Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (47)

IV.

Short sunderland на BOAC се приводни в Тежу до Морското летище на Кабо Руиво и сър Филип Блейк се появи на кея със светъл шлифер и чадър в ръка. Слънцето грееше силно, небето искреше в необятно синьо и денят беше по-топъл и задушен от обикновено, поради което облеклото на англичанина, подходящо по-скоро за лондонския климат, изглеждаше неуместно.

— Как е, Саркисян! — поздрави той с присъщата си флегматичност, когато приближи приятеля си на кея. — Не сте мръднали, old boy!

Калуст се засмя.

— Ах, сър Филип, а пък вие ми се виждате поостарял. Отправиха се към автомобила, а зад тях вървеше Ещевао с куфарите. Подкараха бавно през града, за да може Калуст да покаже на англичанина основните забележителности.

— Смея да твърдя, че делото върви добре — отбеляза сър Филип. — Ще спечелите много пари.

— Колко мислите, че ще получа за трийсет и две години? Английският адвокат се опита да пресметне наум, но скоро се отказа.

— Стотици милиони лири по мои сметки. Но защо трийсет и две?

— Дядо ми живя до сто и пет — отвърна арменецът. — Аз съм в по-добра форма от него, когато е бил на моята възраст, затова се надявам да доживея до 1975 година.

Щом пристигнаха в хотела, се натъкнаха на необичайно оживление във фоайето. Пиколото обясни на учудения Калуст, че е пристигнала делегация на испанското правителство и нейните членове ще отседнат в малкото останали свободни стаи.

— Проклетият Франко си умира да влезе във войната на страната на Хитлер — отбеляза кисело сър Филип. — Пратил е ратаите си да се допитат до португалците.

— Какво ги интересува мнението на португалците? Испанците не могат ли да мислят сами?

— Посланикът ни в Мадрид твърди, че Салазар има силно влияние върху Франко. Слава богу! — обясни англичанинът. — Очевидно го съветва да не се намесва с аргумента, че войната ще приключи без победител. Надявам се да го убеди.

— Откъде знаете всичко това?

По лицето на новодошлия заигра загадъчна усмивка.

— Саркисян, стари приятелю — прошепна той. — Нима за толкова години още не ме познавате? Работата ми във Външно министерство и Бъкингамския дворец ми позволява да съм в течение на някои неща…

Докато сър Филип Блейк се регистрираше, Калуст отиде до бара и поръча уиски с лед — любимото питие на стария му приятел. Настани се на един стол и зачака англичанинът да остави багажа си, за да се срещнат след това в бара. След половин час обаче сметна, че сър Филип Блейк се бави прекалено дълго, и нетърпеливо излезе във фоайето, за да провери дали приятелят му не се е загубил някъде из коридорите на „Авиш“. За негова изненада го завари още на рецепцията, а куфарът му лежеше на пода до него.

— Още ли сте тук? Какво става?

Като видя Калуст да изниква зад него, служителят на Британското външно министерство въздъхна от облекчение.

— Добре че дойдохте, приятел — възкликна той. — Казаха ми, че резервацията ми е анулирана.

— Какво?

— Точно каквото ви казвам. — Той отново въздъхна. — Каква досада!

Арменецът се приближи до рецепцията и учудено се взря в служителя.

— Извинете, сигурно има някаква грешка — каза той. — Направих резервация на името на сър Филип още миналата седмица.

Рецепционистът беше възпитан португалец с посивяваща по слепоочията коса, който говореше отличен френски.

— Така е, мосю Саркисян — потвърди той. — Само че ми наредиха да анулирам тази резервация и да…

— Да я анулирате? Шегувате ли се?

— Не, господин Саркисян. Уверявам ви, че говоря напълно сериозно. Моля да ме извините за това недоразумение, но си помислих, че първо са разговаряли с вас. Опасявам се, че резервацията на мосю Блейк е отменена.

— Първо, той не е никакъв мосю, а сър. Сър Филип е провъзгласен за рицар от Негово Величество!

— Простете.

— Второ, защо резервацията е отменена? Кой даде това нареждане?

— Управителят.

Калуст удари с ръка по плота.

