Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (46)

III.

— … Тъй като тези клинични теории винаги са ме очаровали. Още от времето на Гален медицината се е занимавала преди всичко с…

Събеседникът му не спираше да говори и нямаше начин да бъде прекъснат, затова Калуст вдигна ръка и привлече вниманието на Алберто Рапети — управителя на ресторанта в „Авиш“.

— Рапети, донесете ми двете ягоди и ябълката, ако обичате.

— Веднага, синьор.

— … с друг тип въпроси, много по-интересни от тези, които се обсъждат днес. Дори онзи ден казах на господин министър-председателя, че…

Арменецът се взря в мъжа на масата си.

— Доктор Куельо…

— … трябва да поканим тук, в Лисабон, автора на онази великолепна статия, публикувана в…

— Доктор Куельо!

Като разбра, че говорят на него, гостът най-сетне млъкна.

— Да, мосю Саркисян.

— Какво мислите за ежедневната консумация на две ягоди и една ябълка след обяда?

Доктор Куельо се поколеба, изненадан от странния въпрос.

— Ягоди ли? Ябълка? Не виждам причина да го правите. Освен това ягодите си имат свой сезон, както знаете, а хранителните режими обикновено не са съобразени с това.

— Затова поръчвам щайги с ягоди от Южна Африка и хладилници с ябълки от овощна градина в Англия, които ми доставят със самолет. Моят лекар в Париж, доктор Кемхаджян, ми препоръча да ям по две ягоди и една ябълка на ден като рецепта за дълголетие.

Събеседникът му завъртя очи.

— Ах, що за глупости! Нужни са ви витамини на хапчета, казвам ви. Дори онзи ден четох една статия на прочутия доктор Расин. Чували ли сте за него? Има много добър кабинет зад „Шанз-Елизе“. И там пише…

— А, доктор Куельо! — възкликна Калуст и се изправи делово. — Страхувам се, че трябва да прекъсна срещата ни, тъй като изникна нещо спешно. Съжалявам.

— Но… но…

Магнатът се поклони.

— Радвам се, че се запознахме. Приятен ден.

Смутен, без да разбира добре внезапната промяна в настроението на арменеца, доктор Куельо също стана, кимна объркано и унило тръгна към изхода.

 

 

Салонът за вечеря в хотел „Авиш“ беше изключително просторен; с високия си таван, поддържан от големи колони, приличаше на същинска катедрала. Беше осветен и изискано украсен с керамични вази и внушително стълбище с балюстрада от кована стомана с инкрустирани орли.

Седнал на една маса до стълбището, което водеше към салона, Азеведо Пасарао видя лекаря да се отдалечава от масата в ъгъла и стана. Отправи се към другия край на салона с бърза крачка и се приближи до масата на клиента си.

— Е? — поинтересува се той. — Хареса ли ви?

Калуст разгърна салфетката си; не обичаше да разговаря, докато се храни, но понякога се налагаше.

— Дърдорко — отвърна само той. — Изобщо не слуша пациента. Иска само да изтъкне колко знае и не спира да говори. Непоносимо.

— Но доктор Едуардо Куельо е личният лекар на самия министър-председател! — каза адвокатът, сякаш с това се изчерпваше всичко. — Един от най-добрите лекари в страната!

— Така да бъде. Но говори твърде много. Не понасям дърдорковци. Намерете ми друг, моля.

Пасарао безпомощно разпери ръце.

— Но кой друг? — попита той, а високото му тяло сякаш се извиваше в огромна въпросителна. — Заведох ви при най-прочутия португалски лекар — забележителния доктор Пилидо Валенте, но вие не го харесахте.

— Този се мисли за голяма работа и се държа студено, което не ми допадна. Не става.

— Сега ви представих лекаря на господин министър-председателя — изключителен професионалист, който…

— Е истински дърдорко.

— Може би, но на света няма съвършени хора, господин Саркисян. Понякога трябва да се нагодим към несъвършенството.

— Сигурно не говорите за мен. Аз се задоволявам само с най-доброто.

Юристът тъкмо щеше да отговори, но бе прекъснат от Рапети, който се появи с поднос, върху който имаше чиния с две лъскави ягоди и една ябълка.

— Ето, синьор Саркисян. Плодовете.

Пълничкият усмихнат управител остави подноса на масата.

— Дайте ми списъка.

