Стив Бери
Изчезналият орден (32)

30

Касиопея не се радваше особено, че трябва да води и Лия със себе си, но я бе взела, за да й показва пътя. Двете се бяха измъкнали от хижата, пъхайки под вратата на Тери Морз бележка, че ще се върнат скоро. Нямаха търпение да изчакат до сутринта. Тя бе научила от Лия, че приятелят й живеел на трийсетина километра от там. Виждали се, когато ходела до града — на пазар или за да свърши някоя работа. Връзката им била главно електронна — есемеси, имейли, видеоразговори — като на повечето млади хора. Дядо й не разбирал от тия съвременни джаджи, което й осигурявало така желаната неприкосновеност на кореспонденцията.

Взеха пикапа, който Лия и дядо й бяха докарали преди това от къщи. За техен късмет, ключовете бяха у момичето. Наближаваше 3:30 сутринта, половинка луна осветяваше хълмовете и притихналите долини. Пътят им ги отведе дълбоко в гората на северозапад от хижата. Лия обясни, че била идвала няколко пъти по тези места с приятеля си. Чичо му бил починал преди години, като му оставил цял куфар с карти и книжа. Приятелят й години наред се опитвал да ги декодира, особено откакто Лия му обяснила за стражите. Явно чичото не му бил казал нищо преди, отнасяйки тайната си в гроба.

— Една вечер дойдохме тук — каза тя. — Дядо не беше вкъщи. Наоколо нямаше жива душа, бяхме съвсем сами.

— И какво правихте тук двамата, останали съвсем сами?

— Нищо чак толкова лошо.

— Разбирам. И аз съм била някога на твоите години.

— Аз много го харесвам.

— Чудесно. Но внимавай докъде можеш да стигнеш с него. Ако и той те харесва, сексът не би имал значение.

— Той ме харесва тъкмо защото това няма значение.

— Браво, добро момиче. Дядо ти би се гордял с теб.

— Не, дядо би го застрелял.

Лия отби от шосето и тръгна по изровения коларски път с дървени огради от двете страни, почти скрити сред джунглата от диви цветя и буренаци, изникнали от канавките.

— Всичката тази земя е на неговия род — каза тя. — Също като нас те я притежават от много, много отдавна.

Пикапът подскачаше и се друсаше по тесния коловоз; фаровете му описваха фигури в мрака. Пътят свърши пред скалист склон, защитен от плътен пояс борове и брястове. Отпред имаше дървена портичка. Касиопея забеляза, че не е заключена. В прахоляка пред нея се търкаляше метална верига, а портичката беше леко открехната. Лия доближи предницата на пикапа до нея, после слезе и я бутна.

— Обикновено е заключена — учуди се тя. — От тук продължаваме пеша.

— Колко има още?

— Около петстотин метра.

Касиопея усети, че я обзема неприятно предчувствие. Защо? И тя не знаеше. Но в главата й дрънчаха алармени звънци.

— Угаси фаровете и паркирай между дърветата — каза тя.

* * *

Касиопея тръгна напред, Лия след нея. Пръстта под краката им беше суха като пясъка в пустинята. Светеха си с фенерче, което измъкнаха изпод предната седалка на пикапа. Пътят им минаваше през високи дървета и гъсти храсталаци; теренът беше по-изразено планински от предишния ден, под краката им хрущяха отронени камъчета. Между облаците тук-там блещукаха звезди. Жужене на цикади заглушаваше шума от стъпките им. Пред тях се откроиха неясни силуети.

Касиопея преброи останките от шест рушащи се сгради с избити прозорци, продънени покриви и съборени стени. Имаше и нещо като преобърнат конвейер.

— Какво е това? — попита тя.

— Изоставена сребърна мина. Има много такива наоколо. Тази отдавна е закрита.

— И семейството на твоя приятел я притежава, така ли?

— Навремето са я давали на концесия. Но сега никой не идва тук освен на лов.

— Е, добре. Покажи ми.

Лагерът се намираше в една долчина, ориентирана в посока изток-запад и постепенно изтъняваща в тясно дефиле, чийто край се губеше в нощния мрак. Чуваше се шум от бърз ручей. Нормално — всяка мина се нуждае от течаща вода, за да функционира.

Влязоха в една от полусъборените сгради. Лъчът на фенерчето освети вътрешен двор, пълен с натрупани на купчина натрошени тухли, каменни плочи и криви ръждясали железа. С времето отпадъците се бяха сбили в плътна маса. От постройката не бе останало почти нищо освен три голи стени и части от покривната конструкция. Намираше се в подножието на един хълм и в миналото бе служила за вход на подземната галерия.

— Това тук не е същото — каза Лия.

Пред тях имаше сводеста врата, висока три метра и горе-долу толкова широка. Беше запушена с купчина камъни и чакъл като от гигантско свлачище. Но в средата й зееше пробита дупка с правилна форма, през която можеше да премине човек.