— Тогава го повикайте тук, ако обичате! — Нов трясък. — Веднага!

Разтревожен, рецепционистът бързо се отдалечи и остави двамата гости сами. Магнатът помоли приятеля си да не се безпокои и че той ще оправи нещата, но сър Филип не изглеждаше притеснен; напротив — случилото се сякаш го забавляваше. Англичанинът насочи разговора към други теми, разказвайки последните клюки от Уайтхол, и отбеляза, че ще се възползва от посещението си в Португалия, за да се срещне с двама приятели в Ещорил и да се погрижи за някои лични въпроси. Тъй като Калуст го познаваше добре, бързо се досети, че въпросните приятели са агенти, и се въздържа от коментар. Знаеше, че има неща, в които не трябва да се меси.

Рецепционистът се върна след няколко минути, придружен от мъж, в когото арменецът разпозна собственика на хотела — предвзет гибралтарец, с когото от време на време се поздравяваха в ресторанта.

— Моля да ни извините, мистър Саркисян — каза новодошлият на английски. — Забравили сме да ви уведомим, но резервацията на сър Филип Блейк бе отменена по нареждане от по-висока инстанция.

— По-висока инстанция ли, господин Руджерони? Доколкото ми е известно, вие притежавате тази съборетина! Нима тук има някой по-висшестоящ от вас?

Собственикът на „Авиш“ посочи нагоре.

— Например Господ — каза той. — Както и Салазар. Споменаването на диктатора, който управляваше Португалия, учуди Калуст.

— Салазар ли? Какво искате да кажете?

Руджерони махна с ръка към фоайето. Арменецът и англичанинът се обърнаха и видяха група мъже, които разговаряха тихо. Някои бяха с военна униформа, други — цивилни; съскащото произношение им подсказа, че говореха на испански.

— Днес в хотела пристигна делегацията на граф Хордана^[1] — испанския министър на външните работи — обясни собственикът. — Групата е голяма и заместник-шефът на Държавния протокол поиска стая близо до апартамента на господин министъра, за да настани секретарката си… И тъй като единствената…

— С други думи — прекъсна го яростно Калуст, — говорим за любовницата на господин министъра!

Собственикът на „Авиш“ се поколеба, смутен от предположението.

— Въпросната госпожа ми беше представена като секретарка на господин министъра — поясни той дискретно, както подобаваше на положението му. — Хотелът е пълен и единствената свободна стая до апартамента на господин министъра е същата, която бе резервирана за сър Филип. Заместник-шефът на протокола настоя да удовлетворим молбата на господин министъра, което бе и изрично наредено от Тайната полиция, затова нямах друг избор и дадох стаята на госпожата.

— Ами сър Филип? Нима ще остане на улицата?

Със спокойно оттренирано движение Руджерони разлисти книгата пред себе си и потърси някакъв адрес.

— Позволих си да запазя стая в един апартамент наблизо, на „Дуке де Луле“ — каза той. — Условията са отлични и ще се уверите, че сър Филип ще се чувства много удоб…

— В никакъв случай! — кресна магнатът, като отново прекъсна събеседника си. — Направили сме резервация и вие трябва да се съобразите! Ако обичате, върнете стаята на сър Филип! Това тук петзвезден хотел ли е, или някаква дупка? Къде се е чуло и видяло подобно нещо?

Собственикът го погледна смаяно, със смесица от изненада и смущение.

— Но, мистър Саркисян, аз не…

Разгневеният Калуст отново удари с ръка по плота на рецепцията.

— Няма но! — извика той с почервеняло от гняв лице. — Бъдете така добър да изпълните резервацията!

— Мистър Саркисян, опитайте се да разберете… — примоли се Руджерони. — Трябва да се подчиня на разпорежданията на Държавния протокол и на Тайната полиция! Те могат да ми вземат лиценза, ако…

— Не ме интересува! Върнете стаята!

— Опасявам се, че при така създадените обстоятелства това няма да е възможно. Сам виждате, че стаята вече е заета. Не мога просто да кажа на госпожата да си събере багажа и да си тръгне, нали? Говорим за секретарката на министъра!