Рапети му показа списъка и след като разгледа ябълката, Калуст задраска една цифра. Управителят си прибра листа и се поклони.

— Благодаря, синьор.

Калуст недоволно загледа ягодите.

— Вижте, нали никой не краде от ягодите ми?

Италианецът нервно се засмя.

— Разбира се, че не, господин Саркисян. Всичко е както трябва.

Магнатът посочи към вратата към кухнята от другата страна на салона.

— Донесете ми дръжките.

— Да, синьор.

— И кажете на шеф Рибейро, че ако съдя по текстурата на омлета, който ми сервира днес, яйцата са разбити осем пъти. В бъдеще да ги разбива най-малко десет пъти, разбрахте ли?

— Да, синьор.

Рапети бързо се отдалечи, сякаш бе получил заповеди, с които ще сложи край на войната, подминавайки слисания от разговора Пасарао.

Адвокатът видя как Калуст спокойно наблюдава салона от мястото си; от масата чудесно се виждаха всички, които слизаха по голямото стълбище, за да хапнат в ресторанта.

— Простете за въпроса, но какво става тук? Какво задраскахте в онзи списък?

— Става дума за ябълките. Щом пристигнат от Англия, мадам Дюпре прави списък на плодовете, групирайки ги по цвят, окраска и форма. Всяка ябълка си има номер и когато ми донесат една, аз проверявам номера и го задрасквам от списъка, за да знам, че съм я изял.

— Ами… дръжките, които поискахте?

— Имах предвид дръжките на ягодите очевидно. Искам да проверя дали са тук.

— Но… защо си давате целия този труд?

Арменецът седеше абсолютно неподвижно, като изваян от камък; само пръстите му барабаняха по масата до чинията с ягодите и ябълката.

— За да не ми откраднат плодовете, как защо?

 

 

Повреда на ролс-ройса направи належащо разрешението на проблема с автомобила. Главният механик в сервиза в Рещело бе казал, че трябва да се поръча някаква част от Англия и че ще отнеме месеци, тъй като войната затрудняваше вноса и износа на стоки. При тази ситуация посланик Каейро да Мота пристигна в хотел „Авиш“ с един DeSoto, който показа на арменеца.

— Този автомобил е на таксиметрова компания, която понякога работи с дирекция „Държавен протокол“ — обясни той. — Мисля, че отговаря на нуждите ви.

Магнатът огледа колата. Беше голяма, като повечето американски автомобили, но не прекалено.

— Струва ми се напълно подходяща! — каза одобрително той. — Ролс-ройсът ми струва много разходи и грижи, ще го оставим в гаража. — Надзърна през прозореца, за да види таблото. — Колко дължа?

За да отговори на въпроса, дипломатът представи шофьора на DeSoto — младеж с тънки мустачки на име Ещевао. Беше зет на собственика на таксиметровата компания и говореше малко френски, заради което го бяха наели, и затова той самият съобщи цената.

— Четиристотин ескудо за първите сто километра на ден — обясни той. — Ако преминем това разстояние, ще трябва да платите по десет ескудо за всеки допълнителен километър.

Калуст недоверчиво свъси вежди.

— И откъде да знам, че не ме мамите със сметките?

Ещевао го изгледа оскърбено.

— Аз не мамя никого, мосю! — възкликна обидено той. — Ние сме сериозна фирма. Държавата, както и много заможни семейства от страната са наши клиенти. Както виждате, имаме репутация, която трябва да пазим.

— Да, може би — отвърна не особено убедено клиентът. — Но както навярно ще се съгласите, страх лозе пази. Бих искал да мога да контролирам изминатите километри за деня.

Решиха проблема с един тефтер. Ещевао обеща всеки ден да записва показанията на километража преди и след пътуването. Разбраха се да държат тефтера в джоба на задната седалка на автомобила, за да може пътникът да го преглежда, когато реши, и така да бъде сигурен, че километрите се отчитат правилно.

 

 

Някой почука на стъклото. Калуст повдигна светлосивите перденца на автомобила и видя високата фигура на Азеведо Пасарао, надвесена над прозореца.

— Мосю Саркисян! — гласът на адвоката бе заглушен от стъклото. — Нека ви представя новия ви лекар.

