Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (44)

I.

Големият черен ролс-ройс фантом с кално шаси и скрит блясък под праха от изминатите километри заобиколи ротондата на „Маркеш де Помбал“ и се отправи към Салданя. Зад него се движеше също толкова мръсен кадилак, в който пътуваха останалите. Като стигнаха „Пикоаш“, двата автомобила обърнаха по булевард „Фонтеш Перейра де Мело“, минаха през портала и спряха до четириетажен дворец с голям черен орел на фасадата.

— Пристигнахме! — обяви посланик Каейро да Мота. — Хотелът е хубав, нали?

Калуст отвори вратата на ролс-ройса, излезе навън и огледа сградата. Гърбът го болеше от дългото седене на задната седалка. Все пак бе чукнал седемдесетте, а пътуването беше дълго; малко неща обаче го въодушевяваха така, както един луксозен хотел.

— Значи, това е прочутият хотел „Авиш“?

Пиколата на хотела, с безупречни униформи, се втурнаха към автомобилите и помогнаха на шофьорите да разтоварят куфарите.

Тримата пътници от ролс-ройса — Калуст, Нунуфар и португалският дипломат, се възползваха, за да се разтъпчат и да разгледат наоколо; имаха чувството, че пътуването е било безкрайно, особено докато минаваха през опустошената Испания, но лисабонският въздух сякаш им вдъхна нови сили. Лъчезарната светлина на португалското слънце и хладният бриз им доказаха, че пролетта по тези места, или поне тази на 1942 година, е мека.

— Много приятно място — отбеляза мадам Дюпре, която бе слязла от кадилака, — не мислите ли, мадам Саркисян?

Нунуфар скептично сбърчи нос.

— Дали има хубави магазини? Например бутик на мадам Шанел? Или представителен магазин на „Картие“? — Тя се намръщи. — Хм, не знам… Струва ми се, че това е просто едно градче, сгушено в покрайнините на цивилизована Европа.

През това време останалите пътници от кадилака разпределяха багажа с помощта на пиколата. Освен неизменната мадам Дюпре, която въпреки своите седемдесет години вече чевръсто се бе отправила към рецепцията, за да се погрижи за настаняването и останалите подробности, във втория автомобил бе пътувал семейният масажист и готвач — руснак, придружаван от съпругата си французойка. Всички отседнаха на първия етаж, в най-добрия апартамент, номер 52, който носеше името „Дона Филипа Ланкастър“, специално запазен за семейство Саркисян.

Калуст не можа да сдържи въздишката си на облекчение още щом влезе във фоайето. Бе се опасявал, че „Авиш“ няма да е на нивото на великолепните хотели, с които бе свикнал в цивилизована Европа, но се увери, че няма причина за притеснение. Може и да не бе „Риц“ на площад „Вандом“ или на „Пикадили“, но одобри блясъка и добрия вкус тук. Самият апартамент също го впечатли с просторните спалня, хол и баня. Оскъдната мебелировка по португалски маниер може и да бе малко старомодна, но това дори му хареса. Най-хубавото нещо бе терасата с навес и прекрасна гледка към градината, която му напомняше за къщата на булевард „Йена“. Липсваха само гигантската клетка и Триумфалната арка в дъното на улицата, за да завършат илюзията, че се бе завърнал в парижкия си дом.

— Мадам Дюпре! — извика той, щом се сети за клетката. — Мадам Дюпре!

Асистентката му надникна през вратата на терасата.

— Да, мосю Саркисян?

— Да не забравите да изпратите телеграма на Жилбер — напомни й той за иконома на голямата къща на булевард „Йена“. — Кажете му да храни птиците, горкичките…

— Разбира се, мосю Саркисян.

— Пишете и до Лондон. Нека Крикор да отиде до Британския музей и да провери дали всичко е наред с египетските ми експонати. — Поколеба се, опитвайки се да се сети за други произведения от колекцията си. — Да намине и през Националната галерия и заедно със сър Кенет Барк да се уверят, че моите „рожби“, особено картините на Рубенс и Рембранд, са защитени от германските бомбардировки. — Прочисти гърлото си. — И от влагата, разбира се.

 

 

До края на деня всички си почиваха в хотела. Пътуването бе наистина изтощително, особено дългият преход през разкъсваната от гражданската война Испания, и семейство Саркисян и хората им решиха да прекарат първия ден в „Авиш“.

