Стив Бери
Изчезналият орден (31)

29

Тенеси

Даян не можеше да заспи. Ванс си беше тръгнал отдавна, а тя лежеше и стискаше очи в уютната тъмнина, след като бе изгасила всички лампи в къщата. Изчезналият бележник на брат й не й даваше покой. Някой го бе задигнал от кабинета, в това нямаше съмнение. Но кой? И защо? Номер едно в списъка на заподозрените беше Дани Даниълс, особено след като научи, че медальонът е у него. Той се правеше, че не знае нищо за значението му, но тя бе убедена, че е изпечен лъжец. Дали беше наясно какво точно означават кръстът и кръгът? Дали въпросите му за смъртта на Алекс бяха израз на любопитство или нещо повече?

Спри се, каза си тя. Дани Даниълс едва ли се интересуваше от нея и онова, което бе намислила. Какво му влизаше в работата? Той беше просто приятел на Алекс, който й бе върнал медальона. И тя се запита, за пореден път, кой ли би могъл да вземе бележника. Беше там два дни след като Грант го донесе, и през това време тя го бе изчела целия. За нейна радост, повечето от написаното бяха нахвърляни на ръка размисли, списъци от опорни точки и позовавания на законови текстове — все неща, които значеха нещо за много малко хора и определено не бяха заплаха за никого. Кръстчето в кръг на корицата най-вероятно нямаше да бъде забелязано. Декоративен мотив, поставен от производителя. Тя се бе запитала дали да сподели с Ванс за недискретността на Кенет пред Алекс и за изчезването на бележника, но реши да го запази за себе си. Както и всичко останало.

 

 

— Не можеш да го направиш! — каза й Алекс, повишавайки тон.

Седяха заедно в салона на първия етаж.

— Няма да допусна да го направиш — продължи той.

Това я раздразни.

— Не ми е нужно разрешението ти.

— Не ти е нужно, наистина. Само че аз съм сенаторът и мога да спра теб, Кенет и Лушъс Ванс.

— Какъв лицемер! Казваш, че искаш да промениш държавното управление. И хленчиш. А сега ти се предлага начин да го направиш, а ти се дърпаш.

— Това не е просто промяна. Това е революция. Народът трябва да реши дали я иска.

— Искат я и ще я получат. Чрез своите надлежно избрани представители. Ако не им харесва, следващия път да си изберат други. Дава им се възможност на всеки две години да гласуват за Камара на представителите.

— Не е толкова просто и ти го знаеш. Веднъж направено, това не се разваля лесно. А вкусът на властта поражда апетит към нея. Дори малцинството в Камарата, които ще се противопоставят на промяната, ще видят политическите предимства за себе си.

— Какво ти става, Алекс? Боиш се, че ти и приятелите ти в Сената ще изтървете кокала? Сега вие изяждате всичко. Вие сте тези, които се разпореждат с партийните пари и подкрепата на местно ниво. Кандидатите за конгресмени се бият за огризки, а понякога и тях не получават. Трябва сами да набират всеки цент за кампанията си, докато на вас всичко ви се сервира наготово. Но това ще се промени, нали?

— Ти нямаш представа какво се готвиш да отприщиш. Лушъс Ванс не е добър държавник. Той е амбициозен, арогантен и искаше да става президент. Сега на практика ще стане автократ. С повече власт от президента. С повече власт, отколкото би трябвало да се съсредоточи в ръцете на един човек. Държавата ни не е основана на този принцип.

— Тук грешиш, Алекс. Моят план точно възпроизвежда начина, по който тази страна е управлявана през първите трийсет години. Камарата на представителите е доминирала, а Сенатът я е слушал. И сме оцелели. Просто се връщаме обратно към корените си.

— Били сме миниатюрна нация, с миниатюрно централно правителство, което почти нищо не е вършило. Светът се е променил от тогава. Този план, както го наричаш, е бил замислен от хора, желаещи да лишат Севера от способността му да държи Юга в шах. По същество е представлявал обявяване на политическа война. Нещо, което така и не се е реализирало. Може би са си дали сметка, както аз сега, че рискът е прекалено голям.

— Къде е бележникът на Кенет?

— Оставих го във Вашингтон. Ще послужи като убедително доказателство, ако се наложи.

— Не можеш да спреш това, Алекс. Ако не си съгласен, просто се дръпни от пътя ни. Остави Ванс да свърши каквото е необходимо.

— Това, което предлага, ще срещне силна опозиция.

— Разбира се, че опозиция ще има. Но тя ще е много различна от това ти, моят съпруг и действащ сенатор, да крещиш за някакви престъпни заговори. Остави нещата да се развиват.