След като вече се бе мръкнало и небето беше безоблачно, арменецът бе планирал да се разходи до Монсанто с мадам Дюпре, за да наблюдава звездите с телескопа си; нещо, което обичаше още от времето на факултета, когато бе учил физика заедно с лорд Келвин, а и асистентката му също се интересуваше от астрономия. Но този въпрос беше по-важен. Въздъхна примирено и излезе от колата.

— Вижте, драги Пасарао — започна той твърдо и вдигна пръст, за да подчертае думите си. — Надявам се да не е като другите пауни, грубияни и дърдорковци, с които ме запознахте! — Събра кураж и гласът му стана още по-груб. — Що за лекари имате тук? Къде, по дяволите, човек може да…

— Успокойте се, мосю Саркисян — прекъсна го кротко мъжът, който стоеше зад адвоката. — Не знаете ли, че колкото повече адреналин се отделя в кръвта, се губи толкова повече калций? Ако се вълнувате така, ще загубите зъбите си и костите ви ще отслабнат. Освен това ядът товари сърцето.

Изплашен, Калуст отвори широко очи.

— Наистина ли?

— Научно доказано е. Трябва да се стараете да запазвате спокойствие независимо от ситуацията.

Думите на непознатия успяха незабавно да го укротят. Пасарао използва момента, за да представи лекаря.

— Мосю Саркисян, имам честта да ви запозная с доктор Фернандо Фонсека — собственик на най-голямата частна клиника в Португалия. Завеждащ е на катедра „Медицинска пропедевтика“ в Медицинския факултет. Той е перфектният лекар за вас.

Магнатът огледа мъжа с пригладена назад коса и редки мустаци, който освен че притежаваше харизма, му напомняше на Кантинфлас — нашумелия напоследък мексикански актьор. По османски маниер Калуст свали цилиндъра и се поклони.

— Приятно ми е.

Лекарят протегна ръка, но веднага я дръпна, щом разбра, че събеседникът му има по-различни маниери.

— Имате ли нещо против да ми разкажете за болежките си? — попита доктор Фонсека. — Винаги е добре да познаваме историята на…

— Не съм болен — прекъсна го арменецът. — Искам само да разбера мнението ви за ежедневната консумация на две ягоди и една ябълка след обяда.

Събеседникът му бързо овладя учудването си; на пръв поглед въпросът изглеждаше непринуден, но той бързо разбра значението му. Това беше тест.

— Нямам нищо против и съм напълно за. Не знам дали ви е известно, но плодовете са най-добрите приятели на човешкото здраве. При ябълките дори се радваме на различни сортове през цялата година — „Гала“ между февруари и май, „Фуджи“ между септември и декември и „Грени Смит“ също през декември. Плодовете са като физическите упражнения, драги господине, правят чудеса с тялото.

Доволен от отговора, Калуст потри ръце.

— Радвам се да го чуя, защото и аз съм на същото мнение! — възкликна той. — Харесвате ми. Знаете ли, дядо ми доживя до сто и пет години и аз се опитвам да го надмина, ако е рекъл Бог. Всеки ден правя шведска гимнастика, взимам леден душ и спазвам строга диета, която включва консумация на точно изчислени количества. Може и да съм на седемдесет и три, но съм в цветущо здраве и смятам да живея още дълги години. — Направи гримаса. — Все пак бих искал да ме преглеждате всеки ден, защото имам леки оплаквания, които се нуждаят от постоянно наблюдение.

— Много добре. В такъв случай ще трябва да идвате в кабинета ми на „Авенида де Либердаде“.

— Сигурен съм, че кабинетът ви е отличен, драги докторе, но искам да ви предупредя отсега, че не смятам да ви посещавам. Прегледите ще протичат в хотелската ми стая по обяд. Имате ли въпроси?

— Искате да идвам всеки ден в „Авиш“? — учуди се докторът. — Не смятате ли, че е малко прекалено?

— Естествено, ще бъдете подобаващо възнаграден за усилието — обясни Калуст. — Седемдесет ескудо на визитация ми се струва достатъчно щедра сума и освен това ще ви помоля да ми предадете предварително молбата си за напускане.

— Моля?

— Само за всеки случай. Надявам се, че нямате нищо против. Такъв е начинът ми на работа. Очаквам да подберете различни специалисти, които също да се грижат за мен. Нека и те да си подготвят предварително подписана молба за напускане. Имам нужда от зъболекар, уролог, гастроентеролог, кардиолог… с две думи — екип от най-добрите лекари в страната.

