Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (7)

V.

Град Кайсери се простираше в долина, където растяха върби, къщите се подпираха едни други по непавираните улички, повечето бяха от кирпич — бедни постройки с порутени стени и олющени фасади. Все пак имаше нещо в него, което привличаше Крикор. Може би се дължеше на факта, че семейството му беше от тук, или вероятно заради двата заснежени върха на планината Ерджиес дагъ, които блестяха на хоризонта. Или пък причината бе просто вълшебното присъствие на Мариян с нейната арменска омая, която го пленяваше и го караше да вижда красота на място, където всъщност тя не съществуваше.

Тази сутрин Кайсери за първи път разкри онази своя същност, за която посетителят не подозираше. Крикор бе излязъл на разходка до къщата на Берберян. Беше заключена, като тази на семейство Саркисян, тъй като всички бяха решили да напуснат града след избухването на войната и да се установят в Константинопол или Египет. Двете заможни семейства проявили разум и благодарение на благосъстоянието си успели да заминат, щом усетили, че положението се влошава.

На връщане, докато вървеше с букет разцъфнали карамфили, купени от една гъркиня, се натъкна на група турски войници, които маршируваха по улицата, следвани от тълпа зяпачи. Хвърли им един поглед и видя, че ескортираха мъж с червен фес — арменец, който вървеше със завързани на гърба ръце. Тълпата изглеждаше развълнувана и гостът на града, може би подхождайки непредпазливо, но воден от любопитството на млад човек, който иска да вземе всичко от живота, я последва. Неколцина войници побутваха затворника с дулата на пушките си. Мъжът вървеше с наведена глава и Крикор не можа да види лицето му, но все пак забеляза, че си шепне нещо. Приближи се до него и разбра, че изрича думите от „Отче наш“ на арменски — език, забранен по тези места. Изведнъж затворникът вдигна глава и срещна погледа на Крикор. Очите му бяха мътни, като на човек, който бълнува, влачеше крака подобно на сомнамбул. Пъпчивото му лице издаваше, че е много млад, вероятно нямаше и осемнайсет години.

— Какво е направил? — попита Крикор един от зяпачите.

— Той е арменец — отвърна турчинът. — Обиди войник.

След като чу тези думи, на Крикор му се искаше да изостави шествието. Какво го интересуваше някакъв младеж, когото водеха към затвора? Но оживлението на улицата беше заразително и тъй като нямаше какво да прави цяла сутрин, новодошлият осъзна, че продължава да следва тълпата. Завиха зад ъгъла и излязоха на площада. Крикор реши, че няма работа там, и се опита да си проправи път и да се върне в къщата, но тогава забеляза голяма дървена конструкция, издигната в центъра на площада, и се остави множеството да го води още малко. Имаше три високи стълба с триъгълни върхове, от които се спускаха примки от дебели въжета.

— Мили боже! — прошепна той ужасен и спря няколко метра преди площада. — Тези хора са луди!

Тълпата притихна, когато затворникът бе избутан към стълбовете. Хората зашепнаха. Младежът, чиито ръце бяха завързани на гърба, се опита да спре, но войниците отново го бутнаха и той се просна на земята. Двама униформени го хванаха за лактите и го завлякоха по стъпалата до средния стълб. Един от войниците хвана примката, надяна я на шията на затворника и затегна възела. Униформените отстъпиха крачка назад.

Площадът потъна в тишина.

— Asvadzeem! — извика осъденият, мъртвешки бледен в мига, в който срещаше смъртта, сякаш с този зов към Създателя щеше да се освободи от парализиращия го страх. — Господи!

В следващия миг шахтата на пода се отвори, тялото пропадна и увисна, размахвайки крака в празното. Крикор наблюдаваше сцената като хипнотизиран; искаше да избяга, но не можеше да откъсне поглед от бесилото, сякаш тази зловеща дървена платформа бе огряна от цялата светлина на света. Тъй като въжето го задушаваше, очите на младежа се изцъклиха, лицето му стана червено, а после лилаво. Ритна още няколко пъти във въздуха, без да издаде и звук, докато накрая тялото му се отпусна неподвижно, с празни очи и лилав език, който се подаваше в ъгъла на устата му. Един турски войник се приближи до трупа, извади нож и разпра корема му от край до край. Вътрешностите му се изсипаха навън и с кух звук се разпиляха по земята в безформена кървавобяла маса.

