Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (41)

XII.

Големият търбух на Short S23 Empire докосна водата и хидропланът се разтресе. През прозореца Крикор видя как пяната се стича по стъклото като размазана слюнка. Машината сякаш всеки момент щеше да потъне и той трябваше да овладее надигащата се в гърдите му паника. Двигателите ревяха силно, борейки се да избегнат най-лошото, и накрая успяха да стабилизират хидроплана. Short S23 Empire започна да плава по водата и когато двигателите утихнаха и перките спряха, пътниците въздъхнаха облекчено. Бяха пътували девет часа от Борнмът^[1] под заплахата да бъдат засечени от изтребителите „Месершмит“^[2] на Луфтвафе^[3], когато прелитаха над френския бряг, но за щастие бяха пристигнали живи и здрави.

— Уважаеми пътници, приводнихме се в Лисабон — прозвуча гласът на стюардесата по интеркома. — Сега ще започнем приготовленията за напускане на хидроплана. Благодарим ви, че летяхте с „Бритиш Овърсийс Еъруейс Коупърейшън“, и се надяваме скоро отново да ви видим на борда! Довиждане!

След няколко минути вратата се отвори, по корпуса на хидроплана плиснаха вълнички и опръскаха вътрешността на машината. Лодка с португалски флаг се плъзна до изхода на Short S23 Empire. Крикор внимателно мина по платформата и с помощта на английския екипаж и португалските моряци се настани на носа на плавателния съд. Огледа се и първото, което забеляза, бяха останалите хидроплани, които се поклащаха в река Тежу. Вниманието му бе привлечено от един Boeing B-314 Clipper с цветовете на „Пан Америкън“ на крилата. Машината беше наистина огромна и разполагаше дори с ресторант. Тъй като Лисабон се намираше в най-западната точка на Европа и Португалия не беше във война, градът бе основна дестинация на трансатлантическите полети от Америка, което обясняваше присъствието на великолепния небесен гигант. Лодката се отдалечи от Short S23 Empire и арменецът зарея поглед в хоризонта. В далечината се виждаха живописните къщи на португалската столица; белите сгради с червени покриви се отразяваха в неспокойната вода, а чайките меланхолично кряскаха в нестроен хор. Остра миризма на море изпълваше мекия въздух и слънчевите лъчи леко галеха бледите лица на новодошлите. Съзерцавайки огромния естуар и града, издигащ се на няколко носа, Крикор се изненада как Лисабон странно напомня на стария Константинопол, а Тежу — на Босфора. Само че вместо минаретата на джамиите, тук се издигаха църковни камбанарии.

— Ах! — възкликна той. — На татко ще му хареса!

Щом стигна до кея на Кабо Руиво и премина през митническа проверка на наскоро откритото морско летище, до арменеца се приближи около петдесетгодишен мъж с кръгло лице и шапка, който държеше пакет цигари Swan.

— Pardon, m’sieur^[4] — заговори той на френски. — Имате ли огънче?

— Тъкмо пристигнах с хидроплан — отвърна Крикор. — Летях като перце.

Пакетът Swan и изразът „летях като перце“ бяха уговорените кодови думи, за да разпознае връзката си в Лисабон. Мъжът се усмихна и свали шапката си, за да поздрави арменеца, разкривайки плешивата си глава.

— Името ми е Жан Моне. Получих телеграма от Чичо да ви помогна. — Обърна се и махна с ръка. — Бихте ли ме придружили, моля.

Новодошлият последва домакина си, впечатлен от добрата работа на хората от „Блечли Парк“^[5]. Сър Филип Блейк — старият приятел на баща му, го бе запознал с Чичо, кодовото име на един началник в британското разузнаване на База X^[6] в „Блечли Парк“. След множество разговори и няколкоседмично обучение Крикор бе вербуван за тайна мисия във френския град Виши. Баща му бе напуснал Париж и се бе преместил в новата столица^[7] заради ангажиментите си към иранската легация и това бе съвършен претекст за пътуването. Германците не се усъмниха и той трябваше да се възползва от възможността. Докато напускаше морското летище, следвайки водача си, Крикор забеляза колона паркирани на улицата прашни черни ролс-ройсове и мерцедеси — луксозни коли, чийто блясък бе скрит под слой мръсотия. Изглеждаха изоставени, сякаш собствениците им ги бяха забравили.

