Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (31)

II.

Мисълта за музея на Петроград, стария Санкт Петербург, напълно бе обсебила Калуст. От разговора с генерал Хан насам името на прочутата руска галерия се бе загнездила в ума му, сякаш нищо на света не бе по-важно от съкровищата на „Ермитажа“. Това го накара отново да потърси съвет от най-големия експерт по изкуство — неговия приятел, уредник в Националната галерия.

— „Ермитажът“? — попита слисано Калуст. — Смятате ли, че мога да се сдобия с експонати от „Ермитажа“?

Сър Кенет Барк редовно посещаваше лондонските приеми на „Хайд Парк Гардънс“ 38 и арменецът се възползва от първата удала му се възможност да го замъкне в кабинета си, за да обсъдят въпроса. Уредникът на Националната галерия от години консултираше Калуст относно колекцията му от произведения на изкуството, водейки го из заплетените лабиринти на артистичните среди, затова арменецът на всяка цена трябваше да поиска мнението му по този належащ въпрос.

— Не знам дали подобно нещо е възможно — отвърна английският експерт и се отпусна на креслото до прозореца. — Но ако е… По дяволите, какъв удар!

Кипящ от ентусиазъм, Калуст отиде да налее чаша малцово уиски на съветника си. Знаеше, че ще му хареса.

— Сигурно има някаква уловка — подметна развълнувано арменецът, докато наливаше уиски на госта си, застанал с гръб. — Болшевиките трябва да са луди, за да се отърват така от съкровищата на „Ермитажа“.

Сър Кенет сви рамене.

— Знаете ли, тези хора гледат по-различно на изкуството.

Домакинът се приближи до госта си, подаде му чашата и седна на дивана.

— Що за глупости? Каква друга визия може да има?

— Ами… не всички мислят като вас.

— Стига! Изкуството си е изкуство!

Уредникът на Националната галерия преднамерено замълча, отпи от уискито и когато остави чашата на масичката, прецени, че е настъпил моментът да разбие илюзиите на приятеля си по въпроса.

— Така ли мислите? — попита с реторичен тон. — Тогава, кажете ми, какво е изкуството?

— Самият вие ми го обяснихте веднъж. Изкуството е човешкият начин за създаване на красота.

Англичанинът кръстоса крака.

— Определението ви е правилно — каза той, — с изключение на думата красота, разбира се. Изкуството не служи, за да създава непременно красота.

Тази забележка учуди Калуст.

— Какво говорите? Щом не е за красота, тогава за какво е? Нима е възможно да си представим понятието за изкуство без красота? Двете неща са неразривно свързани.

Гостът бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади правоъгълно парче картон. Оказа се снимка.

— Напоследък нося това винаги със себе си, за да не забравям странните невидими граници на професията си — каза той и показа фотографията на арменеца. — Хвърлете един поглед и ми кажете какво е това.

Калуст взе снимката и като осъзна какво имаше на нея, се намръщи погнусен.

— Писоар?! — възкликна той и мигновено върна снимката, сякаш бе опръскана с урина. — Защо се разхождате с подобно нещо в джоба?

Сър Кенет взе фотографията и я вдигна на нивото на очите си, за да я вижда добре и да подчертае значението й.

— Името на творбата е „Фонтан“ — заяви той. — Изложена е в една нюйоркска галерия, дело на някой си R. Mutt, което по-късно се оказва псевдоним на не кой да е, а на френския художник Марсел Дюшан. — Барк се насили да се усмихне. — Това е произведение на изкуството.

Смаян, арменецът направо зяпна.

— Моля?

— В края на войната Дюшан взел един писоар и с него кандидатствал за изложба на Обществото на независимите артисти в Ню Йорк, сякаш е истинско произведение на изкуството. Организаторите отхвърлили експоната с аргумента, че не е художествена творба, но много скоро някакво списание критикувало решението с тезата, че писоарът всъщност е художествена творба, защото така е решил артистът. Интересното е, че тази интерпретация се възприела единодушно в артистичните среди. Писоарът бил изложен в голяма нюйоркска галерия под името Madonna of the Bathroom. — Той размаха снимката. — Може и да не ви се вярва, драги Саркисян, но този писоар наистина е произведение на изкуството.

Калуст настойчиво поклати глава.

