Стив Бери
Изчезналият орден (1)

Пролог

Вашингтон, окръг Колумбия

24 януари 1865 г.

14:45 ч.

Той забеляза внезапната тревога по лицето на домакина си. Някак не се връзваше със солидната репутация на Джоузеф Хенри като водещ американски учен, а още по-малко с престижната му титла.

Секретар на института „Смитсониън“.

Той седеше в удобно кожено кресло в кабинета на Хенри и срещата им вече приключваше. Бе я поискал още преди седмици и тя трябваше да се проведе вчера, но се наложи да я отложат с един ден. Което беше разбираемо — отвъд реката, във Вирджиния, бушуваше гражданска война, макар конфликтът вече да затихваше. След Гетисбърг всичко се беше променило. Над 250 000 войници на Конфедерацията лежаха мъртви. Други 250 000 гниеха в лагери за военнопленници, а над 125 000 бяха останали инвалиди. Ако до неотдавна победата на Юга изглеждаше възможна, сега силите на Конфедерацията бяха напълно изчерпани.

— Чу ли това? — попита Хенри.

Да, беше го чул.

Остро, рязко изпукване някъде отгоре над главите им.

Кабинетът се намираше на втория етаж зад голямата розетка от цветно стъкло между две от характерните кулички на сградата.

— Може би парче лед се плъзга по покрива — каза той на Хенри.

Денят беше мразовит. Потомак едва се влачеше, задръстена от дебели ледени блокове, които спираха корабите и бяха забавили пристигането му. Влизането в северната столица се бе оказало нелека задача. Целият Федерален окръг беше заобиколен от укрепени позиции. Навсякъде гъмжеше от войски. Охраната на града беше подсилена. Влизането и излизането бяха съпроводени с ограничения и задаване на въпроси. За негов късмет, той притежаваше нужните документи. Именно затова бе избран за тази мисия.

Шумът се чу отново.

— Може да е лед — каза Хенри. — Но не е.

Домакинът му стана от мястото си и изтича до вратата на кабинета. Той го последва в огромна аудитория на две нива, обвита в плътни облаци дим.

— Горим! — извика Хенри. — Подайте сигнал за тревога!

Секретарят се затича по стълбите надолу. През големите прозорци и оберлихта в купола вместо естествената дневна светлина се виждаше мрак. Всичко отвън беше обвито в черен дим, който вече проникваше и вътре. Чуваха се тежки стъпки, врати се отваряха и затваряха, ехтяха викове. В аудиторията нахлуха някакви хора и се насочиха към партерния етаж.

Той хукна по една от пътеките между редовете към картинната галерия; от тавана й се ронеше гипс, а през пролуките се виждаха пламъци — таванското помещение и покривът горяха. Някои от платната се бяха запалили. Като художник, той усети как при вида на горящите картини му призлява. Тук пожарът изглеждаше по-силен, което беше знак, че източникът е близо. Той прогони художника от съзнанието си и започна да мисли като разузнавач, претегли възможните пътища на действие и направи нужните заключения.

Черен дим нахлуваше на гъсти кълба в галерията.

Беше трудно да се диша.

Той бе дошъл от Ричмънд по тайно нареждане лично на президента Джеферсън Дейвис. Обстоятелството, че се познаваше с Джоузеф Хенри и се чувстваше като у дома си в „Смитсониън“, го правеше подходящ за възложената мисия. След две седмици бе насрочена тайна мирна конференция, която трябваше да се проведе в Хамптън Роудс. Линкълн планираше да участва, както и вицепрезидентът на Конфедерацията Александър Стивънс, който от години се опитваше да сложи край на войната. Джеф Дейвис ненавиждаше заместника си, смяташе политика от Джорджия за слаб и коварен. Но Стивънс все още хранеше надежди за достоен изход от конфликта.