— Португалците така ли зарязват ролс-ройсовете си на пътя? — учуди се той. — По дяволите, сигурно са богаташи.

Французинът се разсмя.

— Тези коли са на заможни евреи — обясни той. — Прекосили са цяла Европа, за да избягат от германците, и са дошли в Лисабон с идеята да заминат за Америка. Зарязаха колите си и се втурнаха да хванат Boeing В-314 Clipper.

— Значи, този самолет лети за Америка с евреи милионери на борда?

— Не само милионери. Има интелектуалци и артисти. Дори онзи ден доведох тук Шагал^[8] и Марсел Дюшан… знаете ли го? Онзи с писоара, който…

Крикор отегчено завъртя очи. Баща му бе говорил за него безброй пъти на вечеря и мнението му не бе особено ласкаво.

— Разбира се, че съм го чувал.

Качиха се в едно рено и Моне подкара към центъра на Лисабон, за да покаже града на госта си. На големия централен площад „Росио“ Крикор забеляза голяма тълпа. Истинско море от хора с куфари и вързопи, които пиеха кафе или нервно пушеха, насядали в откритите кафенета или направо върху куфарите си. Изглеждаха съкрушени, с измъчени лица и отнесени погледи.

— Португалци ли са?

— Евреи, но от бедните. Пристигат с хиляди, горките, и се събират тук в търсене на възможност да прекосят океана.

— С боинга ли?

— Какъв ти боинг! Той е само за богаташи и артисти, драги. — Французинът махна с ръка към прозореца. — Тези клетници пристигат с влакове с петнайсетдневни визи, хранят се в еврейската кухня за бедни и се молят някой кораб за Америка да ги качи, преди визите им да са изтекли. — Той въздъхна. — Истинско нещастие. Португалия е единствената страна в Европа, която им предлага закрила. Не е за вярване…

Колата пресече „Росио“, мина през площад „Рещаурадореш“ и излезе на спокойния булевард „Авенида де Либердаде“. И тук се мяркаха бежанци; някои седяха на пейките, други се влачеха по тротоарите като тъжни призраци, с куфари и малки деца в ръцете. Двамата пътници мълчаливо се взираха в тях. За арменеца гледката напомняше на онова, което бе преживял през 1915 година в Османската империя.

— Горките — прошепна той. — Приличат на арменци, които бягат от турците…

Жан Моне също наблюдаваше еврейските бежанци.

— Когато войната свърши — каза той, — ще трябва да изградим една нова Европа, в която да не се случват подобни неща.

— Мечтайте си — отбеляза Крикор. — Европа няма да се промени.

Седнал на мястото до шофьора, Моне завъртя глава и тържествено погледна Крикор, сякаш му даваше някакво обещание.

— On verra, mon cher^[9].

 

 

Въпреки че бе прекарал в Лисабон само двайсет и четири часа, градът силно впечатли Крикор. Обратно на случващото се в цяла Европа, португалската столица изглеждаше подредена и спокойна. Най-много го изненада уличното осветление, което си бе истински лукс на континент, потънал в мрака на войната, страхуващ се от нощни бомбардировки.

По препоръка на Моне отседна в хотел „Авиш“, чиито стаи и услуги също му направиха приятно впечатление.

— Е, не е „Риц“, разбира се — отбеляза новодошлият на вечеря, докато чакаха поръчката, — но мястото никак не е лошо.

Жан Моне се усмихна и дискретно посочи към двама мъже, които разговаряха на маса до прозореца. Единият беше блед и рус, а другият — мургав.

— Онези двамата са Фростер и Ометри — шефовете на германското и италианското разузнаване в Лисабон — прошепна той. — Внимавайте какво говорите, тук е пълно с шпиони.

В този миг се появи салонният управител с димящ поднос. Сервира им две чинии каракуда с печурки, която Моне бе похвалил.

— Птиченцето напусна гнездото — каза внезапно управителят и подозрително загледа Крикор. — Мислите ли, че вече може да летите?

Французинът се усмихна.

— Приятелят ми е доверен човек, Рапети — каза той. — Кажи какво знаеш.