— Не, не! — възкликна той. — Абсурд! Ако приемем един писоар за художествена творба, то тогава… ще можем да наречем изкуство всеки един боклук! Един обикновен умивалник, глупави детски драскулки или дори… фъшкии! Това просто не е възможно!

Трябва да разберете, че понятието за изкуство се е променило — обясни сър Кенет. — Войната бе наистина ужасяваща. Кошмарът в окопите, жертвите от Ипер и Вердюн^[1], дори изтребването на арменците в Османската империя — всичко това постави под съмнение концепцията за красивото. Артистите започнаха да мислят, че е безпредметно да създават красиви произведения в свят, в който се случват подобни кошмари. Затова изкуството се променя. Много художници и скулптори престават да се стремят към красивото, а залагат на грозното, защото им се струва по-реално. След тази война, драги, нищо вече не е същото. Дори изкуството.

Арменецът го зяпаше смаяно.

— Залагат на грозното? Що за глупости? Изкуството предполага красота!

— Предполагаше — поправи го уредникът на Националната галерия. — Ако се замислите, ще разберете, че преди да изобрази красота, изкуството първо се стреми да пресъздаде реалността. Забележете, че според Платон Сократ е казал, че изкуството е мимезис — подражание. Той разбирал изкуството като огледало на реалността. Това определение е много по-точно, отколкото може да ви се стори на пръв поглед.

— Не разбирам. Щом искаме точно копие на нещо, можем просто да го снимаме. — Калуст поклати глава. — Не, сър Кенет, изкуството не е пресъздаване на реалното, а по-скоро въвеждане на красотата в превъплъщението на действителността.

Гостът не отстъпи.

— Грешите — настоя той. — Знаете ли, ключът за разгадаването на Сократовото определение ни е даден от Шекспир. В „Хамлет“ великият творец обяснява, че огледалото не се ограничава само с отразяването на реални образи; преди всичко то е инструмент за разкриване на истината. Когато Нарцис се влюбил в отражението, което зърнал в реката, той не е знаел, че вижда собственото си лице. Това се разбрало по-късно. С други думи, изкуството е огледало, което отразява нас самите или ни разкрива заобикалящия ни свят по начин, по който собствените ни очи не могат да видят.

Калуст махна с ръка към снимката на „Фонтан“, която събеседникът му прехвърляше между пръстите си.

— И как това… превръща ужасната ви снимка в изкуство?

— Изкуството ни разкрива реалния свят — повтори сър Кенет. — Превръщайки един писоар в произведение на изкуството, Дюшан ни показва грозотата на нашата действителност. Свят, който позволява касапници по време на война, няма как да бъде красив, затова е представен като грозно място. В този смисъл писоарът на Дюшан е метафора на света. Когато наблюдаваме писоара, виждаме в него нещо и от нас самите; нещо ужасяващо, мръсно и отблъскващо. „Фонтан“ сравнява действителността с урина.

Домакинът неспокойно се размърда на дивана, смутен от тази нова гледна точка за изкуството.

— Вижте, сър Кенет, това не може да се нарече художествена творба — отвърна той и отново посочи към снимката на писоара. — Ако беше така, какво би отличило писоара на Дюшан от всеки друг писоар, който виждаме в обществените тоалетни? Та те са напълно еднакви!

Уредникът на Националната галерия повдигна вежди.

— Идеята! — заяви той. — Ето това отделя изкуството от реалността. Идеята.

Арменецът примигна объркано.

— Простете, но не разбирам.

— Писоарът в коя и да е обществена тоалетна не е произведение на изкуството, защото не затова е сложен там. Този на Дюшан обаче е, защото е художествено средство, предмет, който носи послание. На външен вид двата писоара са абсолютно еднакви, разликата е в идеята да бъдат изложени. Не забравяйте, че според материала в списанието писоарът е изкуство, защото така е решил артистът. Сякаш изкуството само се определя като такова и го показва чрез външни фактори.

Калуст съвсем се обърка.

— Фактори ли? За какво говорите?

Уредникът на Националната галерия се вгледа в събеседника си и разбра, че той все още не бе разбрал идеята му.

— Представете си, драги Саркисян, че виждате човек, който пълзи и лае по улицата цели десет минути. Какво ще си помислите?

— Че е луд, разбира се. Луд за връзване.

— А ако човекът е на сцената и лае в пиеса, в която всички герои са кучета, и тогава ли ще го сметнете за луд?

— Ами… не, разбира се. Това е представление.