Той вдигна ръка и закри носа си с вълнения ръкав на палтото. От отсрещната страна на аудиторията зад друга врата се намираше залата с приборите, където пламъците вече опустошаваха колекцията от редки научни измервателни уреди. Той знаеше, че вътрешните стени и тук, и на отсрещната страна не бяха съединени с тавана, като идеята беше при нужда да се преместват и целият втори етаж да се превръща в огромно изложбено пространство. Това удобство обаче в случая улесняваше разпространението на пожара.

— Сградата е унищожена! — изкрещя някакъв мъж, който притича през аудиторията с голям сандък в ръце. — Всички да се махат!

Той беше съгласен, но обектът на посещението му си оставаше в кабинета на Хенри върху бюрото му. И трябваше да бъде опазен. Пламъците още не бяха проникнали там, но всеки миг и това можеше да се случи. Наоколо тичаха хора — някои, помъкнали картини, други — книги и свитъци с документи, трети, притискащи до себе си ценни експонати от колекцията на музея. Сградата се издигаше на това място от 1846 г., когато Конгресът най-после бе решил какво да прави със завещанието от 500 000 долара, оставено от един малко известен британски химик на име Джеймс Смитсън заедно с донякъде озадачаващата инструкция:

Да се учреди във Вашингтон просветно заведение под името институт „Смитсониън“ което да работи за умножаване и разпространение на знание между хората.

Още по-странно беше обстоятелството, че макар да бе завещал цялото си състояние на американското правителство, въпросният Смитсън нито веднъж не бе посещавал Щатите.

Някои тълкуваха понятието „просветно заведение“ като голяма библиотека, други като музей, трети настояваха за серия от лекции на пълна самоиздръжка, а имаше и такива, които държаха да се публикуват само научни трактати от престижни източници. Конгресмените от южните щати бяха скептично настроени, като си мислеха, че институцията ще се превърне в политически форум за отмяна на робството. Те се съпротивляваха на всякакви инициативи и настояваха Конгресът просто да върне парите. В крайна сметка надделяха по-трезвите умове и се прие проект за просветно заведение, което да включва библиотека, музей, картинна галерия и аудитория за изнасяне на лекции. Разбира се, всичко това изискваше сграда с твърде щедри пропорции. Полученото в резултат здание в романски стил от XII в. имаше продълговати крила, високи кули, сводести врати, прозорци и керемиден покрив и бе уникално за страната както по вид, така и с материала, от който бе изградено — червен пясъчник. Донякъде наподобяваше средновековен манастир. Джоузеф Хенри ненавиждаше крайния продукт, описваше го като фантасмагорична, на практика неизползваема сграда, както и печална грешка. Но много негови съвременници й бяха измислили друго име.

Замъка.

А сега Замъка гореше.

Той се затича обратно към кабинета на Хенри, за да открие там неканен гост. Някакъв мъж беше успял да се промъкне вътре и първоначално той си помисли, че е член на персонала, после забеляза тъмносинята униформа и шинела с пагони на капитан от армията на Севера върху раменете. Когато усети присъствието му, мъжът се извърна и без миг колебание посегна към револвера си.

Докато той идваше насам, му се бе сторило, че някой го следи. Планирал беше да влезе в Замъка и да си тръгне незабелязано. Но нещата невинаги се развиваха по план.

Проехтя изстрел и куршумът разцепи касата на вратата, но той вече бе отскочил назад и встрани. Освен това бе забелязал, че револверът е от новите модели с двойно действие, при които с натискане на спусъка последователно се запъваше и освобождаваше ударникът, като същевременно се превърташе барабанът с една стъпка напред.

Скъпо и рядко оръжие.

Той падна по гръб в коридора и посегна към собствения си револвер, подобен на този на капитана и скрит в кобур под палтото му. Надявал се бе да не се стига до насилие, но в случая нямаше избор. Изправи се на крака, готов да се бие с мъжа в кабинета. Над главата му по тавана пробягваха огнени езици; цялата аудитория беше изпълнена с дим. Парчета горящо дърво падаха като градушка наоколо. Капитанът се подаде от кабинета с изваден револвер в едната ръка и с онова, което той бе донесъл на Джоузеф Хенри, в другата.