Протестите на Калуст ставаха все по-шумни, докато накрая стана ясно, че собственикът няма да отстъпи пред исканията на клиента. Сър Филип Блейк дори се опита да успокои страстите, като заяви, че няма нищо против да отседне в стаята, която му предлага хотелът, но арменският му приятел не искаше и да чуе. За Калуст нещата бяха прости: хотелът бе приел резервацията, което означаваше, че е поел ангажимент, който трябва да изпълни. Всичко останало за него бяха глупави извинения. Но Руджерони продължаваше да настоява, че е невъзможно да не се подчини на получените нареждания.

— Обадете се на полицията! — извика по едно време Калуст, вече извън себе си. — Полиция! Веднага! Това е грабеж и трябва да повикате полиция!

Предвид настояването на госта, който крещеше, размахваше ръце и изискваше намесата на властите, собственикът разпореди да се обадят на Тайната полиция. Полицаите пристигнаха няколко минути по-късно и завариха побеснелия Калуст да вика из фоайето, пръскайки слюнка и обиди по управителя; група испанци наблюдаваха сцената с весел интерес, а възрастен англичанин стоеше смутено отстрани.

— Какво става тук? — попита агентът, който бе приел обаждането, пробивайки си път през хората, за да стигне до рецепцията. — Каква е тази врява?

Собственикът на „Авиш“ започна да обяснява на португалски каква е ситуацията, но бе прекъснат от Калуст, който заговори на френски. Магнатът искаше да изкаже своята гледна точка по случая и думата „скандал“ присъстваше във всяко изречение. Бъркотията бе толкова голяма, че накрая полицейският капитан вдигна ръка, за да накара всички да млъкнат.

— Спрете! Така няма да се разберем! — извика той. Обърна се към собственика на хотела. — Да започнем от вас. Обяснете ми, моля, какво става.

— Ами добре… — започна Руджерони. — Както ви разправях, имахме една…

— M’sieur, C’est un scandale! — настоя Калуст, повишавайки тон, без да позволи на собственика да се изкаже. — Un veritable scandale! Imaginez-vous que mon ami est arrive ce matin-la et^[2]…

Агентът от Тайната полиция, който бе научил малко френски във военното училище, се обърна към арменеца.

— Добре, мосю, успокойте се и…

— Няма какво да се успокоявам! — кресна гневно арменецът. — Вие сте този, който трябва да сложи ред тук! Направих резервация и този хотел ме ограбва!

— Но, мосю, така никой нищо няма да разбере и…

— Какво има за разбиране? Хотелът ми отне стаята и я даде на някакъв испанец или на любовницата му, все едно… Къде правят така? А вие, вместо да си свършите работата, стоите тук и говорите!

Полицаят се изчерви и допря пръст до устните си.

— Taisez-vous!^[3]

Това бе първият път от много години насам, още от юношеството му, когато някой нареждаше на Калуст да мълчи.

— Моля?! — възмути се арменецът, не вярвайки на ушите си. — Вие ми заповядвате да мълча? На мен?

— Да — потвърди агентът. — Taisez-vous!

— Никой не може да ми нарежда, ясно ли ви е? — избухна отново Калуст, като този път гневът му се изля върху полицая. — Знаете ли кой съм аз? Имате ли и най-малка представа с кого си имате работа? Знаете ли кой съм? Знаете ли?

Мъжът от Тайната полиция се взря студено в арменеца, сякаш го преценяваше. Търпението му бе започнало да се изчерпва и това преля чашата.

— Много добре знам кой си! — заговори напрегнато той. — Един тип, който отива в затвора. И то веднага! — Вдигна ръка и си проправи път сред зяпачите, като направи знак на Калуст да го последва. — Придружете ме, ако обичате.

Във фоайето на хотела се възцари тежка тишина. Агентът говореше на френски, но присъстващите разбраха думите му. Полицията арестуваше Калуст Саркисян. Настъпи всеобщо изумление. След като се съвзе от изненадата, управителят се опита да се намеси.

— Вижте, господин капитан — заговори Руджерони с най-мекия тон, на който бе способен. — Всичко това е едно глупаво недоразумение, което лесно можем да разрешим, ако…

— Тихо!