Доктор Фонсека повдигна вежди.

— По дяволите, за човек в цветущо здраве се нуждаете от много лекари!

— Дори цветята вехнат, драги докторе. — Калуст се поклони. — Радвам се, че се запознахме. Ще се видим утре в един на обяд в хотелската ми стая. Приятна вечер.

Ръкува се с Азеведо Пасарао, сложи отново цилиндъра, завъртя се и влезе в колата, където го чакаше мадам Дюпре. Щом затвори вратата, шофьорът го погледна в огледалото за обратно виждане.

— Къде отиваме, мосю?

Доктор Фонсека му бе симпатичен, но тревогите за здравето истински измъчваха Калуст и сега, когато мислеше за това, се почувства потиснат. Взря се в огледалото в очите на чакащия отговор Ещевао и внезапно изля върху него насъбралата се ярост.

— Видях, че обичате да ме гледате в огледалото! — изстреля той. — Да не би да ме шпионирате?

Шофьорът отвори широко очи, учуден от въпроса.

— Моля?

Магнатът не му обърна внимание и махна за последен път на адвоката и лекаря. Сетне дръпна пердетата на колата, които бе поръчал, за да си осигури уединението, което толкова много ценеше, и след като погали телескопа в краката си, се взря в тила на шофьора.

— Отиваме да гледаме звездите, момче!

 

 

Подтикнат от Нунуфар, която оставаше все така умела в социалните контакти, Калуст започна да посещава светските събирания в Лисабон и Ещорил. Съпрузите Саркисян често биваха забелязвани на дипломатическите коктейли и станаха добри приятели с посланиците на Съединените щати и Египет, които редовно посещаваха.

И все пак, освен с близките си, арменецът поддържаше връзка предимно с португалци. Сред най-важните му хора бяха адвокатът, с когото се срещаше всяка седмица, за да преглеждат разни юридически документи, и разбира се, лекарят.

Друг човек, с когото се срещаше всеки ден, беше шофьорът. С автомобила DeSoto и Ещевао, които винаги бяха на разположение, Калуст включи към ежедневните си занимания и опознавателна разходка на Лисабон и околностите.

— Карай към гората, момче — нареждаше арменецът на шофьора си през първите дни, когато още не познаваше града. — Карай към морето и всичко останало, което природата е създала по тези земи.

Не бе трудно да му се угоди. За разлика от Иван, който не познаваше района, Ещевао представляваше същинска карта на Португалия. С обърнато огледало за обратно виждане, за да не буди подозрения, шофьорът разведе новия си клиент из чудни зелени кътчета и страната сякаш се разлистваше пред очите на арменеца, сякаш пътищата бяха цветя, които разцъфваха с неприкрит свян, за да му разкрият невиждани допреди тайни.

Девствените дивни пейзажи на Португалия сякаш пробуждаха любовта на Калуст към природата. Сравненията с онова, към което бе привикнал в Англия и Франция, бяха неизбежни, но то не отстъпваше на новата страна, в която бе избрал да живее. Сцената от разказите за феите от Синтра можеше да се мери и с най-живописните кътчета на Кент, а великолепният плаж Гиншо превръщаше Довил в обикновена плажна ивица; Ещорил му създаваше впечатлението, че може да стигне в Биариц само за двайсет минути, а девствената гора на Монсанто не оставаше по-назад от Булонския лес, с предимството, че бе по-спокойно и имаше едно тайно място, което Ещевао нарече с вълшебното име Монтеш Кларуш^[1].

Монтеш Кларуш се превърна в любимо място на Калуст. Шофьорът често го караше до една полянка, от която магнатът, седнал под една акация, с часове наблюдаваше необятния от птичи поглед естуар на река Тежу и сивите хълмове на отсрещния бряг, които се врязваха в синия хоризонт. Шофьорът не разбираше какво толкова специално имаше в тази гледка и при третото им посещение мадам Дюпре му разкри тайната.

— Мястото е точно копие на Константинопол.

Загадката бе разбулена. Калуст ходеше на Монтеш Кларуш, за да си спомня детството.

 

 

Щом приключи с прегледа, доктор Фонсека седна зад голямото бюро, което арменецът бе поръчал да му изпратят от Франция, и се зачете в записките си.