Едва сега Крикор успя да отмести ужасения си поглед от бесилото. Изпусна карамфилите, коленете му се подкосиха, наведе се напред и неспособен да се сдържи, повърна.

 

 

Когато малко преди пладне се върна в дома на Киносян, Крикор завари тягостна обстановка. Домакините тихо разговаряха в салона с роднини, които бяха дошли да ги навестят, а Мариян плачеше. Изглежда, вече бе научила какво става. Карамфилите с кални от пръстта цветове, които любимият й поднесе, едва я накараха леко да се усмихне.

— Трябва да напуснем Кайсери възможно най-бързо — каза Агоп, когато гостът влезе в салона. — Ще става все по-зле…

— Да си тръгнем? — запротестира дядо Сисаг с трепереща върху бастуна ръка. — И къде ще отидем? Казаха ми, че в Сивас и Йозгат вече от седмица бесят хора и изглежда, че в Анадола нещата са дори още по-страшни!

— Проклета земя! — заговори един от братовчедите, който бе дошъл да ги посети. — Турците ни обвиняват, че се записваме в редиците на руската армия, за да се бием срещу османците, и искат да си отмъстят! Носят се слухове, че арменците от Ван вече са хванали оръжията, за да се защитават.

— Може би точно това трябва да направим — предложи домакинът. — Щом не можем да избягаме, поне да се защитаваме като арменците от Ван.

— Що за глупости, Агоп! — сряза го дядо Сисаг. — И как ще се защитаваме? Това само ще даде още една причина на турците да избесят всички ни.

— Арменците от Ван го правят…

— Ван е близо до руската граница — обясни старецът. — Ако нещо се обърка, което със сигурност ще се случи, те винаги могат да я преминат. Освен това руската войска също не е далеч. Но тук не е така. Ако турците ни погнат, няма къде да бягаме. Ето защо не трябва да им даваме и най-малък повод.

— А какво казват нашите водачи? Какво казват от Константинопол? Какви са нарежданията?

— Какви водачи? Какви заповеди? Всички са арестувани! Няма кой да ни поведе!

Замълчаха, докато осъзнаваха истинското значение на арестите на арменския елит в Константинопол. Кой щеше да ги защити сега? Кой щеше да ги представлява и да ги води?

— Чух — промърмори Агоп, — че някои сънародници крият оръжия и експлозиви.

— Къде? Тук, в Кайсери?

Домакинът посочи прозореца.

— По селата, източно от града.

— Точно това искат турците! — възкликна дядо Сисаг, когото всички слушаха внимателно, тъй като бе оцелявал в редица турски погроми срещу християните, и по-точно срещу арменците. — Ако научат, ще използват онези села като претекст, за да избият всички ни. — Вдигна предупредително пръст. — Трябва много да внимаваме, чувате ли? Не трябва да им даваме и най-малък повод.

 

 

Затоплената от тонира покривка успокои Крикор и той се сгуши в нея, но сънят му внезапно бе прекъснат от ужасен шум, който идваше от портата. Не бе нормално почукване, а силни удари с юмрук по дървото.

— Какво става? — попита ядосано Агоп и стана да отвори. — Нямат ли възпитание тия хора? — процеди той, докато вървеше към вратата по пижама. — Къде се е чуло и видяло такова блъскане по никое време? Всички са се побъркали!

Тъй като домакинът бе станал, за да сложи край на ужасния шум, Крикор се обърна на другата страна и отново потъна в сън. Още бе тъмно и клепачите му натежаваха.

Някой нахлу с викове в салона, без да го е грижа дали хората спят, и Крикор отново се събуди. Заедно с останалите от семейството той се надигна стреснато, опитвайки се да разбере какво става.

Тогава видя войниците. Салонът бе пълен с мъже в униформа и с пушки в ръка, които крещяха заповеди на турски. Всички станаха, включително и Крикор, без да разбират какво се случва.

— Стойте на място! — нареди им мъж със сабя на кръста, вероятно главнокомандващият. — Ще проверим къщата! Ако намерим оръжия тук, всички незабавно ще бъдете екзекутирани!

Агоп, по пижама и с разрошена коса, го гледаше смаяно.

— Но, ефенди, това е мирен дом — каза той с подобаващо покорен глас. — Тук няма оръжия. Ние сме добри османски граждани и спазваме закона.

— Ще видим — отвърна офицерът презрително. — Искам всички да се съберат в тази стая и да пазят тишина, докато претърсваме жилището.

