Стив Бери
Изчезналият орден (22)

20

Даян беше все така ядосана на брат си, който поздрави Лушъс Ванс, сякаш бяха първи братовчеди, които не са се виждали от години. От угодническото му държание й се гадеше. Ванс беше просто държавен служител. Властта му беше — в най-добрия случай — преходна. Колко председатели на Камарата на представителите си бяха отишли заради скандали? Много. Почти половината избрани на този пост са го заемали малко повече от година. Един — броени часове. Баща й им казваше „гастрольори“. Даян не изпитваше уважение към политиците. Особено в съвременната им разновидност — политиците на XXI в., които се грижеха повече за собственото си оцеляване, отколкото да свършат нещо полезно. На теория Ванс не беше по-добър от останалите, но все пак имаше нещо привлекателно в необузданата му амбиция — едно качество, което така липсваше на Алекс.

— Сядай — каза брат й. — Имаме да говорим за много неща.

Ванс бе поискал тази среща, след като разбра, че е поканен на погребението, и тя се бе съгласила. Стенният часовник показваше 11:20 вечерта. Само тя и Кенет бяха тук, ако не се брояха Ванс и двамата души от охраната му.

— Още веднъж, Даян, приеми най-искрените ми съболезнования. Макар с Алекс никога да не сме били приятели, не бяхме и врагове. Той служи дълги години на щата си и ще липсва на всички. Много ме е яд, че така се случи.

Ванс се беше настанил удобно в едно от креслата. Тя и Кенет седяха срещу него. Ванс едва мърдаше устните си, когато говореше.

— Освен това се радвам, че имаме възможност да поговорим насаме — продължи той. — Имам добри новини. Пристъпваме към работа. Незабавно.

Това я изненада.

— Готови ли сте?

— Проучил съм въпроса от всички възможни гледни точки. Дори се консултирах с юристи, на които имам доверие. Не виждат проблем. Юрисконсултът на Конгреса също казва, че проблемът е конституционен.

— Ти си се съветвал с него?

— Без неговото одобрение Комисията за правилниците не може да предложи нищо. Не се безпокойте, той е мой човек, лоялен ми е до смърт, вече близо месец работя с него. Разполагам с нужните гласове, за да уредя всичко.

Вълшебни думи.

Даян си представяше колко много пъти в историята на Америка са се провеждали такива тайни срещи в частни домове, далече от общественото полезрение, на които са били вземани съдбоносни решения. Една такава среща, за която се сещаше, беше прословутата вечеря през 1790 г. на Джеферсън, Мадисън и Хамилтън, на която Хамилтън убедил двамата си политически опоненти да подкрепят плана му за намаляване на държавния дълг, а в замяна Вирджиния да бъде мястото на новата столица. При друга подобна среща, през 1861 г., Франсис Блеър бе предал на Робърт Лий молбата на Линкълн Лий да поеме командването на армиите на Севера. Лий отказал, подал оставка като офицер и останал верен на родната си Вирджиния.

— Страхотно — каза Кенет. — Точно това, към което се стремихме.

Даян не споделяше ентусиазма му. Поне засега. Искаше да чуе още.

— Комисията подготвена ли е?

— Ако не беше, нямаше да водим този разговор.

Всякакви процедурни изменения, засягащи Камарата на представителите, трябваше първо да минат през Комисията за правилниците, една от най-старите постоянни комисии в Конгреса. Днес тя беше съставена от 13 членове — девет, назначени от председателя на Камарата, останалите четирима — от малцинството. Известна беше още като Председателската комисия, защото чрез нея ръководството на Конгреса определяше дневния ред на Камарата на представителите. Всяка мярка, преди да бъде поставена на гласуване в пленарната зала, трябваше да мине през Комисията за правилниците.

— И никой не ти се противопостави? — попита Даян.

— Никой от имащите някаква тежест. Моите девет гласа ще правят каквото им кажа. Останалите четирима? — Той вдигна рамене. — На кого му пука за тях? Но ако се замислят, и те ще ме подкрепят, защото ще бъде от полза за всички.

— Това ще бъде един революционен акт — каза тя. — Доста спорен. Ще има последици, които сме длъжни да отчетем.