Обядът в огромния салон с високи тавани се оказа приятна изненада. Калуст отиде да огледа кухнята, за да се увери, че продуктите са пресни, без да обръща внимание на подозрителните погледи на готвача. Надзърна в менюто; беше на френски и включваше Consomme Rubis aux Quenelles, Medallions de Langouste a la Marigny, Fricandeau de Dindonneau a la Rosemonde^[1], Glace Coppelia и други деликатеси. Искаше му се да надникне в тенджерите, от които ухаеше апетитно, но готвачът — закръглен, добре охранен мъж, препречи пътя му.

— Мога ли да ви помогна?

— Предполагам, че вие сте главният готвач — заговори арменецът на френски. — Бихте ли ми разказали къде сте учили?

— Името ми е Жуао Рибейро — представи се мъжът на несигурен френски. — Научил съм всичко в хотелите, като започнем от „Сентрал де Тореш Ведраш“ до хотел „Боржеш“ тук, в Лисабон. Мога ли да знам защо се интересувате?

Клиентът отново погледна към димящите тенджери.

— Известно време ще готвите за мен — каза той. — За да бъде всичко както трябва, ще ви изпратя на стаж в хотел „Риц“ при шеф Огюст Ескофие. Приятен ден!

Калуст се поклони леко, обърна се и се върна в ресторанта.

Най-интересното се случи вечерта, когато запалиха уличното осветление и всички се втурнаха навън, за да се насладят на гледката.

— Удивително!

В този момент Калуст си даде сметка колко се бяха понижили критериите му за живота. Нима не бе ходил в „Пера Палас“ — първия луксозен хотел в Османската империя! Нима не бе отсядал в хотел „Савой“ в Лондон — първия хотел в света с електрическо осветление? Не бяха ли хотелите „Риц“ първата луксозна верига в света, построена именно благодарение на него? Как е възможно да се прехласва така по обикновено улично осветление? Да, беше нощ, а улиците светеха. И какво? Какво толкова?

Всъщност бе отвикнал от подобна гледка. Из Европа градовете вече не грееха като коледни елхи — бояха се от нощта, от въздушно нападение, от криещата се в мрака тиха заплаха. А Лисабон цял светеше и превръщаше това в празник, защото искаше да заяви нещо. Градът сякаш искаше да покаже на света, че Португалската империя не се страхува от войната, която погубваше останалата част на Европа. Какво самохвалство, помисли си Калуст. И наивност. Очарователна наивност…

Арменецът се огледа и се взря в португалските камериери, които се въртяха из фоайето. Бяха ниски. Ниски като мен, каза си той. Това го накара да изпита някаква странна привързаност към тях, сякаш бяха неговите хора. Имаше нещо поразително в начина, по който се усмихваха, в непринудените жестове и откритите им кафяви очи. В Европа подобно нещо не можеше да се види, осъзна той. По лицата им се четеше чистосърдечност. Чистосърдечност и наивност — смесица на спокойствие, присъща на онези, които живееха далеч от трагедиите на света.

Те не бяха лазили под турския ботуш, не познаваха оковите на робството, нито ужаса на преследването и изтреблението. Докато ги гледаше така заети с работата си, доволни и потопени в собствения си малък свят, на Калуст му хрумна, че португалците приличаха на арменците. Чувстваше се така, сякаш те бяха от неговите хора — истински арменци от друго време, преди този народ да бъде белязан с печата на страданието.

— Знаете ли — прошепна Калуст и в очите му отново заблестяха светлините, които озаряваха булевард „Фонтеш Перейра де Мело“, — мисля, че Лисабон ще ми хареса.

 

 

На следващата сутрин закуската бе сервирана от Иван — личния готвач на семейство Саркисян, който вече се бе запознал с персонала на ресторанта. Общуването не беше лесно, тъй като руснакът не говореше португалски, а служителите на хотела този ден не бяха много по чуждите езици. Няколко от тях говореха английски и френски, но още бе рано, а според графика работното им време започваше около десет часа.

— Как се разбираш с тези хора, Иван? — попита го Калуст. — С езика на жестовете ли?

Руснакът се усмихна; шефът му обикновено се хранеше сам, но този път бе седнал при другите, за да им прави компания.