— Чух разговора на онези двамата — прошепна служителят на „Авиш“ вече без да се крие и хвърли поглед към масата до прозореца, за да се увери, че не го наблюдават. — Изглежда, имат уговорена среща тук, в „Авиш“, с херцога на Уиндзор.

— На Уиндзор ли? Сигурен ли си, че си чул добре?

— Да, господине. Херцогът на Уиндзор — кимна по посока на Фростър и Ометри. — Доколкото разбрах, ще му предложат нещо. Разговарят на италиански и ми се стори, че искат да го качат на английския трон, когато Германия спечели войната.

— Не думай!

Французинът извади портфейла от джоба си и подаде банкнота от двайсет ескудо, която служителят бързо прибра. Крикор искаше да попита какво всъщност става, но Моне му направи знак да мълчи, затова обсъдиха местната кухня и живота в Лисабон след началото на войната в Европа.

След вечеря забелязаха хотелския служител да заговорничи с Фростер и Ометри и се качиха в стаята на Крикор.

Щом вратата се затвори, арменецът не се сдържа и избухна:

— Какво, по дяволите, беше това в…

Водачът му допря пръст до устните си.

— Шшт!

Моне се приближи до прозореца, отвори го и уличният шум изпълни стаята. Чуваше се ръмженето на двигатели и от време на време изсвирването на клаксон.

— Какво правите? — попита Крикор. — Искате да ме уморите от студ или какво?

Французинът седна на перваза на прозореца с гръб към улицата.

— Така е по-сигурно — отвърна той. — Ако в стаята има скрити микрофони, уличният трафик ще заглуши разговора ни. — Посочи към пода, показвайки долния етаж. — Управителят на ресторанта дава сведения на всички срещу пари. Казва ни какво е чул от германците и после отива да им снесе какво сме говорили ние. Всеки ден докладва на португалската полиция, на нас, на американците, на германците и италианците за това кой с кого се е срещнал и какво са си казали. Той е опасен.

Крикор отвори широко очи.

— По дяволите! — възкликна той. — Смятате ли, че си е съчинил онова за херцога?

— Не. Наясно сме, че този тип работи с всички, но сведенията му са сигурни.

— Добре, щом е така, значи, сме изправени пред нечуван скандал! Чухте ли? Германците разговарят с херцога на Уиндзор!

— Не се тревожете за това. Ще докладвам на Чичо. — Французинът извади от джоба си някаква бележка и я подаде на протежето си. — Запомнете името и адреса, написани тук, и изгорете бележката.

— Какво е това?

Моне скочи от перваза на прозореца и се отправи към вратата.

— Връзката ви във Виши.

 

 

След разходка из Ещорил и Кашкайш на следващата сутрин Крикор се появи с куфара си на наскоро построеното летище „Портела“. Онова, което го шокира, когато погледна към пистата, бе германският самолет, спрян до британска машина, и членовете на екипажите им се разминаваха, без да се опитват да се избият. Такова нормално поведение му се струваше направо нереално!

След като чекира багажа си, арменецът се сбогува с Моне и се отправи към терминала. Хвана полет за Рим на португалската компания с прекачвания в Мадрид, Барселона и Корсика. Португалските авиолинии бяха единствената самолетна компания от неутрална страна, която имаше право да лети над воюващите страни, което й създаваше висок престиж в европейските столици.

Слезе от Junkers Ju 52 в каталунския град и както подобава на един Саркисян, отседна в хотел „Риц“. Контрастът със спокойния Лисабон беше огромен. В Испания цареше хаос. Заради сринатата икономика по улиците се виждаха цели легиони безработни с мръсни дрехи. Никой не говореше английски, нито френски и Крикор бе принуден да се оправя с основните си познания по испански, които Мария Силвия бе така добра да му преподава вкъщи. Нещата с жена му не вървяха; нейната лудост подлудяваше и него самия, но поне бе започнал да учи езика.

Допита се до управителя на „Риц“ за най-удачния начин да влезе във Франция, но мъжът поклати глава.

— Границата е затворена — осведоми го той. — По-добре да изчакате.