— Но, чуйте, сигурен съм, че…

Агентът се приближи до рецепцията и заплашително се наведе над собственика на хотела.

— Млък! Ако кажеш само още една дума, отиваш на топло, ясно? Няма да търпя неуважение към властите! Доколкото ми е известно, в тази страна все още цари закон и ред! Едни командват, други се подчиняват!

Руджерони смутено замълча, но Калуст вече се бе съвзел. Отдавна никой не го бе предизвиквал, както този португалски полицай, и след като бе осъзнал заповедта за задържане, прецени, че ще е по-добре да запази спокойствие.

— Предполагам, че съм арестуван.

— Правилно предполагате. Последвайте ме, моля.

— В такъв случай ще повикам шофьора си, за да ме закара, където е необходимо.

Арменецът се завъртя на пети и потърси Иван или мадам Дюпре сред тълпата във фоайето на „Авиш“, но не ги забеляза никъде. Капитанът посочи към паркираната пред хотела затворническа кола.

— Ще пътувате с нашия автомобил, ако не възразявате — заяви той. — Не е кадилак, но няма от какво да се срамувате. Сигурен съм, че ще го преживеете.

Офицерът отведе Калуст до автомобила и го накара да седне на задната седалка, чиито прозорци бяха с решетки. Настани се до шофьора и потеглиха пред смаяните погледи на сър Филип и собственика на хотела и развеселените лица на гостите. Наистина не бе за вярване, но те току-що бяха станали свидетели на нещо немислимо; нещо, което бе абсолютно невъзможно да се случи в която и да е друга страна.

Португалската полиция бе арестувала най-богатия човек в света.

Килията, с решетки от пода до тавана, представляваше мрачна дупка, скрита някъде из задните помещения на участъка на улица „Антонио Мария Кардозо“. Приличаше на клетката за птици в голямата къща на булевард „Йена“, но бе много по-голяма. Дежурният отключи вратата.

— Сирво пуре — изграчи той подигравателно, иронизирайки френското s’il vous plait. — Палатът ни очаква, ваша светлост.

Магнатът влезе в килията и се вцепени, шокиран от условията вътре. Двама мъже седяха един до друг на нара. Единият беше навъсен, а другият… другият беше черен. Негър! Калуст не вярваше на очите си. Бяха го напъхали в килия с най-долната утайка на обществото! Нима бе възможно? На пода до тях имаше гнусно гърне, от което се носеше воня на лайна и урина.

— Мили боже! — прошепна той, потискайки гаденето си. — Какво е това?

Искаше му се да се ощипе, за да се увери, че всичко това бе просто кошмар и скоро щеше да се събуди в луксозния си апартамент в „Авиш“, но нямаше как да избяга от реалността. Беше арестуван и затворен в килия на Тайната полиция. Трябваше да приеме нещата такива, каквито са; нямаше смисъл да се самозаблуждава. Можеше само да чака. Бе сигурен, че сър Филип Блейк вече бе предупредил мадам Дюпре и тя се бе заела със случая. Вероятно в този момент португалският му адвокат въртеше телефони и задействаше връзките си. Беше въпрос на време.

Двамата му съкилийници се сместиха малко и го поканиха да седне на нара. Калуст се поколеба, защото подозираше истинските намерения зад това щедро предложение, но знаеше, че ако откаже, те можеха да се обидят, затова се настани на отреденото му място като послушно момче. Черният затворник започна да му задава въпроси, но арменецът му отвърна на френски, за да му покаже, че не говори неговия език. Мъжът не се отказа и с жестове даде да се разбере, че иска да узнае защо е попаднал в затвора.

— Бла-бла-бла — обясни Калуст. Съкилийникът му се разсмя; бе схванал смисъла. Тогава негърът посочи себе си и симулира с жестове писане на хартия.

— А, писал си позиви…

Черният посочи към другия затворник, мълчалив португалец. Допря пръст до главата на Калуст като пистолет и каза „Бум!“.

Убиец.