— Жестикулирането помага — призна той, — но открих, че италианският и португалският са близки. Както знаете, две години живях в Тоскана и говоря малко италиански.

Нунуфар също слушаше разговора, докато разбъркваше кафето си.

— В такъв случай може да поръчаме хляб. Как се казва хляб на португалски?

— На френски е pain, на италиански е pane. Португалският също е романски език, така че думата трябва да е подобна…

Госпожа Саркисян вдигна ръка, за да привлече вниманието на келнера, който минаваше наблизо.

— Garcon, pane!

— Моля?

— Pane! Pane!

— А, хляб^[2]! — Направи жест с ръка, показвайки на клиентката да почака. — Да, мадам. Tout de suite!^[3]

С тази фраза френският на келнера се изчерпваше. Младежът изчезна в кухнята и след малко се върна с панерче хляб. Като видя, че са я разбрали, по лицето на Нунуфар разцъфна огромна усмивка.

— Видяхте ли? — попита тя Калуст и мадам Дюпре, с които закусваха заедно. — Те разбират какво казвам!

— Браво!

Нунуфар си взе едно хлебче и леко го стисна с върха на пръстите си. Коричката беше мека и хрупкава.

— Този португалски хляб изглежда вкусен — отбеляза тя. Огледа масата и се намръщи. — Ах, че досадно! Няма масло! — Вдигна поглед към португалеца, който чакаше до масата. — Няма ли beurre?

— Моля?

Очевидно човекът не разбираше френски, освен Tout de suite. Нунуфар не се отказа и се обърна към Иван, който се бе превърнал в преводач.

— Как е beurre!

— На италиански е burro, мадам — отвърна все така любезно руснакът. — Тъй като на френски е beurre, предполагам, че ще е нещо подобно на всички латински езици.

Нунуфар самоуверено се взря в португалеца.

— Келнер, burro^[4].

— Бихте ли повторили, госпожо?

— Burro! Бих искала burro.

Келнерът ужасено се взря в нея.

— Магаре ли, госпожо? Искате магаре?

Очите на Нунуфар светнаха; отново я бяха разбрали!

— Точно така! Burro! Донесете ми burro. Tout de suite!

Португалецът придоби объркано изражение и се поколеба, сякаш отказвайки да се подчини, но жената го гледаше толкова настоятелно, че накрая той просто се обърна и се отдалечи. Нунуфар направо сияеше от факта, че можеше свободно да си поръчва каквото пожелае. Дори езиковата бариера не можеше да попречи на желязната й воля.

— Мисля, че ще се оправям добре тук — заяви тя. — Както виждате, езикът не е проблем. — Огледа се, любувайки се на обстановката и градината, която се виждаше през прозореца. — И хотелът безспорно е много приятен. Не знам защо, но тук се чувствам като у дома си.

— Нормално е — отвърна съпругът й. — Преди десет години е бил семейно имение. Изглежда, е принадлежал на собственика на известен португалски вестник. Човекът се споминал и имението било наследено от дъщеря му, която пък се омъжила за чужденец. Руджериони или Руджерони, не знам точно… и те го превърнали в хотел.

Нунуфар повдигна вежди, разтревожена от името на собствениците.

— Рукалеоне? Италианци ли са? Мили боже, значи, този хотел е свързан с Оста! — Уплашено се огледа наоколо. — Чувала съм, че Лисабон гъмжи от шпиони, и вероятно тук отсядат германците и италианците, които…

Калуст и мадам Дюпре се усмихнаха.

— Успокой се! Руджерони не са от Италия, а от Гибралтар. С други думи — британци. Разказаха ми, че след началото на войната те дори отказали да настаняват гости от страните от Оста.

Като чу това, Нунуфар се отпусна и въздъхна от облекчение.

— Слава богу! Нагледах се на фашисти и нацисти във Виши.

— Това не означава, че наоколо не се разхождат техни хора — предупреди Калуст. — Крикор ми разказа, че при първото си посещение в Лисабон е видял шефовете на германското и италианското разузнаване да обядват в „Авиш“. Но те обикновено не отсядат тук, а в „Авенида Палас“ в квартала Байша^[5] в центъра на града.

При споменаването на тази част от града Нунуфар придоби замечтано изражение.