Остана няколко дни в Барселона в очакване на възможност да продължи пътуването си, въпреки че условията на живот тук не му допадаха. Дори „Риц“, за който се предполага, че е луксозен хотел, бе западнал до степен много под допустимата. Килимът беше мръсен, а мебелите — издраскани. Верен на себе си, бе наел президентския апартамент, но и там забеляза следа от мастило по дюшемето и мазни петна по стените. Освен това храната в ресторанта на хотела беше ужасна; имаше само супа и зеленчуци и скоро арменецът откри, че в града положението беше още по-лошо. Ниското качество на храната в „Риц“ не можеше да уплаши човек, оцелял от походите на смъртта, но бе истинска катастрофа за видните предприемачи, собственици на веригата, за чието основаване имаше заслуга и баща му.

На третия ден обаче сервитьорът се приближи до него с усмивка.

— Нося ви добри вести, сеньор — заяви испанецът. — Много добри! — Той се наведе към клиента, сякаш искаше да му прошепне някаква тайна. — Днес имаме месо.

— Наистина ли?

Лицето на сервитьора светеше от гордост.

— Да, сеньор. Отлично месо! — Отново се наведе и любезно попита: — Ще хапнете ли бифтек?

Крикор доволно потърка ръце и устата му се изпълни със слюнка.

— Разбира се! Донесете го! — Размаха ръка, както бе виждал да прави жена му. — Venga! Venga!^[10]

Сервитьорът се върна двайсет минути по-късно заедно с двама помощници. Носеха голям съд със сребърен капак, затоплян от слаб портативен котлон. Сервитьорът тържествено вдигна капака, сякаш под него имаше хайвер или пък злато, и разкри апетитно на вид месо с печени картофи и маруля. В сравнение с онова, което бе ял през последните дни, ястието си беше направо обилно. Без да губи време, Крикор сложи бифтека в чинията си и отряза едно парче.

— Ммм… — измърка той със затворени очи, опитвайки с наслада месото. — Божествено!

Очите на сервитьорите заблестяха от радост.

— Благодарим, сеньор, благодарим!

Месото имаше леко сладникав вкус, бе по-различно от онова, което ядеше в Англия, но бе крехко и сочно. Погълна го за няколко минути и отново повика келнера.

— Къде намерихте това месо? От бик ли е, или…

Очите на мъжа се разшириха от ужас.

— Бик ли? Не, сеньор, не! Месото от бик е много твърдо. Ние уважаваме клиентите си и не бихме им поднесли подобно нещо! И дума да не става! — Погледът му се спря върху празната чиния. — Това тук е caballito.

— Какво?

— Caballito, сеньор. Прекрасен кон!

 

 

Омръзна му да чака в Барселона, затова след като се посъветва със служителите в германското консулство, Крикор се качи на влак до френската граница. Вагоните бяха препълнени и арменецът не можеше да си обясни какво караше толкова испанци да пътуват към току-що окупирана страна.

Железопътната линия свърши на няколко километра от Жирона и пътниците бяха принудени да вземат куфарите си и да вървят до града, където останаха повечето от тях. В Жирона Крикор успя да хване окаяно на вид такси на космическа цена и продължи към граничното градче Портбоу. Бе се подготвил за трудни преговори с френските власти, но бе допуснат още щом показа иранския си дипломатически паспорт, който баща му бе издействал още преди началото на войната.

Във Франция кипеше суматоха. Току-що бе издадена заповед за демобилизация на френската армия и по улиците се трупаха хора; виждаха се граждани с вързопи и каруци и войници с униформи с откъснати пагони. Бежанците от Северна Франция, които се бяха измъкнали от германското настъпление, искаха да се върнат по домовете си, докато други, които се намираха в окупираната зона, се опитваха да се придвижат на юг.

Железопътният транспорт не спазваше никакво разписание, но все пак го имаше. След три часа на гарата на Портбоу Крикор успя да се качи на влак за Перпинян, откъдето имаше връзка за Монпелие. Откакто бе на френска територия, избягваше да говори, за да не го издаде британският му акцент, но не успя да изпълни намерението си при това последно пътуване.

Седна в малко купе, в което имаше още трима пътници — двама демобилизирани войници и една госпожа французойка, която плетеше, а от кошницата в краката й надничаше гърлото на бутилка червено вино.

