Стив Бери
Изчезналият орден (25)

23

Вашингтон

22:45 ч.

Стефани се оттегли от ротондата, докато охраната на „Смитсониън“ и местната полиция оглеждаха разбития шкаф. Рик си мълчеше и се правеше, че нищо не знае. Един от вашингтонските полицаи се приближи към нея и поиска информация. Първата й мисъл бе да му каже за убийството на Томас, но в очите на Рик се четеше отчаяна молба и тя реши да си замълчи. Показа значката си от отряд „Магелан“ и каза на полицаите да отнесат въпросите си до министъра на правосъдието.

— А какво ще правим с трупа на Томас? — попита тя Рик, като го дръпна настрани.

— За момента само двама души знаят за това.

— В какво, за бога, ме намеси?

Стефани се отдалечи, хвърляйки последен поглед към разбития шкаф. Вътре се съхраняваха ритуални предмети, всеки описан върху отпечатана табелка. На задната стена на шкафа беше закачен жезъл, изработен от злато, сребро, диаманти, рубини и полиран смитсонит — минерал, описан най-напред от Джеймс Смитсън и получил неговото име след смъртта му. На табелката пишеше също, че жезълът бил инкрустиран със символи, свързани със Смитсън. Тя знаеше, че университетите ползват жезъла като символ на своята юрисдикция, авторитет и академична независимост. Допускаше, че същите мотиви са въплътени и в този тук, и прочете как той бил връчван на всеки новоизбран секретар на института. В шкафа бяха изложени и поднос от чисто сребро, както и нагръден знак.

Най-отдолу имаше отпечатана табелка с описание на церемониалния ключ:

Традицията този ключ да се предава на новоизбрания секретар води началото си от 1964 г., когато постът се заема от С. Дилън Рипли, осми секретар на „Смитсониън“. Вместо полагане на клетва заемалият дотогава поста Ленърд Кармайкъл предложил церемония по предаване на ключа, подобна на онези, които се провеждат в много университети. По онова време директор на „Смитсониън“ бил Ърл Уорън, председателят на Върховния съд. Той връчил ключа на Рипли преди срещата му с управителния съвет на 23 януари 1964 г. Ключът, означаващ знание и опека, е подходящ като символ на „Смитсониън“. Изработен през 1849 г., този голям месингов ключ може би е отварял някоя от масивните дъбови врати на сградата.

До табелката беше сложена малка дървена кутия с капак; отвътре тя беше подплатена със синьо кадифе. Върху подплатата ясно личеше вдлъбнато очертание. Но ключ нямаше.

— А какво ще ни кажете за липсващия ключ? — попита един от полицаите, който също бе забелязал празната кутия.

— Изваден е за известно време от там — отвърна Рик. — Правим му копие.

— Имате ли представа защо този шкаф е единственият разбит?

— Може да е било случайно — обади се Стефани. — Бързал е да избяга.

— А вие сте тук, защото…?

— Помагам на приятел.

Тя се обърна и погледна Рик, който беше застанал от другата страна на ротондата. Той бавно кимна, за да потвърди думите й, като същевременно й благодари за частичната лъжа.

Чу се звън на мобилен телефон и всички видяха как Рик извади своя, отговори и бързо се отдалечи по коридора. Какво толкова важно имаше в един церемониален ключ, че Мартин Томас трябваше да заплати с живота си за него?

— Стефани!

Тя се обърна.

— Търсят те.

 

 

Те слязоха по спираловидното стълбище обратно до кабинета на Рик. От там той я преведе по тунела до Природонаучния музей. Когато стигнаха до трупа на Томас, видяха, че е покрит с чаршаф. До него стоеше човек от охраната. Рик бе заключил вратата откъм Замъка, а в другия край имаше още един охранител.

— Никой няма да влезе тук — каза й той.

Върнаха се обратно в библиотека „Кълман“, където бе започнало всичко. В музея беше тихо като в гробница. През деня тук беше пълно с хора, светлини и шумове. Рик бе казал, че след работно време в сградите не остават чистачи. Всичко се вършеше през деня. В библиотеката ги чакаше мъж. Приличаше на монах със снежнобялата си коса, обграждаща в полукръг голото теме. Пълен, с къси дебели крайници и торбички под очите, но известен с блестящия си ум.

Уорън Уестън. Председателят на Върховния съд. И директор на института „Смитсониън“.

— Радвам се да се запознаем — каза той, ставайки от стола, когато тя влезе в библиотеката.

Рик се обърна да си ходи.

— Не, моля ви. Останете.

— Трябва да се погрижа за Мартин. Ще се върна.

И той излезе.

— Боя се, че аз съм причината да сте намесена — обърна се Уестън към Стефани. — Беше ни нужна помощ и тогава чух, че с Рик сте приятели. Затова го помолих да ви се обади.

— След като намесихте и Котън Малоун. Бихте ли ми казали защо?

— Това е дълга история. Положението е сериозно. И като че ли взема трагичен обрат. Бях информиран за случилото се, затова реших за уместно да разговарям с вас.

— С цялото ми уважение, сър, проблемът не е мой. Тук съм само защото Рик ме помоли за помощ. Включих се слепешком и допуснах ситуацията да ескалира далече извън границите на разумното. Моята агенция се занимава с проблеми на националната сигурност. Случаят е от компетентността на ФБР или на вашингтонската полиция.