— Тогава каква е разликата между мъж, който лае по улиците, и такъв на сцената? Идеята. И как разбираме, че идеите в дадени ситуации са различни? От контекста очевидно. С други думи, от независещи от човека обстоятелства. В конкретния случай онова, което ни показва, че сме изправени пред художествено произведение, а не пред реалния живот, е сцената.

— Добре, това важи за театъра — възрази Калуст. — Но е очевидно, че не можем да кажем същото за другите форми на изкуство.

— Така ли мислите? — Сър Кенет вдигна снимката на „Фонтан“. — Тогава какво е това? Защо писоарът на Дюшан е художествена творба, а тези в обществените тоалетни не са? Заради контекста, разбира се. — Англичанинът наведе глава и присви очи. — Ами убийствата? Смятате ли, че те са изкуство?

— Убийствата? Изкуство? Що за глупава идея!

— А дали наистина е така? — Барк посочи към прозореца. — Ако някой насече с брадва друг човек тук, в Хайд Парк, това би било гнусно престъпление. Но ако главният герой на Достоевски убие старица с брадва в „Престъпление и наказание“, това е изкуство. Каква е разликата между двете убийства? Отново контекстът. Външните фактори като сцената, където лае мъжът, изложбата, където е поставен писоарът, или страниците на романа, на които е описано убийството на старицата, ни показват, че става въпрос за изкуство, а не за действителност. Изкуството е подражание на действителността като носител на значение, което ни разкрива нещо за нея. Удоволствието, което изкуството ни дава, идва от осъзнаването, че неговото проявление не е реално, макар и да го имитира добре. Всъщност колкото по-реалистично е представен светът, в буквален или преносен смисъл, толкова по-добро е изкуството. Нима не бихме предпочели актьори, които играят естествено, пред такива, чието изпълнение изглежда пресилено? Онова, което търсим в изкуството, е образът, „преструвката“, илюзията, че наблюдаваме нещо истинско, въпреки че знаем, че не е така.

— Но не ви ли се струва важно тази илюзия да е естетически издържана, да притежава някаква красота?

— Да, но това е лично мнение. Истината е, че красотата не е задължително условие за изкуство. От момента, в който Дюшан превърна писоар в художествена творба, изкуството престана да се тревожи за красотата.

— О, не говорете така! — запротестира Калуст. — Слагате нещата под общ знаменател само заради един изолиран случай.

— Грешите. Чували ли сте за Пикасо?

— Един от онези авангардисти, нали?

— Пикасо е художник, основоположник на ново течение, наречено кубизъм. Идеята е да се създаде изкуство, което не се занимава с мимезиса на физическата реалност, а се концентрира върху този, скрит отвъд нея. Например Пикасо рисува картина с проститутки, която нарича „Госпожиците от Авиньон“, и изобразява деформирани лица. Защо? За да направи мимезис на техните души, а не на външността им. Проститутките може и да имат красиви тела, но са грозни отвътре.

— И какво? Какво се опитвате да кажете?

— Не разбирате ли? Идеята да се премахне красотата от изкуството се разпространява във всички негови форми. Води началото си от Дюшан, но изобразителното изкуство сега ни предлага неразбираеми, дори грозни картини с малко цвят и изкривени форми — Пикасо превръща лицето на красива жена в безформена амалгама. В музиката имаме Стравински, в чиито композиции липсва хармония, а мелодията не струва, като „Пролетно тайнство“, която ужасно дразни слуха. В литературата нови автори като Джойс и Улф пишат невъзможни за четене романи — никаква интрига, прелистваш страниците и нищо не се случва, просто една аморфна маса от текст. Артистите вече не се вдъхновяват от красотата, а от ужаса. Тези модерни творци казват, че искат да освободят изкуството от оковите на естетиката и че когато е автентично, то няма граници, нито влиза в рамките на определения. Щом някои смятат, че красотата е част от изкуството, тогава нека разрушим това схващане! Изкуство може да бъде всичко, което творецът реши. Всичко. Дори един писоар.

Калуст изглеждаше ужасен.

— И докъде ще стигне всичко това, господи? Какво ще стане с изкуството?

Уредникът на Националната галерия въздъхна, облегна се назад в креслото и отпусна рамене.

— Ужасът от войната унищожи красотата в изкуството, драги Саркисян. Опасявам се, че ще трябва да минат много години, докато артистите отново започнат да създават красиви творби.