Мъж в униформа нахлу в купето.

— Billets, s’il vous plait.^[11]

Контрольорът бе нисичък мъж с гъсти мустаци. Той провери билета на французойката и погледна пропуска на Крикор.

— Закъде пътувате?

— Виши.

— Този влак не спира във Виши.

Това изненада пътника.

— О, нима! — възкликна той. — Как тогава мога да стигна дотам?

Като го чу да говори, контрольорът присви очи и се взря в него, сякаш се мъчеше да го разгадае, след като вече бе забелязал акцента му.

— Англичанин ли сте?

Крикор се изчерви; акцентът му го бе издал. Все пак той не бе обучен шпионин, който може да лъже, затова в „Блечли Парк“ Чичо го бе посъветвал винаги когато го разпитват, да казва истината, доколкото е възможно; ако събеседниците му го хванеха в лъжа, това щеше да породи неуместно подозрение.

— Аз съм ирански дипломат — каза той, — но съм с английско образование и всъщност идвам от Лондон.

В купето настъпи тишина. Разговорът бе привлякъл вниманието на останалите пътници и те яростно се взираха в него.

— Ах, проклети англичани! — изруга французойката, нарушавайки тишината, и отново се зае с безкрайното си плетиво. — Копелета, това са те! Оставиха нашите момчета да мрат и хукнаха от Дюнкерк да си спасяват богатите задници! Пфу! Свине! — Спря да плете и махна с ръка към прозореца. — А сега ни забиват нож в гърба! Видяхте ли какво сториха на флотата ни в Мерс-Ел-Кебир^[12]? Видяхте ли? Потопиха я цялата, убийци! — Отново гневно се залови за куките. — Ах, тези англичани…

— Но, госпожо — обясни Крикор, — флотът можеше да попадне в ръцете на германците. А това, както навярно разбирате, би представлявало огромна опасност за Англия.

— Копелета! — изсъска тя така, сякаш плюеше отрова. — Копелета! Копелета! Копелета!

Двамата френски войници се спогледаха, чудейки се дали да се намесят.

— Всъщност нашето недоволство е относно начина, по който британците ни изоставиха при Дюнкерк^[13] — обясни един от тях, сякаш чужденецът бе техен посредник в Лондон. — Оставиха ни в ръцете на германците и се изпариха. — Той размаха ръка. — Ах, това е кръвна обида, спор няма!

Крикор все пак искаше да ги накара да разберат, че когато британците избягаха, битката вече беше загубена и бе по-добре да отложат последния удар, изчаквайки по-добра възможност, отколкото да се опитват да отблъснат германците при толкова неблагоприятни обстоятелства. Всичко това му дойде наум само за част от секундата, но той замълча. Защо да спори? Няма ли да е по-добре да кротува? Защо да си прави труда да убеждава тези унижени хора, които оправдаха поражението си с чужди грешки?

Като видя, че чужденецът е попаднал под кръстосан огън от страна на спътниците си, контрольорът го потупа окуражително по рамото и се усмихна.

— Щом се върнете в Лондон, приятелю, кажете им колко много се възхищаваме на съпротивата им. — Той погледна укорително френските пътници. — И най-вече, кажете им, че повечето французи са с тях. — Отново се взря в арменеца. — Ще го направите ли?

— Разбира се.

Контрольорът излезе в коридора. Преди да се отдалечи обаче, за последен път се обърна към Крикор:

— Слезте на гара „Сен Жермен де Фосе“. Намира се най-близо до Виши.

Крикор насочи вниманието си към картата, на която бе отбелязан маршрутът на железопътната линия. Предвид скоростта, с която се движеха, и оставащите гари, пресметна, че до „Сен Жермен де Фосе“ оставаше час и половина. На гарата щеше да телефонира на родителите си и скоро щеше да е при тях във Виши.

— Merci.

— И ако случайно видите маршал Петен^[14] — добави контрольорът, след като изчака пътника да разгледа картата, — набийте му един шут в задника от мен.

Той му намигна, поглади гъстия си мустак и очевидно горд от остроумието си, тръгна весело по коридора и потъна в съседното купе, откъдето отново се чу едно гръмко:

— Billets, s’il vous plait!