— Ах, Байша! Днес трябва да се разходим дотам. Все пак искам да видя дали има хубави бутици. — Обърна се към другата жена на масата. — Какво ще кажете, мадам Дюпре?

— Не съм съвсем сигурна — отвърна асистентката. — Струва ми се, че чарът на този град не е в бутиците, а в историята, климата, храната, любезното отношение и спокойствието. Винаги съм мечтала да живея на такова място! Дори мисля да започна да уча португалски!

Нунуфар отново се нацупи.

— Какъв ужас! Но защо ви е да говорите португалски? За какво ви е?

— Ами… щом ще живеем тук…

— Само до края на войната — заяви Нунуфар. — Щом дойде мирът, allez, allez, веднага се връщаме в Париж. — Обърна се към съпруга си, сякаш търсеше потвърждение. — Нали така?

— Разбира се — съгласи се Калуст. — Но засега оставаме тук. Макар Европа да е във война, все пак животът продължава. Впрочем днес ще гледам да говоря с посланик Каейро да Мота, за да ми уреди добър адвокат. Откакто англичаните ме обявиха за враг и конфискуваха дяла ми в Турската петролна компания, ми се иска да им дам урок, който никога няма да…

Келнерът приближи до масата и прекъсна разговора им.

— Може ли? — попита той. — Burro вече е тук, мадам.

— Ах, наистина ли? — възкликна тя, нетърпелива да намаже хлебчето си с масло. — Значи, ще донесете burro!

— Да, мадам, тук е. Tout de suite!

— Крайно време беше. — Почука с показалец по масата. — Хайде, младежо, донесете го.

Португалецът се ококори.

— Тук ли, мадам? — Поклати глава. — Не, не може. — Посочи към входа на хотела. — Пред вратата, burro е пред вратата.

Не бе трудно да разбере португалската дума за врата, тъй като много приличаше на френската^[6].

— Пред вратата ли? — учуди се арменката. — Не разбирам…

— Burro е пред вратата — настоя келнерът, сочейки отново изхода. — Burro. Пред вратата. — Наведе се напред и повтори бавно. — Вра-та. Bur-ro пред вра-та-та.

— Дайте го насам.

— Не може. То е пред вратата, мадам.

Нунуфар смаяно погледна Калуст и мадам Дюпре, които също бяха объркани от думите на келнера.

— Значи, маслото е навън? — запита тя. — Що за глупости? — Отново се обърна към келнера и посочи масата. — Донесете го тук. Tout de suite!

— Не, мадам — повтори той на португалски. — Може да се изака на пода, а това ще е проблем…

— Какво?

Отчаян, че не го разбират, келнерът се престори, че го присвива стомахът.

— Хммм! Хммм! — изпъшка той и посочи пода. — Ако. Burro може да се изака в ресторанта.

Нунуфар погледна въпросително Иван, който нищо не разбираше, и сетне се обърна към Калуст.

— Какво прави този глупак? Да няма диария?

— По-добре отиди да видиш — посъветва я съпругът й, като сви рамене. — Може пък в тази страна да си купуваш масло от улицата, знам ли. Има всякакви странни обичаи…

Тя нетърпеливо цъкна с език, ругаейки тихо качеството на обслужването в този уж луксозен хотел, и ядосано последва келнера към изхода на сградата. Португалецът отвори вратата, поклони се тържествено и я подкани с жест да надникне навън.

А там едно животно преживяше слама с глупаво и безразлично изражение.

Магаре, разбира се.

 

 

Целият следобед се разхождаха из Лисабон. Посланик Каейро да Мота мина през хотела, за да вземе съпрузите Саркисян и мадам Дюпре, и четиримата обикаляха града с кола и пеша заедно с Иван, който освен готвач, беше шофьор и охранител. Градът бе основна тема на разговорите, като дипломатът възхваляваше неговия чар, а останалите охотно се съгласяваха.

Все пак, докато пътуваха в ролс-ройса, Калуст се сети за служебните си приоритети и попита посланика за добър адвокат.

— Искам да е достатъчно опитен, за да не се оставя да го заблудят с вратичките в закона, но същевременно да е млад, за да е пробивен и амбициозен — обясни той — Но не прекалено вещ, защото ще е твърде стар, и не чак толкова млад, че да му липсва опит, ако ме разбирате.