— Както желаете, ефенди — отстъпи домакинът. — Макар че бих искал да ви помоля…

— Тишина, казах!

Думите му бяха толкова категорични, че Агоп не каза нищо повече и с наведена глава се дотътри до Аршалуис. Жените трепереха от страх, най-вече Мариян и по-малките й сестри, затова Крикор се приближи до тях и им се усмихна в опит да ги успокои. Всъщност младежът не се впечатли особено от случващото се, може би защото беше чужденец и не вярваше, че някой действително ще се осмели да го докосне. Увереността му успя да ги утеши.

В къщата настъпи суматоха. Войниците обикаляха стаите, чуваше се блъскане на врати и ровене в чекмеджета. Крикор хвърли поглед към прозореца и забеляза още военни отряди по улицата; претърсваха почти всички къщи наоколо. Това го успокои още повече, защото се увери, че турците не преследваха конкретно семейство Киносян. Седна до тонира и се отпусна.

— Какво е това?

Всички се обърнаха в посока на гласа. Войниците претърсваха жилището вече цял час и тогава видяха командира на отряда да влиза в салона с два големи ножа в ръка.

— Кухненски ножове — обясни Агоп. — Жена ми реже месото с тях.

Офицерът вдигна ножовете и огледа остриетата им отблизо.

— Това са оръжия.

— Не, ефенди, просто кухненски прибори — настоя домакинът, разтревожен от опасното заключение, за което намекваше турчинът. — Без такива големи ножове би било трудно да се реже…

— Подобен нож може да служи само за оръжие — грубо отсече командирът. — Ще ги конфискуваме.

По-малкото зло, помислиха си всички членове на семейство Киносян и шумно въздъхнаха от облекчение. Конфискацията беше по-добрият вариант от задържане за притежание на оръжие, предвид, че това престъпление се наказваше с осъждане на смърт по бързата процедура.

— Да, ефенди.

Офицерът подаде ножовете на един от подчинените си и се приближи до Агоп, който бе прегърнал бременната си съпруга.

— Къде са огнестрелните оръжия?

Домакинът отвори широко очи и поклати глава, без да разбира въпроса.

— Какви огнестрелни оръжия, ефенди?

— Много добре знаеш — отвърна ледено турчинът. — Пушките, мунициите. Къде си ги скрил?

— Но, ефенди… Нямам такива неща. Аз съм миролюбив османец и спазвам законите. Не притежавам оръжия, нито…

Офицерът изненадващо заби юмрука си в корема на Агоп, което го накара да млъкне и да се превие от болка. След това, както бе приведен напред, го изрита силно с коляно в лицето и домакинът се просна на пода. Ужасени, жените изпищяха, Аршалуис се опита да помогне на съпруга си, но един войник я задържа и я блъсна в другия край на стаята. Дъщерите се разпищяха, в очите им се четеше страх, а Крикор, безсилен да помогне на Агоп, ги прегърна, за да ги утеши.

Проснат на земята, главата на семейството покри с ръка лицето си и пръстите му се изцапаха с кръвта. Офицерът пристъпи две крачки и клекна до него.

— Кажи ми къде криеш огнестрелните оръжия — нареди турчинът спокойно, почти дружески. — В противен случай ще се наложи да те арестувам и да използвам други методи, за да те накарам да говориш.

— Ефенди, кълна се в семейството си, че в дома ми няма скрити оръжия — отвърна домакинът, който все още лежеше на пода. — Не мога да ви предам нещо, което нямам.

— Така ме принуждаваш да те арестувам.

Агоп се опита да стане и седна на земята, докато бършеше с ръце кръвта, която се стичаше от носа му в резултат на ритника, който бе отнесъл.

— Но защо, ефенди? Ако имах оръжие, да ме задържите. Аз нямам, а вие пак ме арестувате. Какво мога да сторя?

Офицерът се изправи и направи знак на войниците, които хванаха Агоп и го изведоха навън.

Облени в сълзи, Аршалуис и дъщерите му хукнаха към него с истерични крясъци, но турците препречиха пътя им. Турчинът разбра, че те не са в състояние да чуят и една негова дума, затова се обърна към дядо Сисаг, който бе наблюдавал всичко с примирено мълчание.

— Имаме бройка за огнестрелни оръжия, която трябва да попълним — заговори той. — Надявам се да ни ги предоставите за доброто на вашия роднина.

Обърна се рязко и напусна къщата заедно с хората си.