„Предайте това на секретаря — бе му заръчал Джеферсън Дейвис, подавайки му един месингов ключ. — И приберете дневника си.“

Той бе забелязал томчето върху бюрото на Хенри — същото, което капитанът държеше в ръката си заедно с ключа. Непознатият знаеше точно какво да вземе и това беше плашещо.

Той се нахвърли върху капитана и го събори на пода.

Вкопчени един в друг, те се претърколиха към подиума, поставен срещу наредените в полукръг редове столове. Капитанът се отскубна и скочи на крака, но с едно дръпване за глезените отново беше проснат по гръб. Тилът му се удари в коравия дървен под и пръстите му охлабиха хватката върху двата предмета.

Той се пресегна и сграбчи ключа и дневника.

— Покорно благодаря — каза на зашеметения капитан.

После се изправи и ритна пистолета му настрани, към димната завеса. Понечи да си тръгне, но капитанът дойде в съзнание и се претърколи на четири крака, готов за нова схватка.

— Защо? — промърмори той, после заби върха на обувката си под челюстта на капитана, запращайки го по гръб и в безсъзнание. — А сега, ако обичаш, стой там.

С тези думи той се спусна по стълбите към партерния етаж. За негов късмет, пожарът сякаш се бе ограничил до горните етажи, а долу бе проникнал само малко дим. Той забеляза, че кофите с вода, поставени на равни разстояния в Аулата — явно за подобни спешни случаи, — бяха замръзнали и нямаше да помогнат с нищо в борбата с огнената стихия. Но дори и да не бяха пълни с лед, пожарът беше твърде силен.

Чу се трясък; още една част от покрива се бе сринала.

Време бе да си тръгва. Но капитанът… Защо пък да го е грижа за него? Съвестта е такава пречка…

Той пъхна револвера обратно в кобура, а ключа и дневника — във вътрешния джоб на палтото си. След което, макар мозъкът да му нареждаше обратното, той се изкачи по стълбището, откри лежащия в безсъзнание капитан, преметна го през рамо и го понесе надолу и навън, на дневна светлина, точно когато пожарната команда пристигна.

Скоро пред сградата се събра тълпа. От горните етажи на Замъка се виеха пламъци и дим, обгръщаха каменните елементи на фасадата, облизваха арките на прозорците. Книги се сипеха като дъжд от горните етажи; там доброволци отчаяно се опитваха да спасят всичко, което можеха. Една от кулите рухна сред вихър от дим и искри. Той сложи капитана на земята далече от сградата, където лекари преглеждаха други оцелели, задавени от дима.

После се обърна и погледна към бедствието.

От картинната галерия не бе останало нищо, както и от кабинета на Хенри. Прозорци на горните етажи се пръскаха и под тях се сипеше стъкло. Пожарните помпи заработиха, но студът спъваше функционирането им. За щастие, източното крило на сградата, където Хенри живееше със семейството си, изглеждаше невредимо; пожарът беше локализиран в западното крило на втория етаж.

Нищо от това обаче не го засягаше. То бе проблем на други и най-вече на секретаря Хенри — този висок мъж с аскетична осанка, загърнат в безформено палто, който тичаше напред-назад и даваше нареждания. Той улови погледа на секретаря и дискретно се потупа по джоба, за да му покаже, че нещата са в безопасност. Хенри му кимна в знак на разбиране. След това направи едва забележимо движение с глава на една страна: Тръгвай!

Отличен съвет.

Без съмнение Хенри играеше опасна игра. От една страна, служеше в Постоянната комисия към военноморския флот, съветвайки Севера по въпроси като използването на балони при бойни действия, закупуването на нови системи оръжия, дори добива на въглища в Централна Америка. Но от друга, вярваше непоколебимо в отговорността си към човешкото знание като секретар на „Смитсониън“. В съответствие с убежденията си той бе отказал да издигне американското знаме над Замъка и се бе съпротивлявал на идеята юнионистки войски да бъдат разквартирувани в помещенията на института с аргумента, че „Смитсониън“ е международна научна организация и като такава трябва да запази неутралитет. Приятелството му отпреди войната с Джеферсън Дейвис не беше тайна за никого, а днешната среща бе уредена от Хенри директно с Ричмънд чрез кодирани съобщения, пренасяни в двете посоки от гълъби.