— Моментът е перфектен. Пресата обвинява Сената, че още не са потвърдили номинациите на Фокс. Дори „Ню Йорк Таймс“ вече призовава за промяна. Камарата е бясна на Сената за отхвърлянето на бивш сенатор, предложен за пост в кабинета. На хората в страната им писна от тези глупости. На нас ни писна. Така че стига! Няма причини да изчакваме повече. Да сложим край на това.

Даян разбираше защо едва сега бе станало възможно да се действа. Необходима беше промяна в Белия дом — промяна, дошла едва с последните избори. Един нов президент — още неизпитан, неуверен в себе си — беше идеалната възможност, от която да се възползват. Срещу стар воин като Дани Даниълс щеше да им бъде трудно да се изправят. А сега естественият обструкционизъм на Сената работеше за тях — дори Белият дом, вбесен от безизходицата, се бе присъединил към хора от гласове, искащи промяна.

Тя отпи от уискито, което си бе наляла.

— Е, добре, да действаме.

— Мисля, че до три дни максимум. Трябва да стане бързо, без протакане. По закон има еднодневно изчакване. След което веднага гласуване. До един час. През този един ден пресата ще надуши, че нещо се готви, но преди да могат да предприемат каквото и да било, всичко ще е приключило.

— А ако стигне до гласуване, ще мине ли?

— Хората ми ще направят всичко необходимо. Имаме близо шейсет процента мнозинство. Но ще се изненадаш колко от отсрещната страна ще се присъединят към нас.

Партията на Ванс владееше Камарата на представителите, Сената, а сега и Белия дом. Но трябваше да се съобразяват и с онези от другата страна на пътеката. За щастие, малцина в Конгреса притежаваха необходимата упоритост на борци. Бяха позьори. По този въпрос обаче възможности за шикалкавене нямаше. Или си с нас, или си против нас. А Ванс беше прав — в предложената промяна имаше много неща, привлекателни и за двете страни.

— Аз съм председателят — каза той. — Това означава, че за мен е важен резултатът. Постигам го, като карам хората под мен да вършат онова, което искам от тях. Нямаше сега да съм тук и да разговарям с вас, ако нещата не бяха сигурни. Това ще им го пробутаме не като политически проблем, а като въпрос на здрав разум. Слава богу, арогантността на Сената от последните месеци изключително много ни улеснява.

Кенет изглеждаше в еуфория. Даян също беше доволна. С години бе слушала тирадите на Алекс за Конгреса и злоупотребите му с власт, и как Сенатът ставал все по-негоден да си върши работата, и как нищо не можело да се направи по въпроса.

Всъщност можеше. Една идея, дошла на мъдреците от Юга много отдавна, която те така и не бяха успели да приложат. Вместо това се бяха оставили да бъдат подмамени по най-глупашки начин да се отделят от Съюза и да започнат гражданска война, която позорно бяха загубили. Томас Джеферсън беше казал: „По един малък бунт от време на време е хубаво нещо, толкова необходимо в света на политиката, колкото бурите във физическия свят“.

И беше прав. Но всичко зависеше от формата на бунта.

— Как се чувстваш? — попита тя. — Скоро ще станеш най-могъщият човек в държавата.

— Да — отвърна той. — Благодарение на теб.

 

 

Поговориха още двайсетина минути, после брат й си тръгна — трябваше да се връща в Нашвил. Кенет никога не си бе падал по окръг Блаунт, а и тя не му бе предложила да пренощува там. Предпочиташе да го държи на 300 километра от себе си. Ванс още не си бе тръгнал, а наближаваше един през нощта.

— Да се поразходим отвън — каза й той.

Двамата излязоха на мократа веранда. Дъждът най-после беше спрял.

— Страхотно е тук — каза той. — Къс от рая.

— Смятам да продам къщата.

— Наистина ли? Не предполагах, че толкова я мразиш.

— Тази част от живота ми приключи. Алекс го няма вече. Време е да гледам напред.

Даян чу движение долу в ниското и се надвеси над парапета. В смътната светлина на лампите от верандата видя фигура на мъж, нагазил в ниската трева на задния двор, близо до линията на дърветата. Зад него беше гората — огромно черно петно, което се простираше без прекъсване на километри, чак до хоризонта. Ванс също бе видял мъжа и се провикна:

— Проблем ли има?

Тогава тя се сети, че това е единият от агентите на Тайните служби, който обхождаше периметъра.

— Не, сър. Просто исках да хвърля един поглед.

— Имаше ли причина?

— Стори ми се, че чух нещо.