Ужасен, магнатът си даде сметка, че истинският проблем не беше, че споделя килия с негър революционер, а че с тях има и убиец. Седеше до някакъв главорез! Не се осмеляваше да се обърне, затова, примрял от страх, го погледна крадешком с крайчеца на окото и с изненада забеляза, че човекът изглеждаше истински отчаян. Може и да бе убиец, но не му се виждаше опасен.

Чакането се проточи. Над Лисабон се спусна нощ и килията потъна в мрак и тишина. Черният заспа, облегнат на стената, а убиецът мълчеше, навярно потънал в спомени за онова, което го бе довело тук. Калуст въздъхна за стотен път, откакто го бяха хвърлили в ареста. Кога ли щяха да го избавят от този ад? Защо, по дяволите, се бавеха толкова. Нима трябваше да прекара нощта в мръсната килия? Присвиваше го стомахът и той с ужас осъзна, че няма друг избор, освен да ползва гнусното гърне.

Рано сутринта арменецът усети движение в коридора. В този момент дремеше, но отвори сънените си очи и забеляза, че някой се приближава до килията. Чу металическото тракане на ключалката и вече напълно буден и изпълнен с надежда, видя как вратата се отвори.

— Мосю — каза дежурният, — елате с мен.

Тръгнаха по коридора и полицаят посочи врата вдясно, под която се процеждаше ивица светлина. Вътре завари Азеведо Пасарао и мадам Дюпре, седнали до стената на помещение, което приличаше на чакалня. Двамата тутакси се изправиха, а по лицата им се четеше смесица от радост, укор и облекчение. Прегърнаха го.

— Как сте? — попита французойката. — Добре ли се отнасяха с вас?

— Имате ли нужда от нещо? — заговори адвокатът заедно с нея. — Може би трябва да подадем жалба. Подобно поведение от страна на полицията е недопустимо!

Все още не напълно дошъл на себе си, затворникът поклати глава.

— Добре съм.

Дежурният държеше вратата отворена и нетърпеливо махна с ръка.

— Последвайте ме, ако обичате — нареди той. — Господин директорът иска да разговаря с вас.

Излязоха в коридора и тръгнаха към фоайето, докато арменецът си представяше хилядите извинения, които щеше да чуе. По пътя към кабинета на директора видяха пазач и неугледен мъж с набола брада, който със сигурност също бе задържан. Надзирателят направи знак на мадам Дюпре и Пасарао да изчакат отвън, сетне се обърна към Калуст и кимна към полуотворената врата.

— Влезте.

Задържаният прекрачи прага и съзря късо подстриган офицер с посивели мустаци. Мъжът остана седнал зад бюрото си, докато усърдно попълваше някакви документи, без изобщо да го удостои с вниманието си. Цяла минута по-късно вдигна глава и се взря в новодошлия като недоволен учител, готов всеки момент да го смъмри.

— Добре ли спахте, Ваше Превъзходителство?

Въпросът, зададен на френски, изненада Калуст.

— Бил съм и на по-добри места.

Розовите устни на директора на Тайната полиция се свиха в гримаса.

— Не се и съмнявам — каза равно той. — Знаете ли, вие бяхте топло и радушно посрещнат в тази страна, но ми се струва, че не отвърнахте подобаващо на нашето гостоприемство. Държахте се грубо и невъзпитано с моите хора и се правихте на примадона. Надявам се прекараната нощ при нас да ви помогне да разберете, че макар да сте много богат, не всичко се купува с пари. — Посочи към вратата. — Свободен сте. Може да си вървите.

Навън духаше влажен и студен вятър и утрото бе мрачно, но свежият въздух изпълваше Калуст с умиротворение. Съвсем по-различен бе от вонята, която се носеше в килията! Автомобилът бе паркиран на края на улица „Антонио Мария Кардозо“, а шофьорът разсеяно пушеше цигара, подпрян на каросерията. Щом видя арменеца, адвоката и мадам Дюпре, Ещевао хвърли фаса на земята и се втурна да отвори вратите. Тримата се настаниха вътре и се спогледаха, без да знаят какво да си кажат.

Калуст пръв наруши неловката тишина.

— Тези португалци са напълно побъркани — отбеляза той. — Но не мога да отрека, че са корави копелета — каза той и избухна в смях.