно. А фактът, че им разкри името си, не й подейства успокояващо, нито пък тонът му. Неутрален. Делови. Недружелюбен.

— Защо сте тук? — попита той.

— По същата причина, по която и вие — отвърна Касиопея. — Заради златото.

— Но то не е ваше.

— А да не би да е ваше?

— В известен смисъл. Ние сме неговите пазители.

— Това ли е трезорът?

— Виждам, че сте добре осведомена.

— При това не съм единствената.

Касиопея се опитваше да му подскаже, че във Вашингтон има хора, които са в течение на играта — това, за жалост, не беше съвсем вярно. Бяха сами тук.

Проктър пристъпи към тях.

— Златото е престояло тук много време. Но не, това не е трезорът. Просто едно от останалите хранилища, които ползваме.

— Вие се шегувате. Искате да кажете, че Рицарите на Златния кръг още съществуват?

Тя вече бе заключила, че тези трима мъже нямат нищо общо с измамниците, дошли в къщата на Морз.

— Ние сме рицари — каза Проктър.

Звучеше сериозен и Касиопея реши да не го дразни повече.

— Всички сандъци ли са били пълни със злато?

— Да. От няколко дни го преместваме другаде. Вие се появихте точно когато товарехме предпоследната партида. Един от колегите ми беше застанал на пост в гората и ви е видял да се приближавате. А сега ми кажете, наистина ли сте дошли заради златото?

— Знаем за стражите — обади се Лия. — Дядо ми е един от тях.

— Така е, при това отличен. Дълги години изпълнява съвестно дълга си. Неговият дядо е бил специално подбран да пази Вещерския камък. Ти обучавана ли си да поемеш този дълг? — попита я той.

— Да.

Умно момиче — знаеше, че една лъжа е за предпочитане пред истината.

— Предполагам, че дядо ти няма внуци мъже?

— Нито един.

— Жените не могат ли да служат? — попита Касиопея.

— Необичайно е. Но ако си била обучавана за страж, защо проникна със сила тук? Твоят дълг е да пазиш.

— А вие защо изпратихте онези хора да наранят дядо ми?

За пръв път по невъзмутимото лице на Проктър се изписа изненада. Касиопея щеше да се окаже права: намесени бяха две различни фракции.

— Никого не съм изпращал — заяви той.

Тя се възползва от объркването му.

— Което означава, че други работят срещу вас. Те също се представяха за рицари, знаеха ръкостискането и тайния поздрав.

— Това е обезпокояващо. Но, уверявам ви, тези хора не са от нашите.

Трябваше й нещо, с което да отвлече вниманието му.

— Тук има много злато.

— Да, около петдесет милиона в зависимост от чистотата, която обикновено е доста висока.

Пистолетът й беше още у нея, усещаше допира му в гръбнака. Заради топлата нощ Касиопея не носеше сако, така че, ако се обърнеше, те щяха да видят как издува блузата й. Можеше да посегне за него, но мъжете насреща й сигурно също бяха въоръжени. Една престрелка с тях щеше да е неравностойна, а и Лия можеше да пострада.

— Гордея се с това, че съм джентълмен — каза Проктър. — Затова много съжалявам за вашето присъствие тук. Извинявам ви се предварително за това, което трябва да направя.

Той махна на двамата мъже и те се втурнаха към тях. Тогава Касиопея посегна за оръжието, но ръката на Проктър се стрелна напред. Той също беше въоръжен.

— Пистолетът зад гърба ви няма да помогне особено.

Той даде знак със свободната си ръка и единият от мъжете сграбчи Лия, която зарита с крака във въздуха. Вторият мъж я хвана за глезените и двамата я понесоха през залата. Касиопея вече бе забелязала правоъгълната дупка два на три метра в пода. В която мъжете сега хвърлиха Лия.

Тя понечи да се затича натам, но я спря дулото на пистолета в ръката на Проктър, едва на милиметри от лицето й. Касиопея се закова на място и го изгледа с неприкрита враждебност.

— Хайде, вървете — каза той. — Но най-напред…

Пресегна се зад гърба й и с тържествуваща усмивка я освободи от оръжието.

Касиопея изтича до отвора в пода и видя, че представлява вертикална връзка между галериите, подобна на асансьорна шахта, водеща надолу. От едната й страна имаше подпряна дървена стълба. Всичко под краката й тънеше в мрак.

— Лия, добре ли си?

Никакъв отговор.

— Лия!

— Нищо ми няма — чу се глас отдолу. — Дъното е меко.

Проктър се приближи зад нея и тя усети миризмата на чесън в дъха му.

— Както казах, аз съм джентълмен. Ваш ред е. Можете да скочите и доброволно.

— Лия, дръпни се настрани, към стълбата. Слизам при теб.

— Между другото, стълбата не струва. Изгнила е. Стъпалата й са изпадали.

Касиопея скочи в тъмната бездна. Дълбочината беше около пет метра и с падането си тя се претърколи на една страна. Но Лия беше права — върху пода на галерията имаше дебел слой прах, който смекчи удара.

Огледа се за момичето, но не видя нищо.

— Добре ли си? — попита Лия.

Тя се обърна към източника на гласа.

— Насам! — обади се Лия. — Пълзи!

— Жалко, че трябва да се разделим по този начин — чу се гласът на Проктър отгоре. — Но е важно никога да не ви открият.

Тя знаеше какво следва, затова запълзя трескаво към Лия, която седеше притисната към стената. В основата си стените се разширяваха, образувайки малки ниши. Лия се бе сгушила в една от тях и Касиопея бързо се намести до нея.

Изтрещяха три изстрела. Куршумите се забиха с глухо тупване в песъчливата почва. Тя знаеше какво е намислил — да стреля в тъмното, знаейки, че все някой куршум ще улучи целта. Затова му даде онова, което търсеше, извиквайки от престорена болка.

Още четири изстрела изтрещяха в тъмното. Тя замълча.

— Хайде — каза пак гласът на Проктър над главите им.

Нещо тежко профуча надолу в шахтата и се стовари върху пода. Зениците й се бяха разширили достатъчно, за да различи очертанията на предмета. Един от сандъците.

Последва го втори, после трети, като всеки следващ се разпадаше на части при удара в другите. Касиопея си даде сметка какво се случваше. Мъжете запълваха шахтата.