— Така, кръвното е около 200, а преди три дни беше 190. Отново ви напомням да избягвате вълнението. Ако искате да пазите сърцето си, не се ядосвайте. Ще пиете Ronicol в продължение на двайсет дни, като през вторите десет дни ще комбинирате с витамин F.

Лекарят взе писалката и започна да пише рецептата, без да обръща внимание на пациента, който се обличаше до прозореца.

— Знаете ли какво най-много ме впечатлява в Португалия — попита Калуст, докато закопчаваше ризата си и гледаше към един дъб в градината на хотела — и какво прави тази страна наистина неустоима?

Въпросът изненада доктор Фонсека, който вдигна глава и погледна пациента си, чудейки се дали думите му имат нещо общо с медицинския преглед.

— Моля?

Арменецът все още се любуваше на дървото.

— Докато живеех Париж, винаги когато исках да се порадвам на морето или на природата, трябваше да пътувам с часове — каза той. — Брегът на Ламанша се намира на стотици километри. А до Лазурния бряг пътувах цял ден.

— О, разбира се. Франция е огромна.

Вече закопчал ризата си, магнатът най-сетне откъсна поглед от прозореца и се обърна към лекаря.

— А тук всичко е наблизо — отбеляза той. — Качвам се в колата и след някакви си десетина минути съм извън града, в планината или на брега на морето. Освен това тук светлината е различна. Всичко е по-червено, по-синьо или по-зелено. — Въздъхна тъжно и поклати глава, сякаш Лисабон вече му липсваше. — Париж никога няма да бъде такъв.

 

 

Сутринта се бе събудил в толкова добра форма, че след закуската и масажа на Иван Калуст реши да излезе да се разходи. Мина през рецепцията, за да направи резервация на името на сър Филип Блейк, взе куфарчето си и направи знак на руснака да го последва. Излязоха на улицата. Вместо да се качи в колата, която го чакаше пред хотела, арменецът само махна на Ещевао и зави надясно, оставяйки автомобила зад себе си.

— Днес ще вървя пеша.

Шофьорът знаеше какво означава това. Скочи на мястото си, запали и бавно последва клиента си, като спазваше темпото на ходене на Калуст и на Иван, който вървеше след него. Улицата бе почти пуста. Всъщност в Лисабон нямаше голям трафик и не беше необичайно да зърнеш автомобил, който се влачи със скоростта на каруца.

След петнайсет минути стигнаха до Ротондата и арменецът, все така следван от колата, започна да се изкачва към парка „Едуардо VII“, докато стигна върха на стръмната градина. Ещевао спря автомобила на тревата, както правеше винаги, когато ходеха там. Извади от багажника сгъваемо столче и го намести под огромната корона на един чинар, около който по тревата бяха нападали жълти и оранжеви есенни листа, образувайки шарен килим. Подухваше свеж ветрец, който събаряше сухите листа от дърветата и носеше веселия смях на тичащите по тревата деца недалеч оттук.

Арменецът се настани на стола, отвори куфарчето и започна да преглежда пощата си от Лондон, докато около него Иван размахваше кърпа, за да гони мухите. Сега, когато живееше в неутрална страна, трябваше спешно да възстанови връзките си и да разреши куп задачи. Първо трябваше да се заеме със сър Филип Блейк — неговия приятел и адвокат, който все още работеше в Британското външно министерство и бе станал съветник на крал Джордж VI. Напоследък двамата често си пишеха. В последното си писмо, тъй като арменецът отказваше да отиде до Лондон, англичанинът се бе съгласил да пътува до Лисабон, за да обсъдят някои важни въпроси от взаимен интерес. Трябваше да продължат съвместната си работа.

Звънък смях наблизо накара Калуст да вдигне глава. Децата, които си играеха в парка, вдигаха врява едва на десетина метра от дървото; правеха кълба в тревата и търчаха наоколо в игра на гоненица. Арменецът обичаше да работи в парк „Едуардо VII“, също толкова живописен и спокоен като Хайд Парк, но шумът го смущаваше. Даде си сметка, че за да си свърши работата, трябваше някак си да накара децата да замълчат.

— Шшшт! Шшшт!

Детето, което играеше най-близо — момченце на около десетина години, забеляза стареца и се учуди дали говори на него.

— Аз ли, господине?