В кабинета се възцари тишина. Калуст се чувстваше истински уплашен от думите на приятеля си. Та той още от малък обичаше естетиката и не разбираше живота без красота. За човек като него не бе лесно да приеме всичко това, което поставяше под съмнение нещата, в които вярваше като естет и ценител на красивото.

— Тогава какво да правя с експонатите от „Ермитажа“? — попита накрая той, страхувайки се от отговора. — Да ги зарежа? Да кажа на руснаците, че са красиви и затова не ги искам?

Уредникът настойчиво се взря в арменеца, сякаш в черните му очи можеше да прочете мислите му.

— Зависи какво искате да правите с колекцията си — каза той. — Дали възнамерявате да заложите на красивото, или на модерното изкуство.

— Ако под модерно изкуство разбирате Пикасо и онези течения, които ценят грозотата, не, благодаря. Предпочитам красивото изкуство.

Сър Кенет Барк опря ръце в страничните възглавници на креслото и бавно се надигна.

— Тогава разчитайте на мен — заяви той, видимо доволен. — Ще ви помогна да изберете най-красивите произведения от колекцията на „Ермитажа“.

 

 

Трепкащите пламъчета на свещите и прекрасната мелодия, излизаща изпод пръстите на пианиста до прозореца, създаваха приятна атмосфера. Калуст знаеше, че луксозният ресторант на хотел „Риц“ впечатлява всички гости, но жената до него изглеждаше наистина изумена. Омагьосан, той се взря в нея. Имаше златисторуси коси, ангелски поглед, дълга шия и аристократична осанка. Беше истинско произведение на изкуството от плът и кръв. Погледът му потъна в зелените й очи и той въздъхна. Бе хлътнал до уши.

— Този хотел ми напомня на дворците в Санкт Петербург — прошепна носталгично Слава. — Ах, как ми липсват тези галавечери…

— Няма причина да не върнете блясъка в живота си, драга — успокои я арменецът с дрезгав от страст глас. — Щом аз съм до вас, светът отново ще бъде в краката ви.

Баронесата, която Калуст бе поканил на вечеря, се нацупи.

— О, не говорете така! — смъмри го тя. — Разбирам какво се опитвате да направите, но все пак сте семеен.

— Вие също, Слава.

— Не за дълго — побърза да уточни тя. — Но се съмнявам, че вие ще се разделите с жена си.

— За вас ще направя всичко.

Рускинята дискретно се засмя и с непринуден жест отметна златистите си коси.

— Ах, мъже! — възкликна тя, като удължи последната сричка. — Обещават всичко, но не го изпълняват.

— Не ми ли вярвате?

Тя го изгледа предизвикателно с блестящите си котешки очи.

— Първо напуснете жена си и тогава ще говорим. Вярвам в действия, не в слова.

— О, не правете така! Та ние с жена ми въобще не сме близки, повярвайте ми. Не се оженихме от любов, а по сметка. Ние сме добри приятели, нищо повече.

— Така казват всички мъже на любовниците си, когато не искат да напуснат съпругите си. Обясних ви, че не вярвам на слова. Ако наистина ме желаете, разделете се с жена си.

— Ще го направя! — твърдо обеща той. — Но както добре знаете, въпросът е деликатен. Отнема време и трябва да се действа внимателно.

Баронесата се отпусна на стола си и огледа ресторанта, очарована от лукса наоколо. Класическата елегантност и изисканата обстановка на хотел „Риц“ превъзхождаха всичко, с което бе свикнала, откакто бе избягала от Русия и бе дошла в Париж.

— Наистина ли живеете в хотела?

— От години. — Очите на арменеца заблестяха пред удалата му се възможност. Добре че миналата седмица бе отпратил поредната belle de jour^[2]. — Искате ли… искате ли да видите апартамента ми?

Тя присви очи и недоверчиво се взря в него.

— Не ставайте груб — смъмри го рускинята. — За каква ме взимате?

Калуст осъзна, че бе отишъл твърде далеч, и виновно сведе глава.

— Извинете ме, красотата ви така завъртя главата ми, че… не знам какво говоря… Простете ми.

След като укроти ухажора си, Слава възвърна миловидното си изражение и се съсредоточи върху обзавеждането на ресторанта.

— Наистина ли колекционирате картини?