— Ти трябваше да ми кажеш за това. Ти. Не Кенет.

— Както ти ми каза за любовницата си.

— Как разбра?

— Не съм. Просто подозирах. До този момент.

Той поклати глава и се изсмя горчиво.

— Печелиш точка. Блъфираш като професионалист.

— Аз съм професионалист. Коя е тя?

— Една жена, с която се запознахме във Вашингтон. Но независимо дали ми вярваш или не, аз не съм направил нищо, от което да се срамувам.

— Освен че вероятно си се влюбил в нея.

— Не отричам, че ни е приятно заедно.

— С което всъщност ме нараняваш още повече.

— Ами ти, Даян? Да не си светица?

— Не. Била съм с двама мъже междувременно.

Каза му го, за да го уязви. А не беше и лъжа. Странно, колко бързо любовта преминава в омраза.

— Не съм го подозирал — каза изненадано той. — Но пък от толкова време насам се държим като непознати.

— Затова ме остави на мира. Нека изживея този момент. Баща ми така би се гордял с мен. През целия си живот изучаваше ордена, усвои тайния им език, откри документи, опита се да издири изгубеното. Предаде тази своя страст на мен. Остави ме, Алекс, да довърша започнатото, без да ми пречиш.

— Ще ми се да можех.

 

 

Той бе излязъл за късна следобедна разходка. Даян знаеше къде ще отиде — по пътеката през задната част на имота нагоре по склона, към мястото му за размисъл. Щеше да остане там два часа, пушейки лулата си, после да се върне вкъщи, да вечеря и да си легне. Вечерта обаче бяха канени на среща със симпатизанти в Ноксвил. Едно от нещата, които не би пропуснал за нищо на света, бе тази постоянна просия на пари и гласове.

Същия ден Даян бе останала сама в салона да размишлява какво трябва да се направи. Първо Кенет се бе обърнал към нея за помощ, после тя бе намерила Грант, после Мартин Томас от „Смитсониън“ и накрая Алекс.

Колело с много спици, но с нея в средата. А тя наистина бе спала с двама мъже. Лушъс Ванс и Грант Брекинридж. Единият беше моментно увлечение, породено от властта и влиянието му. Другият — плод на дълбок копнеж. Кенет смяташе Грант за безразсъден. Тя го намираше за страстен. Изглеждаше толкова объркан в деня, когато тя пристигна, за да се срещне с баща му. Работеше като асистент в една вашингтонска кантора. Мислил бе да кандидатства право, но се бе отказал, смяташе професията за празно дърдорене. Грант беше жаден за приключения. Което обясняваше защо бе сменил толкова кантори, едва свързвайки двата края.

Докато не се бе появила Даян.

Колко беше скритото злато? На стойност милиарди долари без съмнение. Само чакаше една нова група революционери да го потърсят в името на свободата. Преди много време буйни и безскрупулни мъже бяха изменили курса на развитие на Щатите, като ги бяха разделили с насилие. Това бе грешка. Много по-умно беше да се използват възможностите, предоставени от самата Конституция. Да се работи в нейните рамки. Хората са склонни да вярват в онова, което им звучи най-логично. А планираното от нея и Лушъс определено беше логически издържано.

Беше едва ли не твърде перфектно. И в това бе красотата му. Хората, формулирали първоначалната идея, сами се бяха изумили от елегантната й простота. Но не бяха успели да удържат вълните от радикализъм, които в крайна сметка удавиха Юга. И бяха платили за грешката си със стотици хиляди загинали и с тоталното сгромолясване на онзи начин на живот. Но малцина измежду тях бяха прави за едно. Нещата трябва да се променят отвътре, не отвън.

Тя лежеше по гръб и гледаше в тавана. Една част от нея тъгуваше по Алекс. Той й бе донесъл спокойствие. Никога не бе вдигал ръка срещу нея. Рядко бяха спорили. Даян бе живяла сред привилегии и чувство за собствена значимост. Винаги се бе отнасял към нея възпитано и с уважение, а това значеше много. Но в един момент тя бе започнала да негодува срещу тази насилена учтивост в отношенията им и си бе дала сметка, че има нещо сбъркано в това никога да не посмееш, да не рискуваш, да не пожелаеш да скочиш слепешком в пропастта без предпазна мрежа. Да не живееш.

И ето че тя най-после го бе сторила. Преспивайки с двама мъже. След което бе направила следващата крачка и бе показала на единия как да създаде нова Америка. А на другия бе посочила пътя към богатството. Беше горда и с двете си начинания, резултатите от които скоро щяха да се видят. А Алекс беше готов да я лиши от всичко това. Слава богу, че беше мъртъв.