— Този вход винаги е бил затворен — каза Лия. — Навремето с няколко едри камъка го бяхме запушили, така че едва да се минава с провиране. Мислех да ти покажа какво има от другата страна. Но този отвор го нямаше преди.

Приближиха се и внимателно влязоха в тунела; мракът ги погълна в зиналата си паст. Пред тях галерията се изкачваше полегато в хълма; по стените й още личаха следи от кирките, с които бе прокопана. Въздухът беше спарен и неподвижен.

— Знам историята на това място — каза Лия. — През четирийсетте години на деветнайсети век местните копаели тук олово и сребро и ги изнасяли за Англия. Изкарвали добри пари. После дошла Конфедерацията и поела добива на сребро, докато траела войната. След това войските на Севера взривили мината и оттогава тя стои празна.

— Ако не броим кого?

— Чичото на приятеля ми. Той е пазил много зорко това място, както дядо пази горите. Не е пускал никого. Но отдавна е починал и оттогава тук няма страж.

Двете продължиха да се изкачват в тунела. Над главите им минаваше стар електрически кабел с разръфана текстилна изолация; на всеки няколко метра имаше празни фасонки от електрически крушки. Някога цялото съоръжение е било осветявано. Във въздуха нямаше и следа от течение, значи галерията нямаше изход напред. След трийсетина метра се изправиха през решетъчна преграда от железни пръти с дебелина на палец, забити направо в каменните стени и свод на шахтата. В средата на решетката имаше метална порта с панти и ключалка. Желязото беше покрито с дебел слой ръжда, но пантите и ключалката бяха от месинг. При нормални обстоятелства тази порта би била непреодолима преграда, но сега и тя зееше широко отворена.

— Никога преди не е отключвана — каза Лия. — Опитвали сме се, но не ставаше. Исках да видя дали ти не можеш да направиш нещо.

Алармените звънци в главата на Касиопея се усилиха.

Ключалката приличаше на много други, каквито бе виждала в замъците на Европа, и се отваряше със специално изкован ключ. Дали това тук не беше някое от тайните скривалища на Рицарите на Златния кръг? Ако да, нещо, прочетено неотдавна в Музея на американската история, й подсказваше да подхождат много внимателно. Имало заложени капани. С експлозиви. Но друг глас й казваше, че опасността вече е премахната.

След още няколко метра видя плътна черна линия, очертана върху пръстения под. В подскачащото светло петно на фенерчето различи края на електрически кабел, завършващ с трифазен щепсел. Другият край на кабела се губеше напред в тунела. Проследиха го и видяха, че минава през голяма цепнатина в скалата. Основната галерия продължаваше напред в хълма, но електрическият кабел завиваше в едно странично разклонение. Тя тръгна по него и през къс коридор се озова в съседен тунел. В тъмното бе лесно човек да се загуби. За щастие, по кабела можеха да се ориентират обратно за посоката, от която бяха дошли. Новият тунел беше по-тесен — колкото двама души да застанат един до друг — и достатъчно висок, за да се изправят в цял ръст.

— Някой е знаел точно къде да копае — каза тя на Лия. — Я да видим докъде са стигнали.

След няколко завоя Касиопея пресметна, че се движат приблизително под прав ъгъл спрямо основната галерия. За щастие, нямаше повече разклонения. Не след дълго се озоваха пред дървена врата с железни панти, покрити с ръжда. Имаше резе с халка, но катинарът липсваше. Вратата се отваряше навътре и беше леко открехната, а кабелът минаваше през пролуката.

Тя подаде фенерчето на Лия и бутна вратата. Пантите изскърцаха, но удържаха натиска. Касиопея направи крачка назад и я блъсна с рамо. Вратата помръдна леко. Тя се засили и се хвърли с цялата тежест на тялото си върху нея. Пантите поддадоха и плътната дървена конструкция се завъртя навътре; от инерцията Касиопея загуби равновесие и се просна на пода.

— Това беше по-трудно, отколкото трябваше — каза тя, като се изправи на крака и изтупа прахоляка от дрехите си.

В светлината на фенерчето пред очите им се разкри просторна зала със сводест таван, изсечена в скалата. Електрическият кабел отвеждаше до статив с монтирани два мощни прожектора. По пода бяха струпани дървени сандъци с различни размери, покрити с прах; процепите между дъските им бяха задръстени от десетилетна мръсотия.

Касиопея бързо ги преброи. Деветнайсет. Около две трети от които отворени и празни. Плюс седем затворени. Тя се приближи до един и повдигна капака, който се отвори след кратка съпротива на ръждясалите си панти. Беше пълен догоре със златни кюлчета.

Чу се далечно покашляне на двигател и прожекторите се запалиха; ярката светлина я заслепи. Генератор? Трябваше да се махат от тук. Но изходът беше само един.

Появи се някакъв мъж. После още трима на вратата. Не бяха същите като онези при Морз. Други. И много по-заплашителни.