Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (8)

VI.

Над Хайд Парк ръмеше ситен дъжд и образуваше над улиците сребърен воал в мъгливата утрин; сякаш паркът бе покрит от тънка мокра завеса, а оловносивите облаци пръскаха металическа светлина над града, която се отразяваше в мокрите листенца на цветята. С цилиндър и бастун, чийто връх тракаше по алеята, Калуст правеше своята редовна сутрешна разходка. Меланхоличното време и росата, която мокреше земята, не му бяха неприятни, напротив — утринният хлад му действаше ободряващо.

— Сър! — извика го някой. — Почакайте минута, сър!

Спря на алеята, която се виеше в тревата, и се обърна да види кой е. Беше икономът.

— Случило ли се е нещо, Хъмфри?

Мъжът изглеждаше безупречно в светлия си шлифер и черно бомбе, елегантен като истински джентълмен. Ходеше величествено до момента, в който стъпи в локва и се опръска с кал до коляното.

— Обадиха се от службата ви, сър — обяви той невъзмутимо въпреки мръсния си панталон. — Има телеграма за вас.

— Телеграма ли? От кого?

— От Женева, сър. Сметнах, че е важно, затова дойдох да ви съобщя лично.

Калуст знаеше, че щом е от Женева, подателят може да е само Салим бей. В началото на войната телеграфните връзки между Лондон и Константинопол бяха прекъснати и винаги когато искаше да пише на турския си приятел, арменецът прибягваше до помощта на стар познат османец в швейцарския град. Точно така постъпи и когато му бе писал преди няколко седмици. Но защо османският министър на финансите му бе отговорил с телеграма, вместо с писмо? Дали имаше някакви новини? И какви бяха те?

Без да губи повече време, Калуст прекъсна разходката си и веднага се върна вкъщи. Повика шофьора и след няколко минути вече се возеше на своя делоне белвил ландолет на път към кабинета си на „Сейнт Хелънс Плейс“.

— Телеграмата? — бе първото, което изрече, когато влетя в службата, докато оглеждаше помещението, нетърпелив да научи новини за сина си. — Къде е?

— В кабинета, сър — отговори асистентът му Робърт Кук. — Оставих я на бюрото ви.

Влезе в кабинета си и веднага забеляза плика от Кралската поща точно там, където Кук му бе казал. Хвърли цилиндъра на закачалката, хукна към бюрото, грабна плика с леко треперещи от вълнение ръце и го скъса в единия край.

ПОЛУЧИХ ПИСМО СТОП ТРЯБВА ДА ПОГОВОРИМ СТОП СРЕЩА В ГРАНД ХОТЕЛА В ИНТЕРЛАКЕН СТОП СЛЕДВАЩИЯ 12-И, 14:00 Ч. СТОП

САЛИМ БЕЙ

Интерлакен? И защо да се срещат в Интерлакен? Защо приятелят му не бе отговорил с обикновено писмо? Защо си бе направил този труд? Какво става?

Усети нечие присъствие на вратата на кабинета.

— Нещо важно ли е, сър?

Беше Робърт Кук, младият адвокат, когото бе наел с отварянето на кантората и който все още работеше за него. Началникът му се обърна към прозореца и погледът му се изгуби сред безбройните чадъри, които се движеха по мокрите тротоари.

— Синът ми… — промърмори Калуст. — Салим бей иска да се срещнем спешно в Интерлакен. Сигурно има новини.

— Ако ми позволите да попитам, сър… Добри или лоши?

Уместен въпрос, помисли си Калуст. Салим бей искаше да му каже нещо, но не се осмеляваше да го напише в писмо; навярно се страхуваше шпионите в Османските пощи да не прихванат кореспонденцията. Завъртя се на стола и устреми тъмния си взор в сините очи на асистента.

— Вероятно лоши.

Умълчан и сломен, той отново се обърна към прозореца.