— Преди да дойда, разговарях с министъра на правосъдието. Той ме увери, че отряд „Магелан“ е поставен на мое разпореждане.

— Твърде самонадеяно от ваша страна.

— Давам си сметка и се извинявам.

Стефани знаеше какво се случва. Новият министър на правосъдието не се интересуваше от отряда, дори първоначално бе искал да го закрие. Дани бе предотвратил това, но макар отрядът да бе възстановен в стария си състав и със същия бюджет както при предишната администрация, тя не хранеше никакви илюзии. „Магелан“ вече не беше приоритет за Белия дом. Така че сега те просто й намираха работа, колкото да си запълва времето. Не че това не беше важно за нея. Бе далече от мисълта да омаловажава току-що случилото се със смъртта на Томас.

— Изисквам абсолютна дискретност — продължи Уестън. — Която вашата служба може да осигури. Като за момента искам трупът на Мартин Томас да бъде оставен на съхранение за около два дни, докато изясним нещата.

— Вие вероятно си давате сметка, че има извършено престъпление. Той бе убит. Би било равносилно на укриване на доказателства.

— Нещо, което — убеден съм — вашата служба върши редовно, когато решава проблеми на националната сигурност.

Тя долови подигравката в думите му.

— Как смятате да обясните отсъствието на Томас?

— Оставете аз да се погрижа.

Нямаше избор. Стефани извади мобилния си телефон и въведе кода. Апаратът беше специално модифициран за нуждите на отряда, за да набира директно криптирани линии. Когато от другата страна отговориха, тя каза:

— Имаме ситуация в Природонаучния музей, изискваща спешно разчистване. — Помълча за миг, после добави: — По мое нареждане. Ще ви чакат при входа откъм Конститюшън Авеню с допълнителни указания. Действайте!

Тя натисна бутона и прекъсна разговора.

— Впечатляващо — каза Уестън. — Допускам, че във вашата сфера на дейност често умират хора.

— Не толкова цивилни, принудени да вършат несвойствена работа. Предпочитаме да убиваме обучени противници.

По лицето му забеляза, че саркастичната й забележка е попаднала в целта.

— Предполагам, че си го изпросих. — Той й направи знак с ръка да седне и стори същото.

Стефани реши да превключи на по-дипломатичен тон.

— Моля да извините моята несговорчивост, но за разлика от вас аз действам на тъмно. А още не сте ми казали защо бе намесен Котън.

— Споделям разочарованието ви. Заемам поста председател на Върховния съд повече от двайсет години; допускам, че твърде дълго се задържах на него. Не съм пропуснал нито едно заседание на управителния съвет. Колко от моите предшественици могат да кажат това за себе си?

— И аз трябва да знам това, защото…?

По лицето на възрастния мъж се изписа раздразнение.

— Ясно — каза тя. — Държа се предизвикателно. Нещо, на което не сте свикнали с вашите подчинени. Само че аз не съм ви подчинена, не съм адвокат, застанал пред вас да защитава позицията си. А и имах тежка вечер.

— Мартин Томас не е умрял по ваша вина.

— А по чия?

— Нямах представа, че Томас ще бъде тук с онзи човек. Той сам се е изложил на опасност.

— Но ние видяхме пистолета му и го оставихме да прави каквото си иска. Трябваше да го спрем още тогава и сега обвинявам себе си за този пропуск.

— Моля ви, недейте. Поемам изцяло отговорността. Не съм дошъл да търся изкупителна жертва, а помощ.

— Е, добре. Млъквам и слушам.

— Всичко води началото си от отдавна минали времена, още отпреди Гражданската война. Тогава „Смитсониън“ е участвал в опасна игра. Секретар по онова време е бил Джоузеф Хенри, който е искал институтът да запази неутралитет като научна организация, която би трябвало да е над политиката. Но този негов благороден жест разгневил много хора. Трябва да се добави и фактът, че Хенри и Джеф Дейвис били близки приятели. По време на войната сме разполагали с толкова малко средства, че едва сме съумявали да си вършим работата. Към края сме били разорени. Тази ситуация ни е изправила пред някои дилеми. Мартин Томас е научил отнякъде за тях, а Даян Шъруд също проявява необясним интерес.

— Вие разговаряли ли сте някога със сенатор Шъруд за това?

— Да. Около две седмици преди смъртта му. Казах му, че неговата съпруга упражнява натиск върху наш служител. Тя би трябвало да подаде оставка като член на консултативния съвет. И той ме увери, че ще говори с нея. Но очевидно разговорът не се е състоял или пък тя не го е послушала, а сега и сенаторът, и Мартин Томас са мъртви.

— Томас не е бил докрай честен с вас.

И Стефани му разправи какво бе дочула от разговора за изгубеното злато на Конфедерацията, за книгата, която Томас смятал да напише, както и за дяла от плячката, който бе поискал.

— Затова не е казал на никого, че ще идва тук тази вечер и че ще води гост.

Двамата поседяха мълчаливо известно време. Накрая Уестън каза:

— Трябва да ви информирам за някои неща. Поверително.