— Много добре ви разбирам и ви гарантирам, че ще намеря най-добрия — обеща посланикът. — Най-добрия!

Думите му окуражиха Калуст и той реши да се възползва от благосклонността на португалеца, за да разреши и друг въпрос, който го тревожеше.

— Освен това имам проблем с автомобила — каза той, посочвайки шофьора. — Струва ми се, че ролс-ройсът ми излиза недопустимо скъп.

— Скъп ли? Какво искате да кажете?

— Както виждате, кара го Иван, но всъщност той не е шофьор, а готвач и масажист. Шофьорът ми не пожела да дойде, остана във Франция и сега трябва да взема решение. Или наемам нов шофьор и продължавам да ползвам колата, плащайки за поддръжката й и бензина, който в днешно време трудно се намира на пазара и ми струва цяло състояние, или оставям ролс-ройса и наемам такси.

— Надявам се да изберете ролс-ройса. Би било жалко да лишите лисабонските улици от такъв великолепен автомобил…

— Може би, но мразя да хвърлям пари на вятъра… — отвърна арменецът. — Освен това често ми създава проблеми. Авариите, почивният ден на шофьора, дефицитът на бензин… много е досадно! Предпочитам да наема такси, струва ми се по-разумно. Знаете ли някоя доверена фирма?

Посланик Каейро да Мота почеса замислено брадичката си.

— Познавам човек, който може да ви помогне. — Махна с ръка, сякаш вече бе уредено. — Ще се погрижа, не се тревожете.

Минаха по „Авенида де Либердаде“ и когато стигнаха до площад „Росио“, спряха колата и слязоха, за да се разходят из Байро Алто. Пресякоха площада и се качиха по стръмните тесни стълби до замъка. Когато стигнаха горе, Калуст се облегна на наскоро реставрираната стена и замечтано се загледа в пръснатите по хълмовете къщи с техните червени покриви и бели фасади и църковните камбанарии, които се врязваха в хоризонта.

Широката, блестяща река Тежу течеше вляво на града като огромен полиран мраморен под, по който лениво като костенурки се плъзгаха корабчетата касилейрош^[7] на Дружеството на лисабонските параходи, а от отсрещния бряг надничаше Алмада. Слънцето тъкмо залязваше, обагряйки небето в червени и виолетови тонове, които накараха Калуст носталгично да въздъхне.

— Ах! — възкликна унесено той. — Сега разбирам защо Крикор толкова искаше да дойдем тук…

Нунуфар го погледна въпросително.

— Не е ли, за да избягаме от войната?

Без да обръща внимание на въпроса, съпругът й махна с ръка към града и реката.

— Погледни. На какво ти напомня?

Нунуфар не носеше поетична душа. Огледа безразлично пейзажа и сви рамене.

— Откъде да знам.

Калуст посочи с пръст във въздуха, сякаш очертавайки контурите на хълмовете.

— Тук е Пера, а там Сарайбурну. — Посочи към естуара. — Това е Мраморно море. — Вдигна ръка към южния бряг и Алмада. — От другата страна е азиатската част и Скутари. — Посочи отново към реката, която се спускаше от Алверка. — А там е Босфорът.

Съпругата му свъси вежди, поглеждайки с нови очи към града.

— Константинопол?

Едва доловима усмивка пробягна по иначе непроницаемото лице на арменския магнат.

— Константинопол — развълнувано повтори той, — но без турци, които да превръщат живота ни в ад.

Нунуфар съзерцаваше Лисабон, докато спомените я водеха към големия град на нейното детство и младост, и накрая кимна.

— Прав си. Този град прилича на Константинопол.

Това бе неочаквано и прекрасно откритие. Докато се любуваше на Лисабон с отнесено изражение, Калуст сякаш се пренесе в детството си. Вместо корабчетата по Тежу, той виждаше парахода, с който пресичаше Босфора всяка сутрин, за да стигне до „Робърт Колидж“. Байро Алто му приличаше на Сарайбурну, а гара „Росио“ за него беше покривът на „Капалъ чарши“. Миризмите от детството опиваха сетивата му и спомените за тези първи години го изпълваха с носталгия. Имаше някаква магия в това превъплъщение на града, сякаш времето бе завършило големия кръговрат на живота, за да се върне накрая към корените.

— Ние сме си у дома.