Той забеляза пристигането на контингент от войници на Севера.

Определено беше време да си тръгва.

Той се сля с тълпата и бавно се отдалечи. Познаваше някои от лицата, които се бяха събрали да гледат зрелището, и си даде сметка, че Конгресът бе прекратил работа за деня. Дневникът му беше в безопасност под палтото, близо до гърдите му. Беше сам, човек с мисия.

Точно както обичаше.

Войниците се разпръснаха, за да наблюдават тълпата. Което беше странно, редно бе да се заемат с пожара. После видя капитана, с когото се беше бил, вече на крака, да ръководи претърсването.

Наблизо имаше няколко карети. Пътниците гледаха пожара в мрачния следобед. Той се насочи към една, в чийто прозорец се виждаше хубавото овално лице на жена на средна възраст с кестенява коса. На шията си тя носеше верижка със златен медальон, рязко контрастиращ със закопчаното й догоре черно палто.

Той огледа символа.

Кръст в кръг.

Войниците приближаваха, но той продължаваше да пристъпва към каретата с наведена глава; гърлото го болеше от дълбоко вдишания леден въздух.

Застана до прозореца и каза:

— Всички вие, младежи, които минавате оттук, сега сте това, което бях някога аз.

— Колко поетично — отвърна тя.

— А мога ли да ви помоля да допълните стиха?

— Това, което съм сега, ще бъдете и вие един ден, затова подгответе се да тръгнете след мен.

Точните думи. Това беше епитафия, която бе видял преди години върху стар надгробен камък, и текстът се беше запечатал в съзнанието му. Но с него беше така. Трудно забравяше каквото и да било. Подробностите оставаха завинаги в паметта му — една способност, която му беше много полезна в последно време. Първоначалната му уговорка с тази привлекателна жена бе да се срещнат на Десета улица, след като си тръгнеше от Замъка; тя трябваше да мине оттам точно в 4 следобед.

— Моля, елате с мен — каза му тя.

Той се качи при нея и затвори вратата на каретата, после се облегна назад, за да не се вижда от улицата.

— Още малко и щяха да ви открият — прошепна тя.

— Можеше и това да стане.

Той рядко изпитваше истинско чувство на страх и успяваше да запази спокойствие и пред най-голямата опасност. Но след като тя преминеше, си позволяваше да спре за момент, да си поеме облекчено дъх и да благодари на съдбата, че го е запазила жив. Както сега.

Жената пъхна верижката с медальона под палтото си. После подвикна на кочияша да тръгва и той плесна коня с камшика. Планът беше, след като приключи със секретаря Хенри, да се срещне с жената, за да приведат в изпълнение втората част от мисията му. Светският сезон във Вашингтон вече бе започнал — беше време за приеми, забави и балове. Събитието на вечерта в дома на министъра на военноморския флот Гидиън Уелс щеше да е обичайното пищно, разточително събиране на влиятелни хора. Близо 75 000 души живееха във федералната столица, като една трета от тях клоняха към Юга. Задачата му бе да присъства на приема в компанията на тази жена и да се оглежда и ослушва внимателно. В края на краищата това беше работата на един шпионин. Но тази задача вече бе станала неизпълнима. Нещата се бяха променили. Но поне ключът и дневникът бяха у него.

Не бе нужно да споменава на жената за сблъсъка си с капитана. За него щеше да докладва единствено на Джеферсън Дейвис. Но й дължеше благодарност, затова наклони леко глава на една страна и й се усмихна.

— Ангъс Адамс, госпожо.

Тя отвърна на усмивката му и каза:

— Мариана Маклафлин. Приятелите ми ме наричат Мери.

— Удоволствие е да се запозная с вас, Мери. Моите приятели ми казват Котън.