— Да, и не само картини. Първата ми колекция бе нумизматична. Още я пазя. Идеята се зароди след първата ми сделка с една османска меджидия. Освен това колекционирам ориенталски килими и китайски порцелан. Разбира се, имам колекции от керамични изделия от Средния изток, сребърни прибори, френски мебели от XVIII век и старинни ръкописи от Персия и Европа.

— Леле! — възкликна тя впечатлена. — Сигурно струват цяло състояние…

— О, нямате представа колко. За щастие бизнесът върви добре и разполагам с достатъчно средства, за да задоволявам тази своя страст. Знаете ли, моите произведения на изкуството са като мои enfants. Моите рожби!

— Имате много и различни колекции. Коя е любимата ви?

— Всички, разбира се. Но признавам, че изобразителното изкуство и скулптурата са ми най на сърце. Онова, което най-дълбоко ме очарова и ме кара да обичам живота, са красотата и хармонията, независимо под каква форма.

Рускинята се престори на обидена.

— Мислех, че това съм аз…

— Разбира се! — побърза да се поправи арменецът. — Изкуството се нуждае от душа. Иначе е празно, без смисъл. Тъй вие, баронесо, сте най-прекрасното създание, с което Бог е дарил Земята, ще бъдете душата на моята колекция.

Тя се разсмя, разкривайки съвършените си бели зъби.

— Ясно… Искате да ме добавите към колекцията си…

— И защо не? Хубавата жена несъмнено е истинско произведение на изкуството, а вие сте най-красива от всички. Ако ми се отдадете, аз единствено ще ви извайвам, ще ви моделирам, ще се грижа за вас, ще ви отрупвам с диаманти и рокли, ще ви водя в Монте Карло и Биариц, за да ви превърна в едничка по рода си, необикновена творба на изкуството.

Слава се наведе над масата, русите й коси блестяха в контражур, а плътните й устни леко и чувствено се разтвориха.

— Хм, виждам, че животът с вас ще е интересен — прошепна обещаващо тя. — Кажете ми кое за вас е по-важно. Жените или изкуството?

— Вие.

— О, моля ви! Доколкото чух в „Балалайка“, търсите много по-усърдно експонати за колекциите си, отколкото жени.

— За „Ермитажа“ ли говорите? Да, вярно е. Заинтригуван съм от думите на съпруга ви. Дори вече имам списък с главните експонати на музея. — Калуст се замисли за момент. — Намирам за невероятно, че болшевиките искат да се отърват от най-големите художествени съкровища на Русия. Истина ли е?

— Така изглежда.

— Те са луди! — възкликна Калуст. — Луди за връзване! — Поклати глава. — Ами съпругът ви? Той наистина ли представлява съветските власти, или просто така си говори?

Рускинята сви рамене.

— Знам ли… — промълви тя и отпи глътка вино. — Честно казано, не искам да се меся в тези неща. Всичко, свързано с болшевиките, ме отвращава. Предпочитам да не обръщам внимание.

Вече довършваха вечерята и бяха погълнали солидно количество Chateau Margaux — най-доброто френско вино тази година от винтидж реколтата. Калуст знаеше, че е настъпил моментът да направи решаващ ход в играта на съблазън. Пъхна ръка в джоба си и извади малка кутийка със златна панделка.

— Това е за вас…

Слава отвори широко очи от изненада и с нетърпелива усмивка разопакова подаръка. В ръцете й се озова кутийка „Картие“. Бързо я отвори и видя изящен пръстен с блестящ скъпоценен камък.

— Мили боже! — почти извика тя. — Диамант!

— За вас само най-доброто.

Развълнувана, баронесата скочи от стола си, заобиколи масата и прегърна Калуст.

— Ах, миличкият ми, моят Калустик! — каза тя и го целуна по челото. — Мой дорогой! Ти си най-сладкият и най-добричкият, най-прекрасният мъж! Спасибо, спасибо! Благодаря!

Когато тя го пусна, челото на арменеца бе покрито със следи от целувки и така се бе изчервил, че лицето му бе придобило цвета на червилото й.

— Значи, трябва да ми се реванширате…

След като го целуна за последен път по върха на носа, рускинята се върна на мястото си с диамантения пръстен, който вече блестеше на изящния й пръст, и се усмихна лукаво, за да му напомни правилата на играта.

— Само ако напуснеш жена си, любими мой Калустик!