Калуст кимна и му махна с ръка да се приближи.

— Viens ici.^[2]

Момченцето не разбираше странния език на стареца, но разбра жеста му и запристъпва предпазливо.

— Какво има?

Арменецът бръкна в джоба си и извади монета от пет ескудо. Посочи към останалите деца, допирайки пръст до устните си с едно „шшшт“. После вдигна монетата, сякаш му я обещаваше. Имаше нещо универсално в езика на жестовете, защото момченцето веднага разбра, че ако не вдигат шум, ще получат монета от пет ескудо. А то знаеше, че с пет ескудо могат да се купят много лакомства.

С грейнало от ентусиазъм лице момченцето отиде при приятелите си и им каза за предложението. С възбуден шепот децата се приближиха до чинара, седнаха на тревата и запазиха абсолютна тишина. Покоят в парк „Едуардо VII“ се бе завърнал.

След като обходи с поглед зеленината наоколо, докато Иван продължаваше да пропъжда мухите, Калуст се върна към книжата и проблемите си. Трябваше да разреши въпроса с конфискуваните акции на Турската петролна компания, тъй като вече не се намираше в ръцете на германците във Виши и възнамеряваше възможно най-скоро да си върне собствеността. Нещата вървяха добре, но адвокатите му в Лондон се бяха сблъскали с проблем, който не успяваха да разрешат. Ставаше дума за компенсациите.

Чу смеха на едно от децата, последван от групово „шшшт“. Вдигна поглед и забеляза, че момченцата, които го наблюдаваха мълчаливо, се бяха заели със задачата да накарат момиченце, което се бе приближило с хвърчилото си, да млъкне. Неговата детска стража очевидно се справяше добре.

Отново се върна към документите и въпроса с компенсациите. Тъй като бе лишен от ползването на петпроцентовия си дял, а през това време Турската петролна компания бе продължила да добива и продава петрол, магнатът държеше да получи печалбата си със задна дата; смяташе, че има право на това. Проблемът бе, че ставаше дума за много пари и предвид разходите за войната, опразнената хазна на Негово Величество забавяше процеса. Бе очевидно, че британските власти не бързаха да разрешат този въпрос, затова арменецът трябваше да импровизира.

При това положение непременно трябваше да се срещне със своя адвокат и съветник. Под сянката на чинара Калуст написа телеграма до сър Филип, за да го уведоми, че съгласно уговорката им, тази сутрин му е направил резервация в „Авиш“ за следващия четвъртък. Приятелят му трябваше да си купи билет от офисите на „Бритиш Овърсийс Еъруейс Корпорейшън“ за уречения ден и да пристигне в Лисабон.

След това прегледа останалите писма. Две от тях му носеха лоши новини. Сър Кенет Барк му бе писал, че е напуснал Националната галерия. Това бе голямо разочарование за Калуст, тъй като бе възнамерявал да изложи съкровищата си в големия музей на „Трафалгар Скуеър“. Нищо, щеше да измисли нещо друго. Картините му липсваха и той се натъжаваше при мисълта за съдбата им, когато вече нямаше да може да ги пази. Второто писмо идваше от Истанбул и му съобщаваше за смъртта на Салим бей. Помоли се за стария си приятел и покровител на семейството и написа телеграма до близките му, за да изкаже най-искрени съболезнования. Но му се стори, че това не бе достатъчно, за да изрази огромната си благодарност към стария турчин, и реши да потърси един от синовете му и да го наеме за свой „търсач“ на произведения на изкуството в Турция; достоен начин да изпълни огромния си дълг към Салим бей.

Бе приключил със сутрешните си задачи. Подреди книжата в куфарчето и направи знак на Ещевао да прибере сгъваемия стол и на Иван да му пази сянка с чадъра. Тихите деца също станаха в очакване на наградата. Арменецът извади монетата от пет ескудо и протегна ръка към момченцето, на което я бе обещал. То се приближи и я взе със сериозно изражение. На мига в парка се вдигна страшна врява; децата се разбягаха, заподскачаха по тревата и затанцуваха около дърветата.

Тънките устни на Калуст разцъфнаха в усмивка и той ги наблюдава за момент, сякаш им завиждаше за безгрижния живот. Чак когато изчезнаха в храстите, арменецът въздъхна дълбоко и влезе в колата.

— Към „Авиш“.